вторник, 24 декември 2013 г.

Приказка за желанието


    На върха на красива планина, покрита с прекрасна снежна покривка се намирал домът на дядо Коледа. Заедно със своето огромно семейство, през цялата година се подготвяли за Коледната нощ.
Винаги преди празника, Снежанка и джуджетата изпращали ята от бели гълъби.
Те събирали писмата, написани от децата и ги доставяли на дядо Коледа.
Когато се връщали с тях, той сядал и задълбочено прочитал всяко едно. След това всички желания предавал на своите помощници, които веднага се заемали с подготовката на подаръците.
И тази година както винаги отлетели гълъбите. Дядо Коледа очаквал завръщането им с огромна радост и нетърпение. Когато пристигали обратно, той денонощно оставал буден, за да прочете желанията на всички деца от цялата планета. 




Дядо Коледа обичал този момент и много се вълнувал при отварянето на всяко едно писмо, защото знаел с колко много обич и надежда е написано.
И тази година всички гълъбчета се върнали с милиони писма написани специално за този велик ден.
В работилницата за изпълнение на желанията започвала неуморна работа. 

Когато подготовката била към края си, дядо Коледа приготвил шейната с пълните чували с всякакви мечти и желания.
Изведнъж кацнало до него едно малко гълъбче. Той с изненада го попитал:
- Красавецо, ти защо закъсняваш? Носиш ли писмо за мен?
Гълъбчето мълчаливо навело главичка и се разплакало.
Той забелязал неговото притеснение, погалил го по главичката и го помолил да разкаже спокойно всичко. Тогава гълъбчето със сълзи на очи разказало:
- Както си летях насам, попаднах на една много голяма птица с огромни крила,
която издаваше страшни звуци. Изплаших се и изпуснах писмото. След това го търсих дни наред, разпитвах другите птици, обикалях навсякъде, но....никъде не го открих. Толкова се отчаях! Сега едно дете ще остане без подарък! Кажи ми дядо Коледа, как да поправя грешката която допуснах?
Дядо Коледа се замислил, трябвало бързо да вземе най-правилното решение. Оставали само минути до Коледната нощ!
Успокоил гълъбчето и го помолил, заедно да измислят какво да направят. След това, дядо Коледа разтворил най-голямата книга за желанията, която грижливо попълвал преди всяка Коледа, откакто свят съществува. Всяка страница съдържала писмото доставено от гълъбите. Тази година само една останала празна. Това била страничката на едно малко момиченце.
Дядо Коледа погледнал предишните й желания и много се изненадал:
– Я виж ти, това дете има едно и също желание вече няколко години подред!
Аз винаги съм го изпълнявал, но тя отново е искала същото! Дали и сега не си е пожелала отново това?


Поискал съвет от своите помощници. Всички заедно решили: дядо Коледа да се появи в съня на детето и да се опита да разбере причината. Това била единствената възможност! Той веднага легнал и се пренесъл в светът на сънищата. Посетил момиченцето и дълго разговарял с нея. Когато се събудил, усмивка грейнала на лицето му. Всички с нетърпение очаквали думите му. И дядо Коледа започнал много развълнуван да разказва:
- Това момиченце е изпратило празен плик. Тя не е написала желанието си!
- Какво ще правим сега? – изненадали се всички.
Дядо Коледа продължил:
- Всяка година тя е имала една единствена мечта – да се случи чудо! Това било нейното желание! Всяка Коледа то се е сбъдвало, тя получавала чудото за което е мечтаела. Сега иска нещо мааалко по-различно......но, не го е написала. Оставила е празен плик, за да може лично да ми предаде нейното съкровено желание.
А то е само това: всички хора да повярват в чудесата!
Ето защо гълъбче, ти си изгубил писмото! И да беше доставил празния плик, аз пак щях да я посетя в съня й!


Тогава часовникът ударил и всички заедно усетили настъпването на една различна Коледа.
Всички силно вярвали, че това е началото на един нов свят - светът на чудесата!


автор:  Нели Пенева
03.12.2013 г.

 

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Малката елха




           В една вековна гора всички нейни обитатели си живеели задружно и щастливо.
Дърветата били огромни и короните им се извисявали високо над облаците.
Една малка елхичка се любувала на лъчите слънчева светлина, която се показвала между клоните на съседните до нея дървета. В този красив момент на върха кацнал един гълъб.
Тя за първи път виждала тази птица и много се зарадвала на появата и.
-         Здравей красива птицо! От къде идваш? – започнала разговор тя.
-         От съседната гора идвам. Аз живея там, но сега се налага да потърся друго място за
моето гнездо - отговорил гълъбът. 
-         Защо? Какво наложи това? – отново попитала елхичката.
-         Дълго е за разказване, сега трябва бързо да намеря своя нов дом!
-         Може би ще успея да ти помогна, но разкажи ми за твоята гора – помолила
елхичката.
-         Това е иглолистна гора с много малки елхи. Всички са млади и красиви и
са посадени само с една цел - да радват хората на Коледа!
-         Нищо не разбирам – учудила се елхичката – как така ще ги радват само на
Коледа? А през другото време никой ли не ги забелязва?
-         Няма друго време за тях, всички очакват момента когато ще бъдат отсечени и
продадени за празника. Всяка Коледа е така!
-         Мили Боже, цялата настръхвам от думите ти. Как е възможно, всички
дървета да бъдат отсечени, това не може да бъде вярно!
      -    Хората очакват Коледните празници с огромна радост и нетърпение.
В този ден всяка една елха ще бъде богато украсена във всеки дом! – казал гълъбът.
-         А какво се случва след празника с тези мои сестрички? – с тъга попитала
елхичката.
-         След това биват хвърляни и забравени! – отговорил гълъбът.
     Малката елхичка останала без дъх! Тя не искала да повярва на думите му. Как е възможно една цяла гора от елхи ще бъде унищожена и след това забравена завинаги! Знаела колко е полезно всяко едно дърво за живота на земята и колко е важно да се пази и отглежда. Не разбирала какво кара хората  да постъпват така! На този светъл празник е редно всички да бъдат щастливи. Нима дърветата не са им нужни живи завинаги? Нима те нямат право да се радват на живота? Разплакала се за съдбата на нейните малки сестрици.
Предложила на птицата да остане в тяхната гора и се замислила над думите й.
    

