Модерни времена

   Вече дни наред вали дъжд и не спира. Хубаво е за майката земя, това всичко го знаем но, когато не спира някак си ми действа депресиращо... Опитвам се да си намеря причина за повече усмивки и да забравя за времето навън. Това най-лесно се получава със социалните мрежи. Там винаги има някой, който е решил да ми пише, да се обяснява в любов или да се прави на „мъж” повече отколкото е... Това го приемам за нормално, хора всякакви. Обикновено не отговарям на такива излеяния, а когато стават нахални просто ги блокирам. Днес обаче реших, че ще им обърна внимание и ще се забавлявам доколкото е възможно. Погледнах си съобщенията – непрочетени 10 броя от тях 4 на непознати мъже /как иначе.../ и се зачетох:

1. „Здравей красавице, колко си хубава и умна, искам да те видя, имаш ли камера...”

2. „Привет, искам да познавам такава готина жена като теб, женена ли си...”
3. „Как си, какво правиш, имаш ли си гадже....”
4. „Здравей, търсиш ли нещо неангажиращо...”

Хахааа, как да не се забавляваш на такива откровения... От умни, по-умни... Въпреки това започнах с отговорите. Написах на всичките – „благодаря за вниманието, но аз съм мъж...Ако се интересувате все още от мен, пишете”!

След което стана страшно. Един отговаря, явно ядосан – „как може да се правите на жена, не ви ли е срам....”

Другия пише – „съжалявам, объркал съм се...”

А следващите изобщо не отговориха. Ами блокирах ги тези, те какво си мислят...

След което получавам ново съобщение от друг непознат, но този път доста културно:

-      Здравей, искам да те поканя на вечеря!

Брейй, какво става тук, изненадана съм аз. И отговарям:

-          Здравей, познаваме ли се? – пиша на „ти” /в негов стил.../

-          Не, но ще се радвам да се запознаем – отговаря той.

-          Защо реши да ми пишеш? – питам аз.

-          Защото те харесвам!

-          Е, как разбра след като не ме познаваш?

-          Видях профилната снимка.

-          Тази не е моя, съжалявам, че съм те заблудила...

-          Нищо де, аз пак те харесвам и държа да се видим – беше отговорът.

-          Защо, ти какво търсиш? – продължавам да питам.

-          Търся си приятелка, ти откъде си?

-          От София съм. А ти?

-          Аз съм от Бургас. Така е трудно да се видим. Освен ти да дойдеш във Бургас.

-          Къде ще ме водиш? – вече ставам любопитна...

-          Където кажеш!

Тук се смях с глас. Човекът е готов на всичко.

-          Само че, аз не търся нищо! – отговарям директно.

-          Ти с какво се занимаваш? – продължава той.

-          Певица съм в една кръчма... – тук започвам да си измислям...

-          Браво, какъв стил пееш?

-          Всякакъв... – отговарям аз.

-          Любимият ми стил! – веднага констатира той.

-          Като се ожениш, ще дойда да пея на сватбата – и аз го нагласих...

-          Ааа не, вече никакви сватби. Жених се, разведох се и не искам повече такива

официалности, няма смисъл! – усеща се разочарование в думите му.

-         А ти с какво се занимаваш? – питам аз.

И отговорът беше:

-          Правя шипков мармалад!

Е, тук вече останах супер изненадана. Всичко друго очаквах, само не и нещо подобно... Със сълзи се смях.. След което го поздравих, защото няма нищо лошо в това, даже е чудесно. Но, до сега не ми се е случвало някой да ме покани на ресторант, който прави не какво да е, а точно мармалад.... Пожелах му успех във всичко и приключих с разговора.

Това беше и сега с удоволствие разказвам за този разговор на приятелите си и винаги с интерес слушат, а накрая са супер изненадани от заниманието на човека. Всички му пожелаваме да е жив и здрав и да продължава да прави шипков мармалад!

И още - да намери това, което търси.

