Всичко е възможно

Беше прекрасен есенен ден. Слънцето красиво огряваше нападалите есенни листа. Точно това е моят любим сезон. По това време обожавам да се разхождам из парка и да събирам красивите опадали листа. Наслаждавам се на тяхната красота и шарки, сякаш природата ги рисува едно по едно. Днес, въпреки слънчевият ден забелязах, че в парка нямаше хора. Това ми се стори доста странно и с любопитство започнах да се оглеждам наоколо. На една пейка видях да стои хубава млада жена. Постоянно бършеше очите си, което ме накара да усетя, че тя плаче. Наблюдавах я известно време отдалече, но сякаш усещах, че трябва да се доближа. Събрах смелост и седнах до нея. Тя изобщо не реагира, все едно не ме виждаше. Тогава наруших мълчанието и казах:

-          Много е красива есента. Сякаш идва, за да ни покаже как да се радваме на

красотата, да усещаме любовта… Вие обичате ли този сезон?

-          Да, обичам го, но сега не ми е до това... – каза тя и отново заплака.

-          Какво Ви измъчва толкова много? Разкажете ми, може пък да успея да помогна

някакси... –  казах аз с вълнение.

-          Незная, откъде да започна – въздъхна тежко тя.

-          От първата мисъл, която е вече тук – казах с усмивка.

И тогава тя започна:

-          Омъжих се с много любов. Със съпругът ми имахме дълга и щастлива връзка.

Взехме решения да имаме дете и аз забременях много бързо. Всичко беше прекрасно, нормална бременност, без проблеми и никакви съмнения. Когато влязох в седмия месец изведнъж прокървих и започнаха силни болки. Приеха ме по спешност в болница. Оказа се, че има опасност за бебето и останах за наблюдение. След няколко дни установиха, че вече няма тонове и бебето е умряло. Как така, защо... никой не знаеше. То просто умря, отиде си, изчезна, без да го видя, без да мога да го докосна и прегърна.. Много страдахме всички – съпруга ми, родителите ни и всички приятели. Успокоихме се, че пак ще си имаме друго, все още сме твърде млади, за да се отчайваме.

Измина време и аз отново забременях. Бебето растеше нормално, започнах да го усещам и това беше най-щастливия миг в живота ми. Очаквах с нетърпение раждането, вярвах, че този път Бог ще бъде с мен, ще ми даде живо и здраво дете. Но, уви... В седмия месец, се повтори същата трагедия. Отново бебето си отиде, преди да се появи на този свят. Това съвсем ме съсипа... Вече не исках да чувам за бременност, защото се страхувах, че няма да имам сили да го понеса отново и няма да го преживея. Скоро след това, майка ми се разболя тежко и както казват – злото никога не идвало само. Установиха, че е рак и не и остава много време, а тя е все още е твърде млада, за да си отиде. Искам я тук, до мен, нужна ми е, обичам я от цялото си сърце. Искам да и помогна, независимо от всичко. Молих се за съвет, исках да зная какво да направя, за да бъда полезна. Тогава сънувах сън. Там видях себе си, майка ми и още едно дете на около 7-8 години, което много плачеше. Майка ми каза, че е болно и не бива да му обръщаме внимание, защото ще се заразим и ние. Аз исках да го прегърна, да го успокоя, но тя не ме допускаше до него и ме дърпаше настрани. Сутринта разказах сънят на майка си. Тогава тя се изплаши, погледна ме с тревога, наведе главата си и от очите и покапаха сълзи. И каза:

-          Сега разбирам всичко! Седни до мен и слушай какво ще ти разкажа. Това е

отговора на всички наши мъки и страдания!

Преди много време, още преди да се родиш ти, твоя баща имаше друго семейство. От години не живееха щастливо със съпругата му, защото се обвиняваха един друг. Имаха момче, което беше болно и това беше причината да се карат непрекъснато. Аз срещнах баща ти, точно в такъв момент. Видяхме се, седнахме и започнахме да си разказваме всичко за живота ни, сякаш се познавахме от години. Така започна нашата връзка, тайно и дискретно. Аз много се влюбих и го исках на всяка цена! Затова започнах да се моля на Бог да си вземе обратно това болно дете и да го освободи от него и съпругата му. Когато детето навърши седем години, то почина. Тогава аз се зарадвах, че вече ще бъде само мой. Така и стана, той дойде при мен и до сега не сме се разделяли. Не осъзнавах обаче, че един ден всичко това ще се върне – на мен, на децата ми, даже и на внуците ми, както се случи.... Сега страшно много съжалявам, но вече не зная какво да направя...

Това е моята история, за който краят не е ясен... Чувала ли си нещо подобно? Как мислиш, какво можем да направим?

-          Разбирам мъката ти и много съжалявам... Сега е нужна прошка. Прости им на

всички – на майка ти, на момчето и на себе си! Прости, но истински със цялото си сърце!

-          Как се прощава истински? Не е никак лесно. Винаги остава там нещо, което

дълбае, рови и много боли...

-          Прошката я има, когато вече си забравила, че ти е нужна и на нейно място

усещаш само любов и си щастлива, че всичко това не е мъка, а е опит, изпитание, което те учи да бъдеш осъзната и да вървиш смело напред, независимо какво ти предстои. А това ще го постигнеш с молитви към Бог всеки ден, денонощно. По време на молитва ще получиш информация как да продължиш напред. Наблюдавай се и не пропускай този момент, сега всичко е важно за вас и вашето семейство. Вярвай и ще успееш. Няма нищо невъзможно докато сме тук на този свят. В другия вече е трудно, много трудно...

автор: Нели Пенева