Още същия ден, елхичката разказала за този разговор на всички дървета около нея. Призовала ги, заедно да измислят план за спасение на горите, които предстои да бъдат отсечени от хората. Цялата гора решили да подкрепят елхичката. Всички мислили, умували, предлагали различни идеи. Знаели, че с човека е трудна борбата, но не е невъзможна, затова решението било да вземат крайни мерки.
Първо повикали гълъбът и го помолили да доведе всички птици, които познава. Той веднага изпълнил молбата им и след кратко време цялата гора се напълнила с всякакви птици.

Тогава елхичката им съобщила плана за спасение. Тяхната задача била да прелетят над всички вековни гори и да разкажат за този план. А той бил следният:
Един месец преди Коледа всички дървета да наклонят короните си до земята. Когато хората видят последиците от това ще осъзнаят колко е важно да се запазят горите живи.
И така, птиците веднага започнали тяхната мисия. Всичко било изпълнено!
Настъпил деня и короните на дърветата увиснали до земята. Не останало нито едно дърво да се извисява до облаците със своята красота и могъщество. И зачакали!
Изминали дни, седмици, никой не ги забелязвал.  Хората били много ангажирани със своите си всекидневни занимания. Започнали да опадват листата им, да съхнат клоните им, но те не преставали да вярват и да се надяват на чудо. Не спирали да се молят и да призовават Коледния дух да помогне на техния зов за спасение.
Една сутрин се оказала много различна от всички до сега. Хората се събудили от страшен вятър, не можели да дишат, въздухът бил толкова мръсен, че много от тях падали по улиците и се задушавали.
Тогава хората забелязали, че ги няма  вековните гори! Огромните дървета сякаш са се изпарили, а вместо тях имало облаци от дим и мъгла. Тогава разбрали, че няма време за отлагане, нужни са бързи мерки за спасение на живота на земята. Ако не измислят начин да спасят горите, всички ги очаквал края и това било неизбежно.
Всички хора се преместили в горите и денонощно отправели молби към небето, да се случи чудо и да се спаси целия свят от гибел! Но...въпреки това, дърветата вече нямали сили да извисят короните си нависоко и много от тях изсъхнали.
Хората не спирали да се молят, прегръщали дърветата и се надявали да се изправят и да покажат великолепието си. Убеждавали ги колко много са им нужни и без тях живота на Земята е невъзможен.
      
        Тогава дърветата разбрали, че човекът не е толкова лош и може да оцени това, което другия прави за него! Всички заедно с общи усилия се изправили!
Сега за първи път всички усетили силата си! Вече били убедени във вярата на хората към тяхното значение за живота на цялата планета.
В този момент радостта била огромна и за първи път хората и дърветата показали обичта помежду си. 
На тази Коледа  хората решили  да оставят елхите живи и всеки човек да украси по една от тях в гората.
А Коледният дух в Коледната нощ  изненадал всеки със своя подарък - една прекрасна изкуствена елха, която приличала досущ на истинската украсено от него.
Всички останали много доволни и щастливи! Тогава завалял Коледният сняг, който украсил празничната нощ със своята неземна украса.
 
20.11.2013
автор:  Нели Пенева

сряда, 30 октомври 2013 г.

Човек се учи докато е жив


   

    Всички хора имат своите мечти, желания, стремежи към по-добър и смислен живот. Те са винаги уникални и се отнасят конкретно за самата личност макар че понякога намираме общи неща с другите. Доколко ще бъдат реализирани зависи само от самите нас. Ние изграждаме живота си, а когато го има желанието и сме на правия път нещата се нареждат сами.
Сега живеем в общество на огромен избор и неограничени възможности ако не ги използваме и не направим необходимото за това никога няма да осъзнаем какво пропускаме. Стремежът към усъвършенстване, както професионално така и духовно ни отваря вратата към бъдещето и дали ще я видим и преминем през нея с желание и очакване зависи от знанията, които имаме и как ги използваме.
Знанието е най-голямото богатство и никой не може да ни го отнеме. Колкото повече го търсим толкова по-лесно приемаме препятствията в живота през които всички преминаваме.
Знаем поговорката –  „Човек се учи докато е жив!”  и колкото повече знаеш, толкова по-доволен от себе си оставаш.  Много е важна информацията, тя ни прави полезни както на себе си, така и на другите. А в днешно време тя е достъпна до всички.
Има една притча, която е много показателна:
 „ Живяла някога една стара жаба, която прекарала целия си живот в един малък кладенец.
 Веднъж на гости и дошла една жаба от брега на океана.
– Добре дошла в моя кладенец - казала жабата от кладенеца. - Ти откъде идваш?
- От великия океан – отговорила океанската жаба.
- Никога не съм чувала за това място... - казала жабата от кладенеца. – Но съм сигурна, че ти си много впечатлена да видиш моя великолепен дом. Дали твоят океан е поне една четвърт толкова голям?
- О, той е по-голям от това! - казала жабата от океана.
- На половина тогава, нали? – попитала жабата от кладенеца.
- Не, не, много по-голям.
Жабата от кладенеца направо не можела да повярва на ушите си.
- Наистина ли? – продължила тя скептично. – Голям колкото моя кладенец....?
- Твоят кладенец не е дори колкото една капка от великия океан – казала гостенката.
- Това е невъзможно! - извикала жабата от кладенеца. – Трябва да дойда с теб и да видя колко е голям този твой океан.
И така двете жаби тръгнали на път. След дълго пътуване, те пристигнали. И когато жабата от кладенеца видяла безкрайността на океана била толкова потресена, че сърцето и не издържало.
Много хора мислят като жабата в кладенеца. Живеят в своя малък свят, смятат че всичко знаят и няма какво повече да научат. Отказват да си отворят очите за новото, различното, което ги заобикаля да разширят светогледа си и да осъзнаят какво действително им е нужно.
Знанието може да се сравни с необятния океан само трябва да се гмурнем в това необятно пространство. Колкото повече трупаме знания, толкова повече се учим да приемаме спокойно бъдещето, да се справяме с трудностите и да се грижим за себе си по най-правилния начин.
Още от дълбока древност знанието е насочвало мисълта и е помагало на хората в тяхното развитие.
Според Кабала  (едно учение,  в което основната идея е, че всеки човек е свързан с Бог и че трябва да работи върху различни аспекти на своята душа за да постигне хармония ), на една от  лекциите в Шяуляйския университет казват:  В резултат на изследвания достигнахме до извода, че от стотици милиони хора, които през следващите години ще бъдат освободени от работа (за тях работа просто няма да има), е необходимо да направим огромен световен университет. Трябва да научим тези хора на интегрално отношение един към друг и към природата. Именно това интегрално, правилно отношение към взаимодействието, към равновесието ще освободи такива сили, че всичко ще е достатъчно за всички.
Следователно, ако вземем всички безработни и създадем от тях университети, класове, клубове, където хората ще се обучават в интегрално образование и възпитание, то ще създадем едно съвсем различно общество, което ще бъде доволно, балансирано, ще престане да се стреми към свръхпотребности, свръхнапълване и действително ще се чувства щастливо. Известно е, че последните няколко години се разработва така наречената икономика на щастието, която измерва всичко не с количество пари, а с това как човек усеща живота. 
По принцип към това трябва да вървим!”

