неделя, 14 юли 2013 г.

Различните хора

   В един прекрасен ден слънцето огряваше земята, птиците се наслаждаваха на полета си, цветята се усмихваха радостни и доволни, че са живи и отново обагрят въздуха със своята прелест и ухание. Всичко беше толкова хубаво и нищо не можеше да наруши тази хармония.
А високо в небето се разхождаха облаците. Те наблюдаваха цялата тази картина на земята и се възхищаваха на дъгата, която се спускаше като перелина от цветове, покриваща цялото въздушно пространство. Всички бяха щастливи, че могат да видят това и да се насладят на този миг.
В този момент едно бяло и пухкаво облаче се понесе към земята с огромна скорост. В единия му край стоеше малко ангелче което гледаше надолу с очакващи и жадни за приключения очи. Колкото повече наближаваше земята толкова повече то разперваше крила и си представяше как ще усети почвата, тревата, камъчетата с босите си и нежни крачета.
Много дълго време се молеше на Висшият Разум да му позволи да го направи макар и за малко. Вече изгаряше от нетърпение и всеки миг за него изглеждаше като цяла вечност.
Изведнъж, облачето се блъсна в едно високо дърво, падна между клоните и остана там.
Ангелчето с огромно вълнение и треперещи от радост нозе се спусна надолу и стъпи на толкова очакваната земя. Но, за негово учудване не докосна земята която очакваше. Огледа се наоколо, никъде не се виждаха цветя, зеленина и красотата на която се любуваше всеки ден от високо. Всичко беше сиво, мрачно и нищо не можеше да му достави радост. За първи път ангелчето изпита мъка, тъга и печал. Въпреки това не се отчая, а реши че ще намери това, което наблюдаваше от висините много дълго време. Вървеше бавно, разминаваше се с много хора, които бързаха даже тичаха без да го забелязват. А малкото ангелче се усмихваше на всеки срещнат, махаше с малката си ръчичка и поздравяваше, но никой не отвръщаше на поздравите му.
Заваля силен дъжд и ангелчето се зарадва, започна да пее и да се любува на дъждовните капки. Всички го забелязаха в този момент, но го гледаха странно и не искаха да го доближават. Отново се учуди на хората - "защо вместо да се радват те се крият и се сърдят на времето?  Даже се страхуват да не се намокрят!" 
Продължаваше да върви с очакване и надежда в малкото си сърце. Стигна до един магазин с цветя и погледна през прозореца. Видя всички цветя затворени вътре на тъмно и мрачно, някои от тях никога не виждали слънцето. Усети в цветовете им много мъка и реши да им позволи да усетят капките дъжд. Веднага взе една саксия с прекрасен нарцис и я изкара навън. В този момент една жена скочи върху него и започна да го удря, да вика, да го обижда. Ангелчето се опитваше да обясни, че тези цветя имат нужда от слънце, но напразно. Тя го изгони и заключи вратата на магазина.
Отново разочаровано то продължаваше да върви по пътя. В един момент забеляза магазин с музикални инструменти, зарадва се и влезе да посвири на обичаната от него флейта. Отново го сполетя същото -  човекът който пазеше на входа го изхвърли навън.
Много се натъжи и не разбираше, защо всички са толкова лоши с него и защо не го разбират.
Замисли се – дали не е сгрешило с това си желание да дойде на тази земя. Но, бързо премахна съмнението и пак продължи да ходи.
Не след дълго стигна до едно заведение, където хората си стояха и разговаряха. Влезе вътре, усмихна се и започна да поздравява. Всички го изгледаха странно, а един мъж каза:
     -   Ти какво правиш тук?
Другите се намесиха:
-  Погледни се на нищо не приличаш, изчезвай веднага!
   -   Какъв си ти, какви са тези дрехи...?
  - Я го вижте, на всичкото отгоре, сложил си е крила...Ха,ха....
   Ангелчето ги гледаше мълчаливо и спокойно изчака докато отново го изхвърлят навън. 
Когато за пореден път се оказа на улицата, погледна към небето, но този път не усети нищо. Нямаше нито мъка, нито съжаление, нито желание да се върне там от където дойде. Точно обратното - усети зов за помощ, сякаш всички тези хора му казваха: 
   „ Аз имам нужда от помощ - за добър живот, надежда, доброта, съчувствие”!
 Ангелчето усети страха във всички хора, който се е настанил удобно и ги е завладял напълно. Точно това е причината те да са лоши, ядосани и недоволни.
Седна и започна да се моли на Всевишния да позволи и на други ангели да слязат от небето и всички заедно да помогнат на хората, защото те не осъзнават какво правят.
Ангелчето знаеше, че всички хора дълбоко в себе си са много, много добри, но те са загърбили доброто, пренебрегнали са човешкото в себе си и са оставили 
да властва над тях страха.
Забравили са, че са изпратени тук да се обичат, да си помагат, да живеят задружно и щастливо. Не могат да оценят това, което им се дава на готово, като природата например и всичко което им е нужно, за да живеят своя неповторим и несравним с нищо друго живот.
Забравили са, че всеки един ден е уникален и неповторим и няма да се повтори! Никога няма да имат това, което са имали вчера и вече са го  изгубили.  
Не се сещат и за това, че един ден ще се наложи да дават обяснение за всички свои постъпки, както лошите, така и хубавите, а тогава вече прошката не съществува. Сега в този живот всичко е възможно, всичко е поправимо стига да го пожелаят.
Вече знаеше колко много са нужни различните хора, за да помогнат на всяка една душа да се прояви със своята си същност. Няма значение как изглеждат в очите на другите – дали са ангели, дали имат крила или нямат. Независимо от всичко те няма да се променят, няма да преиначат истината, а ще продължат да помагат и да се молят за спасението на всички души, докато съществуват на земята.


  автор:  Нели Пенева
  2013 г.

1 коментар:

  1. Много силен разказ... на мястото на ангелчето не сме ли и ние почти всеки ден, срещайки спънки в живота, препятствия и трудности, хора които все ни пречат с нещо, които все ни забавят или не одобряват и критикуват. Но какво направи ангелчето, което ние не можем да прозрем ежедневно - не се разсърди, не тропна с крак, не ги осъди, не ги обиди, не прокле тази земя с тези лоши хора... а само видя в душите им - видя страха, мъката и нуждата от любов, видя пустотата и самотата, заради която се бяха озлобили така хората. Не можем ли ние да запомним това и да се сетим когато следващия път някой нас нагруби, когато се озовем в спор или сме жертва на нападките на някой... не можем ли ние да видим отвъд привидното и да прозрем душата която е срещу нас, с всички нейни чувства, страхове, неувереност и мъка, прикрити зад маската на груба сила и цинични думи... Не можем ли тогава да преглътнем егото си и да подадем ръка, да подадем дума на милост и прошка, да погледнем с разбиране и да се помолим... Па макар и да не ни разбере човека на момента, то постъпката ни няма да го остави същия, точно това да отвърнеш на злото с добро е най-голямото лекарство, което може да излекува всяка рана и да превърне всяка тъмнина в светлина в процеса на времето.

    ОтговорИзтриване