петък, 13 май 2016 г.

Приказка за Божиите хора



Имало едно време един цар и една царица. Заедно управлявали мъдро и справедливо дълги години и народът бил щастлив. Живеели с радостите и мъките на хората и помагали на всеки. Така животът им преминавал много бързо и неусетно.

     Един ден царицата загрижено казала на царя:

-         Любими, време е да си имаме наследник! Ние вече сме възрастни

хора, нужно е да помислим по въпроса.

Царят останал безкрайно учуден от думите на царицата.

-         Мила моя царице – загрижено отговорил царят – нима е възможно

все още да станем родители? Не е ли вече доста късно?

-         Никога не е късно за това! Ще направим всичко възможно, за да си имаме наследник! - уверено отговорила царицата.

Нейните думи много разтревожили царя. Той не виждал никакъв шанс да заченат дете. Много искал да си имат наследник, но на тези години не било лесна работа.

      Така изминали няколко дни. Една сутрин царят казал на царицата:

-         Мила царице, аз измислих как да се сдобием с наследник.

-         Чудесно! – зарадвала се царицата. – какво е нужно да направим?

-         Ще обявим конкурс! Който премине всички изпитания, той ще бъде

нашият наследник! Ти сама ще измислиш изпитанията и ще контролираш цялата дейност.

-         Благодаря ти царю! Ще направя и невъзможното, за да изберем най-

подходящия наследник за нашето царство – казала царицата.

      И така настъпил този ден! Явили се много кандидати. Царицата застанала пред всички и обявила:

-         Всички вие ще трябва да преминете три изпитания. Който от вас

успее да стигне до края ще бъде настанен в двореца и обявен за нашият наследник! Сега обявявам първата задача, която ще покаже вашата храброст и постоянство! Всеки от вас трябва да донесе една птица, различна от всички които сме виждали до сега. Да я настани в двора на царството и да я накара да остане тук завинаги. Направете го за четири седмици и нито ден повече!

     Тръгнали всички кой накъдето му видят очите, за да намерят птицата, която никой до сега не е виждал в цялото царство.

След четири седмици всеки донесъл по една птица сложена в клетка, но когато отворили клетките всичките птици отлетели! Само в една клетка имало едно яйце. Царицата попитала момчето което носило клетката:

-         Къде е твоята птица момко?

-         Тук е – казало момчето и посочило яйцето – тя ще се появи съвсем

скоро и ще остане тук завинаги, защото това ще бъде нейния роден дом!

Царицата останала впечатлена и веднага наредила да се направи специално гнездо на яйцето.

      Дошло време за второто изпитание. Царицата отново събрала всички и казала:

-         Втората задача ще покаже вашата загриженост и отношение към

ближния! Всеки от вас трябва да помогне на изпаднал в беда човек. Направете така,  че който е сляп да прогледне, който е куц да проходи, който е легнал болен да се изправи. Вие решавате как да го постигнете! Разполагате с четиринайсет денонощия! Не изпускайте нито миг!

     Царят наблюдавал отстрани и с огромен интерес очаквал всяка следваща стъпка. Този път останал изненадан от задачата и казал на царицата:

-         Царице, аз мисля че тази задача е непосилна за участниците. Така

няма да остане никой до финала.

-         Напротив царю, ще останат най-добрите! – отговорила царицата.

    Изминали четиринайсет денонощия.  Пред царицата застанали само двама от участниците. Единият водил красива девойка, а другия носил малко вързопче. Царицата помолила девойката да разкаже своята история.

И девойката започнала да разказва:

-         Родена съм без крака и израснах ходейки на ръце. Когато пред мен

застана този момък и каза, че е дошъл да ми помогне да проходя аз не повярвах на думите му. Тогава той обеща да направи всичко възможно въпреки съмнението ми. Това му отне много безсънни нощи докато издялка крака от дърво. Накрая успя и направи чудо. Сега аз мога за първи път в живота си да ходя макар и с дървени крака. През това време се появи любовта между нас и ни сближи още повече! Двамата сме много благодарни на вас царице за тази възможност да се срещнем и ви молим за вашата благословия.