Всички знаем стиховете на Стоян Михайловски – „Напред! Науката е слънце, което в душите грей!” Обществото се нуждае от знание толкова, колкото е нужно и слънцето. Нека никога не спираме да се учим и да търсим все нови източници на знание!

2013 г.
автор:  Нели Пенева

четвъртък, 17 октомври 2013 г.

Ти решаваш!


        

   
         Един Човек се разболял много тежко. Легнал и дни наред не можел да се изправи от леглото.Така си минавали дните и даже години и човекът свикнал с това състояние. Близките му се опитвали да го накарат да се бори с болестта, но той не искал да го прави. За него не било нужно да има борба за да е здрав и приел това състояние, като негова съдба.
Един ден както си лежал в леглото и наблюдавал небето през отворения прозорец, в главата му нахлули страшни звуци. Сякаш цяло стадо коне преминавали и хиляди изплашени хора викали от страх. Толкова силни ставали тези викове, че това предизвиквало силни болки в главата му и Човекът не можел да ги изтърпи. Тогава и той се развикал, плакал, страдал и от умора заспал.
В момента в който се събудил и отворил очи, отново чувал виковете. Те се увеличавали, ставали все по-силни и непоносими. Затворил очи и се помолил, някой да му помогне, да се махне това ужасно състояние. Тогава забелязал, че когато е с отворени очи ги има, а когато е със затворени очи страшните викове ги няма.
Дълго време останал така, но не можел да издържа повече, постоянно да си държи очите затворени. 
Отчаял се много и не виждал начин как да се справи. Единственото, което било по силите му е да се моли на Всевишния. Сега за първи път той силно пожелал да си отиде от този свят.
Колко време е изминало така не знаел, но за него сякаш времето вече не съществувало.
В един момент той чул глас:
      -    Отвори си очите и тогава ще умреш!
Човекът се разтреперил, не разбирал какво става, откъде идва този глас, кой му говори...
Събрал смелост и отговорил:
-         Не искам да ги отворя, виковете са непоносими.
-         Тогава ще останеш така завинаги! – отговорил гласът.
-         Не зная кой си ти, но моля те направи нещо, за да изчезнат от главата ми
тези ужасни викове – помолил Човекът.
-         Не мога! Ти пожела да умреш и аз дойдох да ти помогна да се изпълни
желанието ти!
Но това, както всичко друго не може да се случи ей така изведнъж! И затова трябва да се постараеш!
-         Не е възможно! Хората умират както спят, както си ходят по улиците, без да
изпитват болка – учудил се човекът.
-         Ти защо мислиш така, умирал ли си друг път? – попитал с любопитство
гласът.
-         Ако бях умрял нямаше сега да искам това! – ядосал се Човекът.
Гласът заговорил тихо и спокойно:
-         Да умреш е същото както да си жив! Да си на този или онзи свят за теб няма
голяма разлика! Тук си някой и знаеш много неща, можеш много грешки да поправиш, но там....не можеш! Няма кой да ти помогне, няма на кой да се молиш, там всичко правиш сам! Ако тук си живял доволен и щастлив значи и там ще бъдеш така, ако си бил недоволен от живота си, там още повече ще страдаш от това.
-         Какви се тези празни приказки, там никой не знае какво е, защото никой не
се е върнал. Сигурно там е Рая, а тук е Ада! Казват, че един ден се прераждаме така че и там не е вечно – казал Човекът.
-         Вечността е в теб, както и Рая и Ада. Ако не направиш необходимото, ако не
изминеш най-малките стъпки, няма да достигнеш пътя си. Ще увиснеш на едно и също място като ледена висулка, която никога няма да види слънцето. Ще изгубиш душата си и повече няма да усетиш топлината на чувствата.
Сега разбираш ли, избора е само твой! Ти решаваш как да продължиш – умираш и отиваш да търсиш другия непознат за теб свят или оставаш тук и продължаваш да живееш твоя живот изпълнен с много силна и всеотдайна Любов!
Човекът все още не разбирал чий е този глас, но в този момент сякаш за първи
път усетил собственото си тяло изпълнено с много сила, свобода, лекота, щастие и радост . Тогава разбрал, че всички тези гласове са неговите собствени страхове и не му е нужна помощ, за да ги премахне и да продължи да живее.
Но все пак любопитството не го напускало и развълнуван той казал:
-         Аз ти благодаря от цялото си сърце, радвам се, че направи за мен и
невъзможното, аз никога няма да го забравя. Моля те, кажи ми кой си ти?
С чувство за любов той очаквал отговора.
След кратко мълчание, гласът отговорил:
        -  Аз съм Смъртта!
Тогава Човекът отворил очите си, изправил се на краката си, погледнал навън и видял Слънцето с неговата прелест и светлина. Видял птиците и чул песента им, усетил аромата на тревата и цветята, който нахлувал от прозореца. Всичко било прекрасно, навсякъде се усещала любовта онази различната, истинската,
вечната Любов.
Започнал да скача и да крещи от удоволствие и радост, че е жив тук на този свят и точно в този момент. Обърнал се назад, опитал се да си спомни какво се е случило с него, защо е бил там, но....не си спомнил нищо. Сякаш знаел, че това не е нужно и има много по-важни неща които му предстои да изживее.
Само едно никога не забравил и винаги с гордост казвал:
“Аз съм жив, благодарение на смъртта”!