Така е в сегашните модерни времена.  

автор: Нели Пенева    

Съвременна баба

    Пътувах в маршрутка. До мен седна една възрастна жена. Извади си телефона и започна да пише. Направи ми впечатление, колко бързо се ориентира, въпреки възрастта си. Това засили любопитството ми и внимателно я наблюдавах. След около пет минути спря, погледна ме и каза:

-          Тези социални мрежи са голяма краста... веднъж започне ли се и край, няма

спиране. И при вас ли е така?

-          Да, така е! – усмихнах се аз. – Затова се опитвам да отвличам вниманието си от

тях, поне докато пътувам. А вие доста умело се справяте с телефона. Как се научихте?

-          Оо, благодаря! Внуците ме научиха, защото искаха да имат съвременна баба... –

шеговито отговори жената.

-          Това е хубаво, сигурно постоянно си пишете с тях – попитах аз.

-          Ами, пишеха ми в началото, когато се учих, сега ме забравиха и рядко се сещат.

Но, аз се включих в доста групи, намерих си приятели и винаги има на кой да пиша –

радостно отговори жената.

-          А, как приемате вие тези новости. Все пак сте възрастна жена, вашата младост е

преминала различно от сега. Смятате ли, че това е полезно за младите хора?

-          Вижте сега, нашето поколение не сме имали избор. Тогава си беше едно и също.

Сега всеки може да избира какво да прави.

-          Да, така е, но този виртуален свят е фалшив и не може да се сравнява с

контактите на живо. Така всеки може да излъже и после идва разочарованието.

-          И на живо е така, нима не са ви лъгали вас? Мен са ме лъгали много пъти за

какво ли не и после се ядосвах на себе си, защо съм била толкова наивна и съм вярвала.

Това е смисъла на живота, постоянно се учим да живеем, както с хубавото, така и с лошото. И важно е да приемаме новостите, светът е променлив.

-          А сега, харесва ли ви да пишете на хора, които никога не сте виждали?

-          Да, харесва ми. Пишем си, разказваме си живота, споделяме трудности и

радостни моменти и така се запознаваме. Даже с някои от тях започваме да се чуваме по телефона.

-          Това е хубаво! Сигурно живеете сама.

-          Да, сама съм и имам време за всичко. Вече не бързам за никъде. Очаквам да си

изживея дните, които ми е отредил Господ, все така – на крак и с пълно съзнание. Всяка сутрин се събуждам с нагласата за един чудесен ден, с много усмивки, радостни моменти и прекрасни изненади. Вечер лягам с благодарност за всичко, което се е случило през деня и си пожелавам спокойна нощ и сладки сънища. Винаги ми се получава и това ме радва още повече. Така живота ми прави подаръци от прекрасни моменти, защото аз съм отворена да ги получа и вярвам, че е възможно.

-          А лошото? То къде остава, има ли влияние върху Вас?

-          Лошото е лошо само ако се вкопчиш в него. Това е страхът и ако сама не си

даваш кураж, тогава потъваш и няма излизане. Но, ако не го мислиш и намериш урока, който ти носи, всичко става ясно. Каквото и да се случва, смело вървиш напред и следваш пътя си.

Тук се приготви да слиза. Когато маршрутката спря, тя ме погледна, усмихна се и каза:

-          Радвам се, че си поговорихме. Възможно е пак да се видим, или да се намерим

във фейсбук..., всичко е възможно и ако е нужно ще се случи!

-          Бъди здрава! – казах аз и продължих да я гледам докато я изгубих от поглед.

Урокът от тази среща беше за мен. Колко малко е нужно да сме щастливи, като се радваме на всеки нов ден. Без да се гневим, без да се съпротивляваме на случващото се, а просто да приемаме и да благодарим. Защото, всичко идва, за да ни научи на нещо и ако го осъзнаем, ние го освобождаваме и даваме път на следващото. И всичко това е за кратко, само докато сме живи!  