Царицата с радост благословила двамата млади и пожелала любовта никога да не ги напуска.

       Дошъл ред на следващия участник. Това било момчето, което донесло яйцето. Този път носил един вързоп в който сладко спяло малко бебе. Царицата погледнала вързопа и видяла едно красиво малко създание, което излъчвало светлина около главичката си като ореол.

-         Разказвай момко, каква е историята на това ангелче? – развълнувала

се царицата.

Момчето подробно разказало:

-         В едно друго царство се водила война. В малко село от сламени къщи

живеели много бедни хора. Един ден преминали войници и запалили къщите им. Селяните се разбягали, само едно бебе останало в люлката си. Майката рискувала живота си и се върнала в къщата да го вземе, но горящият покрив паднал върху нея и я затиснал. Така тя останала там завинаги. Когато огънят изгаснал и всичко станало на пепел хората се върнали и намерили бебето непокътнато, покрито от тялото на майка си. Сякаш светлината от огъня го спасила. Тогава хората се изплашили от него и никой не искал да го докосне. Аз взех бебето и обещах да се погрижа за него по най-добрия начин! Сега го давам на теб царице, нека да бъде твоя рожба и да израсне с обичта на майката, която заслужава всяко едно дете.

Царицата се разплакала и с треперещи от вълнение ръце поела бебето в своите и  казала:

-         Обещавам да го обичам и гледам като мое родно дете и да го направя

най-достойния човек! Никога няма да забравя тази добрина!

      Настъпило време за третото последно изпитание.

-         Само двама стигнахте до финала. Остава ви най-сериозното

изпитание - казала царицата. -  Ето какво е то: доведете ми човек, който е виждал Бог!  Направете го за четири дни! – казала царицата и се оттеглила.

    Тук всички придворни упрекнали царицата. Помолили я да се откаже от това изпитание или да го промени с друго. Но тя останала непоколебима.

     Много бързо изминали тези четири дни. Сутринта рано още преди изгрев слънце, царя и царицата застанали на портата на царството и посрещнали двамата момци.

-         Добре дошли храбри момци – казала царицата – очаквахме ви с

нетърпение. Справихте ли се с третото изпитание?

-         Вие ще кажете последната си дума велика царице! – отговорили

двамата заедно! И с вълнение започнали да разказват:  

-         Ние тръгнахме да търсим човека видял Бог. Разпитвахме в села и

градове, не жалихме силите си, не спахме нито една нощ. Всеки който казваше, че познава човек виждал Бог го помолихме да ни срещне с него. Когато се срещнахме с тези хора ние разбрахме, че те наистина са докоснати от Божието присъствие. Всички много си приличаха. Нарекохме ги Божиите хора! Имаха всичко каквото пожелаят. Те излъчваха - любов, радост, мир, благост, дълготърпение, милост, вяра, кротост и всичко друго присъщо на нашият Създател! Разбрахме, че човек който е срещнал Бог има в себе си всички тези качества. Божиите хора са пръснати сред нас незабележими, смирени и надарени с всички Божи дарове.

Благодарим царице за възможността да се докоснем до тези човеци! От този ден натам ние си пожелахме Божията благодат да бъде винаги с нас!

    Царят и царицата слушали и гледали в захлас и от очите им капели сълзи. Те били щастливи, защото открили не само своите най-добри наследници, а открили доказателството, че всеки може да вижда Бог само трябва да погледне вътре в себе си!

 

04.05.2016

неделя, 6 декември 2015 г.