14.10.2013 г.
автор:  Нели Пенева

петък, 4 октомври 2013 г.

Вяра, Надежда и Любов


      

     Някога живеели три сестри - Вяра, Надежда и Любов. Един ден тръгнали да търсят своето щастие. Вървели дълго време заедно и стигнали на кръстопът. Тук трябвало да се разделят и всяка да поеме по своя път, който сама си избере.
Замислили се, какво да направят, за да не сгрешат в избора си.
За сбогуване те се прегърнали и заедно се помолили да получат знак от горе, който ще им помогне. Молбата им веднага била изпълнена!
В този момент, близо до тях долетели три бели гълъба. Трите сестри протегнали ръцете си и те кацнали на дланите им. Само трябвало да ги пуснат и да тръгнат след тях.
Вяра казала:
-         Аз вярвам, че по който път тръгна, той ще бъде най-правилния!
Надежда казала:
-         Аз се надявам, че всички пътища ще ме отведат където искам да бъда!
Любов казала:
-         Обичам пътищата, защото всеки от тях води до неизвестното. 
А когато свърши, тогава разбираме колко много любов е нужна, за да го извървим докрай!


15.08.2013
автор:  Нели Пенева

неделя, 1 септември 2013 г.

Жабчето и Луната


                                                  
                                     
     В едно блато за първи път се появиха жабите. Всяка вечер едно малко жабче
излизаше на открито, заставаше на най-високото място на блатото и наблюдаваше Луната.
Когато го попитат защо винаги ходи там то отговаряше, че се чувства много добре защото си говори с Луната. В началото никой не обръщаше внимание на думите му, но след време всички се притесниха сериозно за здравето му. Учудваха се - как е възможно да говори с Луната?
Жабчето не забелязваше това и продължаваше всяка вечер да гледа Луната и щастливо да си квака.  Затова всички решиха, тайно да го наблюдават и да намерят начин да го накарат да престане. Така и направиха.
Една вечер го хванаха и насила го прибраха в най-дълбокото място на блатото и му забраниха изобщо да излиза от там. Това много натъжи жабчето и то започна непрекъснато да плаче. Толкова много плака, че блатото се превърна в река и се наложи всички жаби да си търсят друго място за живеене. Тогава излезе най-възрастната жаба и помоли жабчето да разкаже пред всички какво точно се случва с него, когато погледне Луната.
Жабчето в този момент промени лицето си и очите му светнаха от щастие и радост.
И започна да разказва:
-         Една вечер се разхождах наоколо и наблюдавах небето. Имаше облаци и луната се криеше в тях. Аз с любопитство изчаквах да се появи и да огрее, за да мога да виждам пътя. По едно време, когато тя се показа – беше вълшебна, огромна, прелестна, имаше красиво лице, прекрасни големи очи и пееше. Песента и беше много нежна, звуците се сливаха и разпръскваха сякаш хиляди цветове се събираха и разделяха и образуваха нови и нови окраски. Върху тях танцуваха ангели хванати за ръце, които чрез движенията си образуваха красиви фигури в тон с песента.
Това не може да се опише с думи, аз стоях и наблюдавах без да отделям поглед и не можех да се нарадвам на това, което се случваше пред мен. Доставяше ми радост, спокойствие, лекота, сякаш имах крила, можех да излетя и да ги докосна само трябваше да го поискам силно. А тя не спираше да ме гледа с красивите си очи и да ми се усмихва доволна и щастлива. Това беше концерт на небесата на който имах щастието да присъствам и аз.Усетих, че мога да си поговоря с Луната и да науча това, което никой друг не можеше да ми каже. Погледнах я в очите и  попитах за живота си, защо съм дошъл на този свят...
В този момент всички жаби се развикаха: „Искаме и ние, хайде да отиваме всички и да видим този небесен концерт. Води ни!”
Жабчето се съгласи и с удоволствие им показа пътя. Когато пристигнаха, всички с вълнение очакваха появата на Луната. Малко след това те останаха удивени от красотата, която им показваше небето.
Накрая попитаха Луната, помолиха я да им каже нещо за общото бъдеще на всички от блатото.
 Тя се зарадва, заблестя още повече и каза:
-         Вие жабите сте много благородни същества. Бог не ви е дарил с физическа
красота, но ви е подарил това, което е повече нужно – красота на душата. Вие ще живеете вечно и никога няма да изчезнете от земята, но само ако спазвате определи правила.
-         Кои са те? – попитаха с любопитство жабите.
-         Ще ви кажа – това ще ви доставя неописуемо удоволствие. Вечер, когато аз се показвам
на небето вие ще пеете вашата песен. Това ще започва на пролет и така до есента. 
Вашата песен ще достига до всяко кътче и ще показва колко сте важни както за небето, 
така и на земята. Небето ще се любува на песента ви, а за земята вие ще бъдете 
показателите на всичко предстоящо. Хората ще се научат да разпознават и да тълкуват 
предстоящите си действия спрямо песента ви. Това е вашата мисия на тази земя - 
да бъдете близко до хората и да си помагате взаимно.
Жабите останаха много доволни, защото вече знаеха колко полезни могат да бъдат.
От следващия ден до ден днешен те не спират да пеят своите песни всяка вечер, както
Луната им беше казала.
А жабчето – то си продължаваше да говори с Луната и да води другите жаби на концерта, предназначен за всички обитатели на блатата от цялата планета.

28.06.2013
автор:  Нели Пенева

неделя, 14 юли 2013 г.