автор: Нели Пенева 

Всичко е възможно

Беше прекрасен есенен ден. Слънцето красиво огряваше нападалите есенни листа. Точно това е моят любим сезон. По това време обожавам да се разхождам из парка и да събирам красивите опадали листа. Наслаждавам се на тяхната красота и шарки, сякаш природата ги рисува едно по едно. Днес, въпреки слънчевият ден забелязах, че в парка нямаше хора. Това ми се стори доста странно и с любопитство започнах да се оглеждам наоколо. На една пейка видях да стои хубава млада жена. Постоянно бършеше очите си, което ме накара да усетя, че тя плаче. Наблюдавах я известно време отдалече, но сякаш усещах, че трябва да се доближа. Събрах смелост и седнах до нея. Тя изобщо не реагира, все едно не ме виждаше. Тогава наруших мълчанието и казах:

-          Много е красива есента. Сякаш идва, за да ни покаже как да се радваме на

красотата, да усещаме любовта… Вие обичате ли този сезон?

-          Да, обичам го, но сега не ми е до това... – каза тя и отново заплака.

-          Какво Ви измъчва толкова много? Разкажете ми, може пък да успея да помогна

някакси... –  казах аз с вълнение.

-          Незная, откъде да започна – въздъхна тежко тя.

-          От първата мисъл, която е вече тук – казах с усмивка.

И тогава тя започна:

-          Омъжих се с много любов. Със съпругът ми имахме дълга и щастлива връзка.

Взехме решения да имаме дете и аз забременях много бързо. Всичко беше прекрасно, нормална бременност, без проблеми и никакви съмнения. Когато влязох в седмия месец изведнъж прокървих и започнаха силни болки. Приеха ме по спешност в болница. Оказа се, че има опасност за бебето и останах за наблюдение. След няколко дни установиха, че вече няма тонове и бебето е умряло. Как така, защо... никой не знаеше. То просто умря, отиде си, изчезна, без да го видя, без да мога да го докосна и прегърна.. Много страдахме всички – съпруга ми, родителите ни и всички приятели. Успокоихме се, че пак ще си имаме друго, все още сме твърде млади, за да се отчайваме.

Измина време и аз отново забременях. Бебето растеше нормално, започнах да го усещам и това беше най-щастливия миг в живота ми. Очаквах с нетърпение раждането, вярвах, че този път Бог ще бъде с мен, ще ми даде живо и здраво дете. Но, уви... В седмия месец, се повтори същата трагедия. Отново бебето си отиде, преди да се появи на този свят. Това съвсем ме съсипа... Вече не исках да чувам за бременност, защото се страхувах, че няма да имам сили да го понеса отново и няма да го преживея. Скоро след това, майка ми се разболя тежко и както казват – злото никога не идвало само. Установиха, че е рак и не и остава много време, а тя е все още е твърде млада, за да си отиде. Искам я тук, до мен, нужна ми е, обичам я от цялото си сърце. Искам да и помогна, независимо от всичко. Молих се за съвет, исках да зная какво да направя, за да бъда полезна. Тогава сънувах сън. Там видях себе си, майка ми и още едно дете на около 7-8 години, което много плачеше. Майка ми каза, че е болно и не бива да му обръщаме внимание, защото ще се заразим и ние. Аз исках да го прегърна, да го успокоя, но тя не ме допускаше до него и ме дърпаше настрани. Сутринта разказах сънят на майка си. Тогава тя се изплаши, погледна ме с тревога, наведе главата си и от очите и покапаха сълзи. И каза:

-          Сега разбирам всичко! Седни до мен и слушай какво ще ти разкажа. Това е

отговора на всички наши мъки и страдания!