Коледен ангел



     Наближаваше края на есента. Вятъра си играеше с дърветата и разпръскваше красиви, разноцветни листа по полето. Животните тичаха на воля из поляните и се радваха на последните есенни дни. Хората бързаха да прибират реколтата и да се запасят за зимата, която напомняше за себе си.
    С настъпването на зимата всички с нетърпение очакваха Коледата.
Още от началото на декември започваше усилена подготовка за настъпващия празник. Всички хора много се вълнуваха заради чудесата, които се случваха на този свят ден. Животните усещаха радостта в хората и се включваха в подготовката доколкото е възможно, за да бъде празника още по-вълнуващ.
Всяка година на Коледа се случваха чудати неща! В навечерието на Коледната нощ всеки човек получаваше помощ от своите ангели пазители. Тогава се изпълняваха най-съкровените желания! И Коледа оставаше незабравима.
    Горе, високо в небесата също кипеше подготовка. Всички ангели, архангели, феи и херовими изпращаха своята необятна любов към земята. Щастливо се усмихваха на всеки усетил любовта в сърцето си.
-         Колко красота има на земята! – възкликна едно ангелче. – Искам
да отида и аз!
-         Не може, още си твърде малко! – отговори една фея и го погали
нежно по къдриците.
-         Кога ще мога да слизам на земята и да изпълнявам коледни
желания?
-         Когато добиеш необходимите знания. При хората не може да се
ходи неподготвен, защото техният живот зависи от нас! – отговори мъдро феята.
-         Позволи ми да отида само сега, само веднъж за кратко. Моля те,
мила моя пазителко! – настоятелно се молеше ангелчето.
Феята знаеше, че не може да нарушава установения ред, но все пак имаше една възможност да го направи. Това беше част от обучението на малките ангели.
       -   Ще обсъдим твоето желание с ръководството! – отговори феята и целуна ангелчето.
      В небесното царство подготовката беше към края си. Всички ангели, които трябваше да посетят своите избраници, приемаха последни напътствия от небесните учители.
        -  Точно в Коледната нощ всички вие ще слезете на земята. Ще бъдете много внимателни и ще изпълнявате желания само ако бъдете повикани и помолени за това! Да бъдеш Коледен ангел е голяма чест за всеки един от нас! Нека да помогнем на хората да осъществят мечтите си колкото се може по-бързо и да затвърдим вярата им в самите нас!
Малкото ангелче стоеше настрани и слушаше внимателно. Очакваше да бъде повикано, но за съжаление никой не го направи.
Когато всички коледни ангели се наредиха на опашка, за да бъдат прехвърлени на земята, то не се поколеба и веднага застана между тях.
   Наближаваше Бъдни вечер, заваля пухкав сняг. Всички хора радостни излязоха навън, за да си направят снежни човеци. Магията на празника се усещаше във всеки дом.
Ангелчето вървеше и наблюдаваше с огромно любопитство. Радваше се, че може лично да се докосне до всичко земно. Виждаше другите ангели как обгръщат с крилата си своите избраници и полагат огромни усилия, за да осъществят желанията им.
В далечината видя една къща, различна от другите. Приближи се и погледна вътре. Нямаше елха, коледна украса, нямаше го коледния дух. Усети много мъка, тъга, разочарование.
-         Какво ли се случва тук? – натъжи се ангелчето.
Приближи се до всички хора които бяха там, погледна в очите им и прочете причината. Тук живееше семейство с две малки момченца. Всички плачеха и страдаха за момиченцето им, което съвсем скоро си беше отишло от този свят.
Ангелчето се опита да прегърне майката и да успокои поне малко болката й, но тя още по-силно заплака. Тогава по-малкото момченце се обърна към ангелчето каза:
-         Ти коледен ангел ли си? Моля те, върни само за миг моята
сестричка, за да я види мама и да се успокои! Моля те, направи го!– настоятелно молеше детето.
-         Нямам това право мило дете! Това е нейният собствен избор. Сега
тя ви наблюдава, обича ви, пази ви. А вие трябва да бъдете щастливи и да живеете с мисълта, че тя е сред вас и никога няма да ви напусне! – отговори ангелчето.
-         Ако ти си истински коледен ангел ще изпълниш желанието ми! –
разочаровано отговори момченцето.
Ангелчето дълго мисли какво да направи, за да успокои цялото семейство и да им
върне усмивките и радостта на лицата. Прегърна момченцето, избърса сълзите му и каза:
-         Мило дете, сега ти можеш да помогнеш на семейството си! Има
нещо, което ни свързва всички земни и неземни същества. Това е Любовта! Само любовта може да прави чудеса! Отиди при твоята майка, прегърни я, покажи и колко много я обичаш. Благодари й, че ви е родила и ви отглежда с толкова много любов! Аз ще изпратя вашата сестричка в сънищата ви. Така ще можете да я виждате и разговаряте с нея. Само не забравяйте най-важното – искрената и чиста молитва, която идва от сърцето! Молитвата е магията в живота на всеки един от нас! Тя е връзката ни със Създателя, а само той може да позволи всяко желание да бъде осъществено!      
Момченцето веднага отиде при майка си, прегърна я, целуна я и разказа всяка една дума казана от ангелчето. Тогава същото направи и неговото братче. Баща им не устоя на тази прекрасна гледка, приближи се до тях и всички заедно се прегръщаха и целуваха. В този момент майката усети невероятна сила от любовта на всички. Зарадва се, усмихна се и сякаш всичко се промени!
      