Крилата на Човека


      Птиците които живеели заедно с хората забелязвали как от ден на ден Човекът ставал все по-тъжен. Не искали това, притеснявали се за него и започнали да търсят начин да му помогнат и да направят нещо добро за всички хора.
Събрали се всички птици съществуващи на земята мислили, умували и решили да научат Човекът да лети. За целта било нужно да му направят подходящите крила. Предложението било само едно – всяка една от тях да предостави по едно перо от своите си крила.
И така всички птици откъснали най-голямото и красиво перо от крилата си и го поставили на Човека.
Много се трудили, не спирали, за да стигнат до края на това велико за тях събитие.
Само совата стояла сама на една страна и не искала да се включи. Едно гълъбче я попитало:
-         Защо не дойдеш при нас ние сме тук и даваме всичко от себе си! Сложи твоето перо,
то е нужно за да бъдат крилата завършени.
Совата не се обадила, а само мълчаливо наблюдавала отстрани.
Изминали много дни и нощи, птиците неуморно работили и си представяли как Човекът ще полети заедно с тях в облаците, ще почувства силата на крилата си и удоволствието да бъдеш над всичко земно.
Ето, че дошъл и този момент! Когато поставили и последното перо, пред тях се показали едни великолепни, огромни и невиждани до сега крила, които закривали цялата околност с блясъка и красотата си.
Сега настъпил най-вълнуващия и силен момент! Човекът трябвало да ги разпери и само с един размах да се окаже в небето. Изправил се той, разперил ръце, но крилата не помръднали.
Отново опитал, засилил се, започнал да тича, да подскача, но не се получавало.
Птиците го окуражавали, помагали му с думи и съвети, но....напразно.
Човека се отчаял, седнал и започнал да плаче. Толкова се зарадвал на тази идея и очаквал с нетърпение и огромно вълнение този момент, а сега не можел да направи нищо.
Птиците не се разсърдили, даже го почувствали като част от тях самите и продалжили да го подкрепят. Той отново събрал сили, изправил се и с общи усилия всички заедно го вдигнали нависоко. Когато го пуснали той се свлякъл на земята, защото не успял нито за миг да размаха крилата си.
Тогава се обърнал към всички птици, благодарил им от цялото си сърце за всичко което са искали да направят за него. Помолил ги да си вземат перата, защото на него не са му нужни.
Всички птици разбрали, че това което ти е дадено от Бог никой не може да ти го отнеме, но и не можеш да го дадеш на когото си поискаш. Тогава обратно си вземали перата и му пожелали да бъде щастлив с това което има.
Накрая останало само едно перо, което не било на никого. Започнали да разпитват на кого е, да търсят кой е пропуснал да си го вземе обратно, но всички си имали и никой не е останал без перо.
В този момент се обадила совата:
- Това перо не е на никой от нас! Това е перо от крилата на един ангел, който ви помагаше и през цялото време беше заедно с вас. Той знаеше, че няма да се получи и остави перото в знак на любов за усилието, което всички заедно полагахте, за да направите и невъзможното.  
Човекът останал изненадан от думите на совата, взел перото и го сложил до сърцето си. Тогава усетил енергия кристално чиста като ангелското перо, която му давала сила на душата да полети в духовното извисяване. Той разбрал, че истинския полет е на душата и нейното безкрайно пътешествие във висините на невидимия за очите свят. Това е полета на човека отреден му от Бог, за който не са нужни крила. Достатъчно е само перото на ангел!
~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~
Всички имаме хубави и лоши моменти в нашия живот. Понякога, колкото и да се опитваме не можем да променим ситуацията която не харесваме. Както не можем да върнем хората с които се разделяме за винаги. Независимо дали ни харесва или не, Вселената знае, че това е най-доброто за нас. Остава ни само да го приемем с любов и да продължим да вървим по пътя си. И само тогава ще дойде прозрението и ще се случи най-хубавото, това което не сме и предполагали, че е възможно да изживеем.    
 
06.06.2013
автор:  Нели Пенева

Пеперудата


  В един красив пролетен ден по време на изгрева, Слънцето се показа на хоризонта и огледа с любопитство Земята. Навсякъде пролетта излъчваше невероятния си блясък и красота.
Въздъхна спокойно, щастливо и увеличи своята светлина и топлина.
Малко след това до него достигна звук от крила. Обърна поглед и видя една малка пеперуда как е хваната от пипалата на месоядно растение. Тя се беше изплашила и надаваше силен вик, но цветето още по-силно стискаше своите пипала и не й позволяваше да се освободи.
Бедната пеперуда, толкова силна борба водеше да излезе от там, но не се получаваше.
Слънцето наблюдаваше внимателно и искаше да помогне, но в този момент не знаеше какво да направи. Огледа наоколо за да намери помощ докато не е станало много късно.
Видя наблизо една гъсеница, която си спеше спокойно на листо от ясен. Веднага изпрати един лъч светлина към нея, за да я събуди. Тя се обърна на другата страна и продължи да си спи. Слънцето се притесняваше за пеперудата, тя беше много малка, много красива и не беше редно да си отива така бързо от този прекрасен свят. Затова продължи да спуска лъчите си към гъсеницата и да я гали нежно по лицето.
В този момента тя отвори очи, надигна се и тогава до нея достигна шумът на пеперудените крила. Погледна натам и видя част от крилото, което блестеше на светлината. Веднага разбра какво се случва и се притече на помощ. Изкачи се до пипалата и започна да ги щипе. Цветето се съпротивляваше, но все пак не издържа дълго на това и разтвори своите цветове. Пеперудата излезе и щастлива разпери крилата си. Погледна гъсеницата и не можеше да изкаже радостта си и огромната благодарност към нея.
А гъсеницата беше възхитена от красотата която виждаше с очите си. Гледаше я и искаше този миг да продължи вечно и времето да спре. Но както всичко друго, така и този миг свърши и тя отлетя. Гъсеницата не искаше да се разделя с нея и веднага започна да пълзи в посоката в която тя отлетя и я изгуби от погледа си.
От този ден натам тя започна да страда и да се моли да я види отново. За нея нямаше вече ден, нямаше нощ, тя искаше и се молеше да бъде до нея. Ходеше навсякъде, оглеждаше, разпитваше но никой не беше видял пеперудата. Това още повече я отчайваше, с часове си мечтаеше как ще я срещне и ще си говорят заедно, ще се смеят, ще си разказват за този така прекрасен и вълнуващ свят в който са се появили.
Колко време беше минало тя не знаеше не броеше дните, но и не спираше да се надява, че ще се случи това, което тя толкова много и силно желаеше.
Един ден заваля дъжд тя се скри в листата на едно дърво и остана там доста дълго време. Когато слънцето отново се показа и освети всичко, тя видя на същото дърво -  пеперудата, същата, която тя спаси. Много се развълнува и не знаеше какво да каже, как да започне разговора за който толкова дълго време си мечтаеше. Стоеше като замръзнала, не смееше да се помръдне от мястото си. Не можеше да сподели колко е щастлива в този момент и как правеше планове за тази среща.
Тогава пеперудата сякаш усети погледа й, обърна се към нея, погледна я и с огромно възхищение каза:
       -     Колко си красива! От къде идваш?
Гъсеницата се изненада на тези думи за нея това беше невъзможно. Самата тя беше красавицата. Но все пак намери сили да отговори:
-         Ти си много красива! Аз съм просто една гъсеница, от която в повечето случаи всички се страхуват.
-     Ха, ха, ти се шегуваш нали?! - започна да се смее пеперудата. - Къде е тази гъсеница? Толкова красива пеперуда каквато си ти, аз никога не съм виждала!
Гъсеницата започна да се оглежда настрани да не би да има друга пеперуда и тя да говори на нея. Но нямаше никой освен тя самата. Тогава погледна надолу към едно ручейче и вида образа на една прекрасна пеперуда! Това не беше онази, на която тя се възхищаваше и за която страдаше толкова много. Това беше самата тя! И вече я нямаше гъсеницата, която плашеше с вида си. Беше се превърнала в едно прелестно и неземно красиво създание.
Тогава тя разбра, че когато излъчваме обич, любов, възхищение към другите, когато сме влюбени в живота и всичко, което ни заобикаля, тогава и на самите нас ще се върне всичко това, което ние сме давали.
Сега тя беше много щастлива, защото мечтата й се беше сбъднала и като подарък тя беше получила образ, на който нейната любима пеперуда се възхищаваше.
Това не можеше да се изкаже с думи, можеше само да се почувства, там в сърцето и в душата. От там започва истинската красота.
Тогава двете пеперуди излетяха заедно радостни и щастливи, като украсяваха природата и предаваха обичта си на всичко, до което достигнат.
Слънцето ги наблюдаваше доволно и осветяваш пътя им.