Преди много време, още преди да се родиш ти, твоя баща имаше друго семейство. От години не живееха щастливо със съпругата му, защото се обвиняваха един друг. Имаха момче, което беше болно и това беше причината да се карат непрекъснато. Аз срещнах баща ти, точно в такъв момент. Видяхме се, седнахме и започнахме да си разказваме всичко за живота ни, сякаш се познавахме от години. Така започна нашата връзка, тайно и дискретно. Аз много се влюбих и го исках на всяка цена! Затова започнах да се моля на Бог да си вземе обратно това болно дете и да го освободи от него и съпругата му. Когато детето навърши седем години, то почина. Тогава аз се зарадвах, че вече ще бъде само мой. Така и стана, той дойде при мен и до сега не сме се разделяли. Не осъзнавах обаче, че един ден всичко това ще се върне – на мен, на децата ми, даже и на внуците ми, както се случи.... Сега страшно много съжалявам, но вече не зная какво да направя...

Това е моята история, за който краят не е ясен... Чувала ли си нещо подобно? Как мислиш, какво можем да направим?

-          Разбирам мъката ти и много съжалявам... Сега е нужна прошка. Прости им на

всички – на майка ти, на момчето и на себе си! Прости, но истински със цялото си сърце!

-          Как се прощава истински? Не е никак лесно. Винаги остава там нещо, което

дълбае, рови и много боли...

-          Прошката я има, когато вече си забравила, че ти е нужна и на нейно място

усещаш само любов и си щастлива, че всичко това не е мъка, а е опит, изпитание, което те учи да бъдеш осъзната и да вървиш смело напред, независимо какво ти предстои. А това ще го постигнеш с молитви към Бог всеки ден, денонощно. По време на молитва ще получиш информация как да продължиш напред. Наблюдавай се и не пропускай този момент, сега всичко е важно за вас и вашето семейство. Вярвай и ще успееш. Няма нищо невъзможно докато сме тук на този свят. В другия вече е трудно, много трудно...

автор: Нели Пенева 

Прочетени мисли

В един магазин влезе жена с малко момченце. Започна да разглежда рафтовете с продукти и набързо сложи в кошницата няколко броя. Момченцето отиде на рафта с играчки, избра една и каза:
- Мамо, искам ето тази да ми купиш!
Тя погледна безразлично към него, нищо не отговори и продължи да разглежда.
Дойде продавачката при нея, явно се познаваха и завързаха разговор. През това време детето с играчката в ръце се отдалечи в края на магазина. Майката все още си говореше с продавачката и не му обръщаше внимание.
Когато тя привърши с избора и плати на касата, тогава потърси детето. Видя го как се е свило в единия ъгъл и се опитва да напъха малката играчка в блузата си. Майката се направи, че не вижда и плахо погледна към продавачката. Тя нищо не забелязваше.
В този момент в магазина влезе друга жена и усмихнато поздрави всички.
Момченцето отново отиде при играчките. Тогава майка му го хвана за ръката и тръгна към вратата с него, но детето се дърпаше и не искаше да излиза. Започна да тича в магазина и да се забавлява.
След това майката се върна при продавачката и шепнейки каза:
- Мими, знаеш ли коя е тази жена? – и посочи непозната жена.
- Не, не я познавам – отговори продавачката след като погледна към нея.
- Аз я познавам и съм чувала за нея, че не е съвсем наред…. Внимавай много!
- Така ли? Благодаря ти, че ме предупреди! Ще я наблюдавам.
В този момент звънна телефона на майката. Тя започна да говори и съвсем забрави за детето си. Тогава, тази другата жена отиде при детето, усмихна се и му каза:
- Мило детенце, хайде да извадим играчката от блузката!
Детето я погледна виновно и после погледна към блузата си. Играчката изобщо не се виждаше и учудено попита.
- Тя не се вижда ти как разбра, че е там?
- Прочетох твоите мисли! – отговори жената.
- Какво друго прочете? – любопитно попита детето.
- Прочетох, че си много добро дете и никога не би направило нещо лошо! А сега извади играчката и я постави на мястото и.
- Аз искам тази играчка, затова ще си я взема! – настояваше детето.
В този момент продавачката стоеше отстрани с намерението да наблюдава непознатата за нея жена. Но, от това което видя остана вцепенена!
А майката продължаваше да си говори по телефона. Говорейки тя хвана детето си за ръката и тръгна към вратата. Момченцето вървеше и не отделяше поглед от непозната жена..
Сега тя беше добър пример за него повече от собствената му майка.
А майка му, дали щеше да остави играчката или да позволи на момченцето да я задържи, това го знаеше само тази жена, защото тя можеше да чете мисли!