В нощта на Коледа тяхната елха грееше и осветяваше цялата къща. Децата подкачаха радостни и щастливи около нея.
       А някъде горе отвисоко наблюдаваше феята пазителка на ангелчето. В този момент тя сияеше от радост и беше най-щастливата фея! Тя реши да изпълни молбата на ангелчето да бъде изпратено на земята, за да покаже до къде е стигнало с обучението си. С тази постъпка ангелчето показа своите знания в сбъдването на коледни желания. От сега нататък му предстояха безброй незабравими моменти като коледен ангел на едно любящо семейство!

01.12.2015 г.

петък, 31 юли 2015 г.

Да бъдем себе си

     Много често хората се представят за такива каквито не са само за да бъдат харесани. Всеки иска да направи добро впечатление обаче при липса на искреност винаги идва момента когато маските падат.
Защо тогава повечето хора го правят? Може би изпитват страх или се срамуват от нещо, причините са много различни. Хубавото е, че не всички хора постъпват по този начин и точно те знаят защо не го правят. Кои са те?
Има хора, които живеят в хармония със своя вътрешен свят. Искренни са със себе си и това ги прави съвестни и искрени с всички хора. Те имат чисти сърца и не търсят от своите близки и приятели специално внимание или показност.   
Не правят големи изненади или скъпи подаръци, за да спечелят уважението им.    
Не ги търсят всеки ден, за да покажат колко много ги обичат.   
Не искат от тях чудеса, за да са сигурни, че близките им хора ги уважават. Те просто обичат!
Тези хора безкрайно много оценяват това, което другите са направили за тях! Те обичат с цялото си сърце и затова получават повече от това за което мечтаят!
За тях всяка показност е вредна и не може да бъде доказателство за една кристално чиста и истинска любов! Така е, защото те вярват в себе си и това не ги кара да се съмняват в другия. Тези хора не забравят че имат душа, имат любящи сърца и никой не може да им попречи - да обичат! Любовта им е толкова голяма, колкото е възможно да съществува в този материален свят.Винаги се молят за себе си и за обичаните от тях хора. Вярват, че молитвите им пристигат там където са изпратени и винаги са чути.
Всички имаме такива хора около нас и ние също сме част от тези хора. Не е трудно да бъдем такива,  да го усетим и да видим в другия тази вътрешна красота.
Нека винаги да бъдем себе си независимо какво ни коства това! 
Макар и за малко да забравим за егото, да се отърсим от света който ни е обсебил и да погледнем вътре в нас. Да прозрем истинското и най-ценното - нашата душа! Да поговорим с нашият Виш Аз и да разберем причината за всяко едно безпокойство, което ни пречи. Всичко е там и то идва, за да ни каже нещо много важно и ако сме отворили своята душа ще научим много. Пренебрегнем ли това, ние се отдалечаваме от себе си!  Тогава ни нападат лошите мисли, идват съмненията, започваме да търсим вината в другите и още какво ли не. Така предизвикваме обстоятелствата и после се чудим от къде идват наказанията.
А всичко е толкова просто - Вярата в себе си, чистата любов, искренноста към другия!
Фалша, лицемерието, лъжата, лошите мисли, лошите думи и още ред други лошотии са цел на друг, те не са част от човешкото! Нека да не ги търсим, да не ги задържаме, а да ги изпратим там където им е мястото. Защото, ние сме човеци носещи души, дошли тук да изживеем един живот, който е кратък.
Нека да се обичаме без да го демонстрираме и да търсим доказателства за това. Да търсим хубавото в човека а не лошото, защото същия този човек гледа с нашите очи и вижда в нас същото! Никой не може да ни налага какво да мислим. Каквото посеем, това ще пожънем, затова е важно мислите ни да бъдат положителни.  Независимо каква е ситуация в нея винаги стои доброто и чака да го открием.
Ето какво казва Петър Дънов за отрицателната мисъл: „Докато държиш отровната мисъл в ума си, тя носи гниене. Докато държиш в себе си гниеща материя, ти не можеш да мислиш. Тази материя в тебе ферментира, образува гниене в душата ти, която ще спре всяка твоя мисъл, всяко благородно чувство и ще парализира волята ти.
Такава е истината и тогава идва фалша и замъглява цялото ни съзнание. И точно в този момент, другите с чистото съзнание усещат всичко т.е. прочитат мислите и разбират много повече без да бъде казано гласно. Тогава не е нужно да се говори, истината се проявява сама - от мисълта!
В Библията е казано, че Бог е сътворил човека добър, склонен към доброто и това е същественото в хората. Затова е нужно човека да се стреми към това. Когато се отклонява от Божественото, той вече не е човек!
Ако се обърнем към собствената си природа и погледнем първо себе си, ще открием възможността да бъдем в хармония със всички. Да се вгледаме в самите нас ни дава шанса да бъдем искрени.
Когато разберем какво е да бъдем себе си, ще надделява в нас само човешкото. Ще бъдем човеци дошли на земята, за да изпълнят своята мисия, за да изчистят своята душа и да изживеят един щастлив живот изпълнен с много истинска Любов!
Да си позволим да бъдем винаги себе си или да живеем в лъжа обзети от вечни съмнения!  Изборът е единствено наш!


30.07.2015 г.

сряда, 15 юли 2015 г.