29.04.2013
автор:  Нели Пенева

Сънят на Ела


    Някога преди много, много време живяла една красива и умна девойка с името Ела.
Тя се омъжила за човека с когото изпитвали необикновена и силна любов помежду си. Живеели си те много спокойно и щастливо, обичали се, но Ела носела тъга в сърцето си. Страдала заради това, че си нямат деца. Надявала се, молела се на Бог всеки ден, за нея това бил смисъла на живота за всяко семейство.
Така изминали години, Бог не чувал молитвите и Ела решила, че той ги е забравил. Престанала да се моли и изгубила вяра и надежда за това.
За да забрави решила да прави това, което ще отнема цялото й внимание и ще предаде друг смисъл в нейния живот. Започнала да помага на много самотни хора, които имат нужда от различна помощ. Тя всеки ден помагала на хората според нуждите им. На този който не може да ходи тя почиствала къщата му, на друг който не вижда добре приготвяла храна. На трети отчаян от всичко лошо, което го е сполетяло тя помагала с думите си, за да се чувства спокоен и да продължи да живее нормално. Така и тя била доволна, защото хората винаги благодарили за помощта и се радвали да я видят отново. Всеки по своему усещал благородното и добро сърце, което носи Ела.
Така открила щастието в помощта си за другите хора.
Една нощ тя сънувала странен сън:
Разхождала се по една прекрасна поляна цялата обсипана с цветя. Всичко около нея излъчвало светлина, тревата, цветята били живи и се поклащали в ритъма на песента която се чувала от далече. Птиците летели около нея, животните подскачали радостни и доволни, че я виждат сред тях. Тя изпитвала любов към всичко заобикалящо я. Слънцето спускало лъчите си навсякъде, а светлината се отразявала като малки сапунени мехурчета, които имали лица и се усмихвали щастливо.  
Ела се разхождала спокойно и изведнъж чула детски глас.
- Мамо, мамо, погледни насам, ето тук.
Обърнала се тя и видяла едно малко момченце, красиво като нея с блестяща руса косичка и големи черни очи. Тръгнала към него и когато го доближила се появило още едно момченце досущ като първото. Разтворила ръцете си към тях и децата затичали с радостни викове към нея. Когато ги достигнала се оказало, че те не са две, не са и три, а четири малки момченца на една възраст еднакви като четири капки роса.
Тя била най-щастливата майка, най-грижовната, изцяло отдадена на децата си. Не можела да обясни чувството, което изпитвала в този миг, макар и само в съня си.
В този момент се появил Създателят  и казал:
- Ето ги твоите деца за които ме молеше. Те са винаги до теб, ти се грижиш за тях тук в този свят, защото те са нужни точно тук. А там в другия свят ти си нужна на другите хора много повече отколкото всеки друг. Ти ме молеше за това, което вече го имаш - четири прекрасни момченца. Те са навсякъде с теб, не те напускат нито за миг и ти ги обгрижваш много повече отколкото е възможно да го направиш в твоя свят. Не страдай излишно, не се измъчвай за това което си го имала, но не си го осъзнала. Те няма никога да те напуснат, няма да се променят така както се случва с хората във вашия свят. Винаги ще ти помагат и подкрепят независимо къде си ти, както във видимия така и в невидимия за хората свят. Радвай се, защото тук са истинските души чисти. А ти си избрана да бъдеш майка на четири съвършени и прекрасни ангелчета.
Тогава Създателя хванал ръката на Ела и поставил в нея четири детелини.
В този момент Ела се събудила, огледала се, съпругът й спокойно спял до нея.
Нямало ги децата от съня, но в ръката си тя стискала четири детелини сякаш току-що откъснати.  