автор: Нели Пенева

Щастливото момче

В китно малко градче, заобиколено от прекрасна природа, живееше едно момче. Не познаваше своите родители, но въпреки това беше много щастливо. Радваше се на най-малките неща, които предаваха смисъл на живота му.
Най-голяма радост му носеше природата. Обичаше да тича сред полята, да слуша вятъра, да усеща аромата на тревата и полските цветя. В горещите летни дни плуваше в ледените води на реката, а в снежната и люта зима се катереше по високите дървета и гледаше от високо как падат снежинките и образуват красив снежен килим. Така минаваха дните му изпълнени с много радост, щастие и любов.
Един ден, съвсем неочаквано за него случи се така, че той заболя. Краката му се обездвижиха, сковаха се, а ръцете му натежаха. Той остана неподвижен и загуби своята единствена радост.
- Това е краят... по-лошо от това няма на тази земя - тъжно каза той и горчиво заплака.
Измина време и момчето осъзна, че не е свършил живота му на земята и все още може да усеща радостта. Въпреки болестта, той има очи, които виждат всичко. Блестяха жадни очите му и поглъщаха всичко с огромен интерес. Сега момчето откри щастието да съзерцава как пеперудата пърха с криле, как мравките се трудят неуморно и как слънцето спуска лъчите си на земята и обагря небето.
Но, неговата радост отново беше кратка. Появи се друго изпитание - сега той ослепя. Очите му безнадеждно потънаха в мрак. Дойде страхът, че няма да се справи и ще си отиде преди да е настъпило времето за това.
Въпреки всичко, силата на живот надделя, той отново надживя мъката и преодоля болката, като осъзна, че има още нещо, което може да го радва. Започна да усеща звуците много по-силно от преди. Сега слушаше как пеят птиците и сякаш разбираше тяхната песен все едно редяха думи. Слушаше песента на щурчетата и забелязваше колко много смисъл има в техните звуци, които всички хора приемаха за даденост. Едва сега чуваше как лази бръмбарчето и колко стъпки изминаваше през живота си.
Така чрез своя слух той се научи да разпознава всичко, което идваше към него.
Хората се чудеха - как така успява да прави всичко сам без да вижда...
Точно когато момчето се научи да живее и прие за нормално своето състояние се появи следващото изпитание - изгуби напълно своя слух. Сега си отиде и едничкото, което му е останало. Сякаш всичко друго не беше достатъчно. И времето за него напълно спря. Отново бе отписан от света. Хората с тъжен поглед клатеха глава и говореха, че вече е напълно безполезен. Започнаха да се молят Бог да го прибере, колкото се може по-бързо.
Но, никой не можеше да погледне в неговата душа, която летеше като малка лястовичка в танц. Макар и малка и вече останала без крила тази душа знаеше и вярваше, че има още радост, която предстои да изживее. Неподвижна, но непоклатима, силно вярваща в смисъла на живота и жадна за нови приключения.
Притихнал, неподвижен, не чуваш, невиждащ, той откри нов свят на мислите. Осъзна, че точно мисълта пътуваше в безкрая. Показваше му най-истинските мигове, водеше го на вълнуващи и прекрасни места за малки и големи. Гласът му започна да реди приказки чудати, които се стичаха като планинско поточе. Той разказваше истории за Бог, за Исус, за ангелите и всички небесни същества. Децата идваха и слушаха в захлас. Болни и стари хора, изтощени от житейските неволи, намираха успокоение в неговите Небесни истории. Имаше и хора потънали в бита и ежедневните дела, за които тези приказки бяха несъществуващи измислици, родени от болната му глава. Но, това не го спираше и той продължаваше да разказва.