Слънчевото момиче




 Една нощ точно в полунощ в едно село близо до планината се появи на този свят момиченце. Всички викнаха от изненада! Това бебе беше различно и до сега никой не беше виждал толкова красота. Момиченцето светеше в прелестна златна светлина. Още при появата си освети цялата околност. Сякаш в този миг слънцето се роди на земята.
В селото се разнесе новината за светещото момиченце. Хората я приемаха различно. Едни смятаха, че това е добър знак, други казваха, че това е проклятие и се молиха Бог да си я прибере отново.
За родителите си тя беше дар от Бога и те я нарекоха Божила.
Растеше момиченцето много-бързо и стана красива девойка.  Майка й не се отделяше от нея нито за миг.
Божила беше прекрасна! Усмихваше се на всички и се радваше на всеки човек когото срещне. Майката забелязваше, че колкото повече растеше детето и, светлината се увеличаваше. Когато я прегръщаше тръпки преминаваха през тялото и всяка болка веднага изчезваше. Това беше знак, че Божила можеше да излекува всяка болест.
Един ден, пред тяхната къща се появи старец. Ходеше бавно, а краката му бяха боси и целите покрити в рани.
Божила го забеляза и излезе да го поздрави. Видя раните му и веднага го прегърна. Тогава стана чудо – всички рани изчезнаха, изправи се старецът и здраво стъпи на краката си! Гледаше и не вярваше на очите си.
-         Какво е това чудо, какво направи слънчево момиче?
-         Нищо дядо – каза Божила - само ти помогнах. Сега си върви със здраве!
-         Невъзможно! Никога не съм виждал такова момиче като теб? От къде
идваш?
-         Бог ме изпрати да помагам на всички, да им връщам здравето което са
загубили - с умиление и усмивка отговори Божила.
-         Благодаря мило момиче, аз нямам с какво да ти платя. От сега нататък ще
разказвам за твоята светлина и ще изпращам болни хора, които ще са благодарни и до края на живота ще те благославят!
Старецът си тръгна доволен и щастлив от срещата. Никога не се беше чувствал по-здрав и по-силен както сега! На всички с много любов и огромна благодарност, разказваше за слънчевото момиче.
Започнаха да идват много хора пред къщата на Божила. Всички се молеха на майката да позволи на момичето да премахне техните болежки. Майката се страхуваше за детето си, не искаше никой да я докосва, но Божила не можеше да се крие. Тя успяваше да убеди майка си, че трябва да го направи.
Селяните недоволстваха от тази светлина. Ядосани казваха, че не разбират кога е ден и кога е нощ. Не искаха да чуват и виждат повече момичето.
      - Не стига, че денонощно ни осветява, но сега събира хиляди непознати хора в селото ни! – роптаеха те.
Решиха да измислят план с който да прогонят слънчевото момиче. Мислиха, умуваха и го измислиха! Когато видят момичето, веднага започваха да викат – “лъжкиня, измамница, дяволско изчадие!”. Наричаха я с всякакви обидни думи и гонеха хората, които с часове чакаха пред къщата.  Замеряха я с камъни, правеха всичко възможно да накарат семейството да напуснат селото.
Това продължаваше много дни наред. Божила и семейството й страдаха! Нямаше къде да отидат, тук беше техният дом.