Март 2013
автор:  Нели Пенева

Една нощ сънят ми беше доста различен


    Всяка вечер сънувам различни сънища и те много-често са свързани с мислите ми.
Една нощ, сънят ми беше доста различен.
Намирах се на едно необикновено място, което приличаше на снимачна площадка. Пред мен сякаш се снимаше филм и аз наблюдавах цялото събитие. В същия момент там нямаше камери или каквото и да е друго необходимо за снимките. Бях само аз и наблюдавах:
Едно бебе момченце изоставено, беше намерено от един клошар. Той много се радваше на това бебе и се грижеше за него с голяма обич. Този човек живееше в една колибка, която имаше само една стая без прозорци, но с голяма врата и през нея всичко се виждаше какво се случва вътре. Стаята беше много разтурена и препълнена със всякакви предмети, които бяха навсякъде -  закачени по стените, висяха от тавана, по пода, изобщо пълен безпорядък /малко след това попаднах на една снимка в нета, която приличаше точно на тази стая/. И така, това дете растеше и правеше всичко каквото и клошаря..  Момчето порасна и стана един очарователен младеж. Един ден се появи едно момиче незнайно от къде, на възраст около неговата. Беше голяма красавица, много умна, възпитана, интелигентна, изобщо идеалната жена.
Той я видя и от този ден натам вече нищо друго не виждаше освен нея. А тя, сякаш дойде точно заради него, заговори го, той умираше от срам и тя забелязваше това. Всеки ден тя говореше с него, като му разказваше за много неща – за слънцето, луната, звездите, планетите, мисленето, показваше му неговите положителни качества, съветваше го как трябва да бъде щастлив и че това зависи от него самия, за неговите духовни учители, за ангелите хранители които всеки човек има до себе си и още много информация. Той я слушаше с огромен интерес, попиваше всяка една нейна дума и се променяше. Първо промени визията си – смени си дрипите с хубави дрехи, стана по-уверен, по-смел и даже си позволи да и каже, че тя е всичко което той иска да има. Тя се радваше и не се отделяше от него и на двамата сякаш аурите им се сливаха, светеха с цветовете на дъгата. Беше изключително красиво..
Един ден, внезапно клошаря почина и това беше най-страшното което можеше да се случи. Момчето в мъката си забрави всичко, затвори се, не искаше да вижда никой. Тя му се молеше и плачеше, но той каза – край, и беше категоричен. Повече не я чуваше, даже не я забелязваше. Тя го гледаше как се измъчва и правеше и невъзможното да го върне обратно при нея, но този път не се получаваше. Той стоеше в стаята и така плачеше, че всичко наоколо умираше – зелената трева по която двамата се разхождаха – изсъхна и стана кафява, цветята вече ги нямаше, слънцето се скри, стана мрачно. Толкова голяма беше мъката му! Така минаваха дни наред, момичето всяка сутрин ходеше при него и му се молеше да излезе навън и вечерта си тръгваше, все повече отчаяна.
Една сутрин, тя отново отиде при него и видя, че той беше облякъл дрипите с които ходеше клошаря и правеше същите неща каквито и той – събираше разни боклуци и ги закачаше в стаята по стените. Той се беше превърнал в същия този клошар какъвто беше вече мъртвия. Тя нищо повече не каза, не отиде повече при него, а напълно сломена, отчаяна, цялата в сълзи, наведе глава, обърна се и тръгна сама по същия път по който дойде.
Аз стоях като замръзнала, плачех и за двамата и така исках да помогна с нещо, исках да отида и да ги прегърна и двамата, да се опитам да променя нещата, да я върна обратно, но не можех, бях като закована на едно място. Само я наблюдавах как се отдалечава и когато вече беше далече – видях как се появиха бели крила, разтвориха се и тя излетя в небето. Погледнах момчето, той изобщо не забелязваше какво се случва около него, той си имаше неговите си занимания, които сам си избра и това вече беше неговия смисъл на живота!

Февруари 2012

По-малкото дете


      В една гора, в гнездото на семейство орли се излюпили две пиленца. Едното растяло много бързо, а другото си оставало все така мъничко. Родителите се грижили и за двете еднакво, хранили ги, закриляли ги, не ограничавали обичта си и към двете.
Когато достигнали възрастта в която вече могат да летят, по-голямото излизало от гнездото и се опитвало да лети без да търси нечия помощ. А по-малкото не искало да мърда от гнездото. Страхувало се, чакало да порасне колкото своето братче.
Така времето си минавало, малките пилета вече станали големи орлета, но все още само едното летяло, а другото не искало и да чуе за това. Останало си по-малкото и се чувствало беззащитно.
Майката орлица се притеснявала за своето дете и потърсила съвет от специалисти как да му помогне.
Отишла при най-големия мъдрец на горското царство – бухалът. Той изслушал притеснената майка и със спокоен глас казал:
       -         От всичко което чух си направих следния извод – или детето ти е много страхливо, което не е типично за един орел или се е появило на този свят болно.
-         Как да разберем това? – попитала майката.
-         Отиди при него и му кажи, че едното му крило е счупено, но ти не знаеш кое 
от двете. Нека да излезе от гнездото и да ги разпери широко, да ги размаха и така ще се разбере. Когато направи това, без да усети ще излети и тогава ще осъзнае колко е хубаво да се рее във въздуха без да мисли за нищо.
-         Чудесно! – Съгласила се майката орлица и доволна тръгнала към своето гнездо.
Когато се върнала  тя с изненада установила, че гнездото е празно! Търсила навсякъде, огледала цялото дърво, обикаляла с часове, но никъде не се виждало нейното малко дете.
Не знаела какво да си мисли! Едновременно се страхувала и радвала, защото може да е паднало от гнездото, но може и да е събрало смелост да излети.
Така изминали много дни, майката орлица вече изгубила надежда и не очаквала повече да види детето си. Много страдала и обвинявала себе, че не е направила всичко възможно, когато е било все още съвсем мъничко.
Един ден на същото дърво кацнал един прекрасен орел, погледнал към гнездото и видял орлицата майка. Тя усетила погледа му, обърнала се към него и останала очарована от това което вижда.
Бил толкова голям, красив, величествен, че тя не можела да отдели погледа си от него. Тогава той се обърнал към нея и казал:
-         Мамо, аз се върнах!
Орлицата останала без дъх и не вярвала на очите си. Това било нейното малко дете, за което мислила, че си е отишло от този свят.
-         Милото ми дете! – казала тя със сълзи на очите – какво се случи с теб?
Орелът я прегърнал и започнал да разказва:
-         Един ден, когато бях сам в гнездото и се страхувах даже да погледна навън, се появи
една змия. Погледна ме и попита учудено:
-         Ти какво си...??
-         Аз съм орел! – отговорих веднага.
-         Какъв орел си ти..... орлите са в небето, а не в гнездото. Можеш ли да летиш?
-         Не мога, защото не искам!
-         Тава е чудесно - значи ти си моята храна!
И след това се хвърли върху мен. В този момент за първи път усетих сила и разбрах, че трябва да се спася, защото няма кой да го направи. Моя живот беше в моите ръце!
Тогава разперих крилата си и излетях. Усещането беше необяснимо, чувствах се толкова лек, толкова сигурен в себе си. Нямаше го вече страха, нямаше причина да не го правя, неможех да чакам. Казах си – "ти можеш да се справиш с всичко, само трябва да го поискаш"!
Тогава реших, че ще направя това което трябва. Ще бъда птицата за която ти винаги си ми разказвала – птицата достойна да се нарича орел! Ето ме сега пред теб!
Майката орлица, не можела да спре сълзите си, но вече не от мъка, а от радост, от чувство на гордост и възхищение към собственото си дете!