Така минаваха дните и нощите на момчето, разказвайки чудни видения. Едни се спираха при него, други отричаха и подминаваха с насмешка.
За огромно съжаление и това беше за кратко. Сега дойде денят, в който момчето унемя. Настъпи пълна тишина, мрак и неподвижност. Какво ли е чувствал в този момент...? Трудно е да се каже. Как мислите, дали това е бил краят? Ни най-малко, за учудване на всички!
Сега момчето не чувстваше нужда от нищо. Той беше необходим сам на себе си. Всичко беше в него и нищо не му липсваше. Далеч отвъд безкрая, чрез чистите си мисли, душата му се чувстваше като част от Рая. Играеше, лудуваше, летеше и танцуваше колкото пожелае. На воля тичаше и правеше всичко, каквото някога е мечтал и желаеше да направи. Не знаеше дали е нощ или ден, не разбираше дали е време за обяд или сън, защото не беше нужно. Вече не се замисляше над това. Все така си беше кротък и смирен, блуждаещ отвъд човешкото и отвъд физическата нужда. Душата му се хранеше от сладостната благодат и почиваше в най-нежните прегръдки. Усещаше радост, щастие и любов идващи от недрата на неговата душа. Сега той знаеше кой е и разбираше какво му предстои. Всичко приемаше спокойно и усмивката никога не напускаше лицето му.
- Каква съдба... - казваха хората и цъкаха с уста. Не разбираха на какво продължава да се усмихва в тази огромна беда.
И така, в един прекрасен, слънчев ден дойде при него един ангел. Погали го нежно по косата и каза:
- Ти изпълни твоята мисия на земята и вече е време да се прибираш у Дома. Дойдох, за да ти покажа пътя.
Момчето се зарадва, че вижда ангелът, прегърна го и с него полетя.
Отиде си от този свят така тихо, както бе живял.
Сега хората отново не разбираха - как така си отиде момчето без болка и страдание, в пълна нищета, а с огромна усмивка на лицето!
Всички изгаряйки от любопитство се стичаха да видят как изглежда тялото му и наистина ли все още се усмихва.
Влизаха в стаята и удивени от гледката не вярваха на очите си. Неговите очи, макар и слепи, изглеждаха изпълнени с любов. А тялото му, ухаещо на розов цвят се усещаше все едно се намираше в огромна градина с разцъфнали ароматни рози...
Тръгна мълвата в цялата околност за момчето и хората се стичаха към неговия последен дом, за да го зърнат макар и за миг. Повечето от тях изричаха тежки думи изпълнени с подигравка и насмешка. Смятаха, че това е нагласено и някой се опитва да ги измами... Не си даваха сметка какво говорят и каква сила притежават изказаните думи.
Една старица - мъдра знахарка, усети, че неверни са хорските слова. Тя влезе в стаята на момчето, видя усмихнатото му лице и с треперещ от вълнение глас каза:
- Млъкнете, ах вие, глупаци неверни! За кои от вас ще се отворят Райските врати преди смъртта? Колко от вас ще видят Бог в сияещата му слава преди да издъхнат? Давате ли си сметка какви думи изричате? Това момче е благословено и радостта му е голяма, защото е видяло Бога. Колко от вас ще заслужат тази благословия? А кои от вас са достойни за това? Колко от вас запазват в сърцата си добротата, радостта и благодарността, когато попаднат в мъката и болките човешки? Ах, невежество, млъкни и се смири!
Тогава хората, засрамени наведоха глави и се замислиха над тези тежки думи. Всеки от тях претегли в съвестта си своите грешки.
А духът на момчето отлетя завинаги, но примерът му завеща голям урок за всички хора на цялата земя.

Автор: Нели Пенева
По идея на приятел осъзнал истината
26.09.2019 г.