Един ден вече не издържаха и решиха да се преместят. Станаха рано и тръгнаха към планината.
Цялото село празнуваха победата си и радостта им беше голяма. За да бъдат сигурни, че никога повече няма да се върнат, събориха къщата на слънчевото момиче. Повече никой от селото не ги видя.
Минаваха дните, дойде зимата и натрупа пухкав бял сняг. Планината и пътя до селото станаха непроходими. В селото вече никой не идваше. Угасна светлината, която огряваше всичко наоколо. В нощите настъпи непрогледен мрак.
Един ден в селото пристигна стареца, същият който преди време беше излекуван от Божила. Наоколо нямаше жива душа.
      - Какво става тук, къде са хората от селото? – вървеше и се оглеждаше тревожно.
Продължи до края на селото влезе в последната къща и видя една старица.
      - Здравей, стара жено – каза старецът.
      - Добре дошъл скитнико, кой си ти и кого търсиш? – отговори жената.
      - Във вашето село намерих здравето си и винаги с много любов си спомням за това място. Слънчевото момиче ми върна силите да продължа да живея. Тогава цялото село грееше от нейната светлина – отговори старецът. - А, сега не е същото, какво се е случило?
      - Оооох, скитнико, не питай! Голяма беда сполетя нашето село! Всички хора си отидоха от този свят, останахме само старците. Откакто си отиде слънчевото момиче, появи се лоша болест. Само за минути хората се разболяваха и цели семейства умираха в съня си! Останахме много малко живите. Всички казват, че това е проклятие тръгнало от изгонването на Божила.
      -  Лоша работа! – каза старецът тревожно – а ти бабо, беше ли болна от тази болест?
      -  Всички сме болни, но останахме живи аз и още няколко човека с които заедно изгонихме семейството на момичето и съборихме къщата им. Сега Бог ни наказа, не иска хора като нас при него.
       - Така е в този живот! Тук остават тези, които имат да изкупуват грехове! – отговори старецът. - Аз ще намеря слънчевото момиче и ще я върна тук, но трябва вие да я приемете отново във вашето село и да я благославяте!
Старецът изчака нощта и тръгна към гората. Само така можеше да намери Божила. Колкото повече навлизаше в гората, толкова повече се увеличаваше светлината.
Стигна до една дървена къщичка.
      - Слънчево момиче, покажи се! – провикна се старецът.
Вратата се отвори и се показа Божила.Усмихна се и радостна се затича към стареца.
      -  Чаках те дядо и знаех, че ще дойдеш точно сега! Аз помня живота, който си избира душата преди появата ми на този свят! Затова с много любов приемам всяко изпитание, то е като еликсир за моята душа! Зная, че това е нужно не само за мен, а за поколения напред.
Заедно със стареца се върнаха в селото. Всички ги очакваха и се вълнуваха от срещата с нея. Настаниха я в най-хубавата къща, а стареца посрещаше хората, които идваха за лечение. На мястото на съборената къща, построиха храм в който всички се молиха за здравето на живите и за покоя на мъртвите.
Божила живя дълги години, като даряваше здраве, радост и щастие на всички хора.