Февруари 2013
автор:  Нели Пенева

Черна точка



    Веднъж Учителят показал на учениците си бял лист хартия, в центъра на който имало една черна точка. Попитал ги: „Какво виждате?”
       - Точка - казал първия
       - Черна точка - казал втория
       - Дебела черна точка - казал третия.
Тогава Учителят отбелязал: ”Всеки от вас видя само точката и никой не обърна внимание на чистия бял лист, на който е тя....”

Всяко нещо в живота ни има две страни – хубава и лоша. Човек сам определя как да 
вижда нещата. Трудно е да гледаме позитивно на всичко което ни заобикаля, 
а по-лесно обратното. Много-често правим оценка на другите около нас като  
изхождаме от нашата гледна точка.
Така е при повечето хора, първо търсят лошото в другия, започват да го осъждат, обвиняват и изобщо не се замислят, кои са хубавите качества от които те самите могат да имат полза. Веднага поставят една голяма черна точка и търсят хиляди причини за това и ги намират. Всеки иска по някакъв начин да навлезе в територията на другия, да направи така че да упражни контрол над него. Масово хората го правят и не осъзнават, че по този начин го има същия контрол и при тях. Не от някой друг, а от живота въобще.
В ежедневието си човек се среща с много хора – познати, приятели, роднини и т.н., всеки има нужда от приятел до себе си, за да живее пълноценно. Но помислете – за какво разговаряте когато сте с близките си хора? Сигурна съм, че в повечето случаи само се оплаквате един на друг. И с какво ви помага недоволството? Каква е ползата от него?
Оказва се, че не парите или социалния статус правят хората щастливи, а самоосъзнаването и вътрешния покой. Защото, щастието е вътрешно състояние, което се осъзнава едва когато е ясно какво представлява. Затова малко хора се смятат за щастливи.
Всеки гледа на другия според собствените си представи, но неговата истина е за неговия свят и не бива да я изисква и от другите. В течение на времето това се превръща в егоизъм.
Ето какво казва Тургенев за егоизма: „Има три вида егоисти:
      -  тези които сами живеят, но оставят и другите да живеят,
      -  такива, които сами живеят, но не оставят другите да живеят,
-  и егоисти, които сами не живеят, но не оставят и другите да живеят.”
Много е тежко когато човек вижда в себе си това, което не понася и се оправдава като насочва вината в другия. Така е по-лесно и по-удобно. Ядосваме се на базата на някакви догатки
които нямат нищо общо с истината. Измисляме си предположения, даваме оценки и така приемаме нещата лично. Колкото и да обесняваме, че не е точно така, уж се приема от другия, но само до следващия път. Всички се дразним понякога от нечие държание и това не може да се скрие. Както се радваме на хубавите отзиви, също така можем да извлечем полза и от лошите.
Хората приемат живота за даденост и е нормално да има различия, но не е нормално да осъждаме живота на другите без да имаме право. Това са нещата, които не носят щастие както на другите така и на нас. Защото в подобно състояние на  безумие си способен да направиш така, че после ще се разкайваш. Това може да доведе до последствия, които да объркат живота на съответния човек или на своя собствен. Имайте го впредвид всеки път, когато говорите за другите без да сте сигурни дали е истина, само защото някой ви е казал това или онова... Внимавайте какво мислите, защото каквото мислите, това се връща към вас! И не се учудвайте когато един ден точно това ви сполети, вие вече подсъзнателно сте си го пожелали.
Вселената е едно голямо огледало тя ви връща образа, който виждате в него.
Най-важното е в такъв момент -  не вземайте нищо на сериозно.  Вашите основни качества трябва да са хумора и шегата. Ако не приемате на сериозно нещата – няма да избухва гняв. Може просто да се посмеете на въображението на хората. Може да започнете да се смеете на себе си и на ситуациите, в които сте били ядосани и гневни. Това ще ви направи по-силни, по-уверени, ще умеете да се справяте спокойно при подобни ситуации.
И стигаме до една тайна на живота - това е Обичта, към себе си и към хората.
Любовта и Обичта в живота ни са в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова по – добри ставаме и натрупваме по- голям духовен опит. Колкото повече даваме, толкова повече ще вземем един ден. Това важи и в положителен и в отрицателен аспект.
А който умее да обича, вече е победил света и не се страхува, че може да се изгуби.
Само обичта може да обединява толкова много неща. Сами не бихме могли да се справим в живота, но ако обичаме истински, цялата ни история, действия и взаимоотношения ще се променят към добро. Всички хора на планетата сме една енергия и когато нараняваме някого, в този момент нараняваме и себе си. Нека никога да не забравяме това!
„Всички сме ангели с по едно крило. И ние можем да летим, само ако се прегърнем силно.”

автор:  Нели Пенева