Юли 2015


събота, 16 май 2015 г.

Приказка за Земята



    Някога преди много, много време, когато се появи слънцето, на планетата земя настъпиха големи промени. За много кратко време черната земя се превърна в красив килим обагрен от всякакви нюанси на зелено. Пораснаха високи дървета и образуваха красиви корони. Появиха се цветята, разцъфтяха и уханието им се носеше от вятъра на далече. Нямаше и спомен от тъмната планета която плашеше с вида си.
Навсякъде във Вселената се разнесе новината – за красивата и нова земя. Всички искаха да отидат и да усетят енергията на тази нова планета.
Малцина бяха тези на които им се позволяваше да го направят. Трябваше да изпълнят определени условия, които не бяха никак лесни. Който успееше да се включи в това невероятно пътешествие, никога повече не се връщаше на неговата планета.
А животът на земята преминаваше много бързо. Постоянно се появяваха нови форми на живот, непознати до сега в цялата вселена.
През деня царуваше слънцето и всеки ден се радваше на всичко което докосваше с лъчите си. Огряваше и раздаваше своята енергия на всяко живо същество. Докосваше с лъчите си и най-малката прашинка и я превръщаше в прелестно създание.
А когато настъпваше нощта, се появяваше неговата сестра - луната. Тя беше различна и имаше прекрасна дарба – пееше! Песента и огласяше хоризонта и придаваше на земята много мъдрост, покой и топлина. Всяка вечер я очакваха с нетърпение и слушаха унесени от нейните мелодии.  
Луната превръщаше сънищата в приказни картини, показваше им други светове различни от земните.
Така минаваха дните на планета земя. А някъде там от високо, наблюдаваше Създателят. Радваше се и помагаше на земята да се справи с промените, които непрекъснато настъпваха. Много често държеше планетата в ръцете си и предаваше любовта си безрезервно.
Един ден, след като отново изпрати на земята много енергия и се забавлява със слънчевите лъчи, Създателя загрижено прецени, че за да продължи да съществува планетата е нужно да бъде пазена. За тази цел му хрумна една идея, доста различна от сегашните. След като я обмисли внимателно, реши да създаде на земята една съвършена форма на живот, която ще има мисия да пази планетата непокътната.  
Започна задълбочено да обмисля как да я направи. Работата беше много сложна и трудна за изпълнение, но за него нямаше невъзможни неща.
За да може новата форма на живот да живее на земята и да се свързва с всичко съществуващо и  бъдат едно цяло, той реши да вземе нещо от всичко земно. Затова му беше нужна помощта на всяко живо създание. Създателя предложи, всеки да даде най-доброто от себе си и идеята с радост беше приета.
Високите дървета, които се извисяваха величествено с част от стъблото си изградиха тялото.
Цветята предложиха красивите си цветове, за да притежава собствена красота.
Реката предложи посоката, за да има насока през живота си.
Вятъра предложи силата, за да се справи с предизвикателствата.
Малкото семенце предложи постоянството, за да се бори за живота си.
Слънцето и Луната наблюдаваха с нетърпение дългия процес, радваха се, че стават свидетели на това велико събитие и обмисляха какво биха подарили от себе си.
Всички земни и неземни създания продължаваха да дават най-доброто и нетърпеливо очакваха крайният резултат.
След дълга и неуморна работа накрая всичко беше готово. Само трябваше Създателя да измисли съвършеното название. Нарече го с гордост  – Човек!
Беше доволен от работата си и вярваше, че докато Човека съществува на земята, няма да позволи тя да бъде унищожена.
И накрая, за да бъде свързан Човека завинаги с вечността, Създателя постави в него – душата, която ще му нашепва за божествената любов, няма да го изостави и винаги ще му напомня за неговия създател!


Май 2015

вторник, 31 март 2015 г.

Приказка за безкрая



    Имало едно време едно малко нещо. То искало да порасне и да стане много голямо нещо. Минавали дните, нещото постоянно се оглеждало в огледалото, но винаги се виждало едно и също. Започнало да губи търпение и непрекъснато се сърдило, мрънкало, защото не се променяло. Така изминали години, нещото всеки ден виждало образа си в огледалото без промяна.
Един ден нещото толкова много се ядосало, ударило огледалото и го счупило на парчета. От този ден натам, вече не можело да се оглежда.
Сега трябвало да направи нещо друго, но не знаело какво! След дълго мислене, нещото решило да излезе навън и да види как другите променят себе си.
Вървяло доста време и стигнало една огромна скала. Погледнало нагоре и останало възхитено!
-         Ти си едно велико нещо! Как го постигна? – любопитно попитало нещото.
Скалата отговорила:
      -   Аз съм само един камък, но много голям за едни и много малък за други.
Погледни натам и ще видиш планината с огромните скалисти върхове. Пред тях аз съм едно нищо!
-         Колко интересно – учудило се нещото! - Как не съм  разбрало до сега, че за
да бъда едно голямо нещо, трябва да бъда едно нищо!

Имало едно време, има го и сега, ще го има и занапред! Винаги ще има едно нещо и едно нищо, защото те са едно цяло.
Днес си нещо, а утре може да си нищо и обратното.  Това винаги си ти!
И така до безкрай!  


29.03.2015

понеделник, 16 февруари 2015 г.

Силата на Аида



  
Един слънчев, пролетен ден се появи на този свят едно красиво момиченце. Нарекоха я Аида! Майката едва не умря по време на раждането, защото бебето реши да излиза на обратно – с краката напред. Просто така си пожела! Роди се и заплака от радост. Много дълго чакаше този момент!
Минаваха годините неусетно и бебето се превърна в красива девойка.
Аида обичаше целия свят и раздаваше обичта си. Любуваше се на небето, наблюдаваше красивата природа и не скриваше възхищението си от най-дребните неща. Не искаше нито за миг да пропусне изгрева или да се възхити на старанието на мравките.
Огромната и искрена любов на Аида се превръщаше във вълшебство. Когато се докосваше до цветята те веднага разтваряха пъпките си. А птиците пееха и танцуваха в нейно присъствие. Всичко се променяше на мига при всяка нейна поява.
Но, с хората беше различно! Някои не искаха да общуват с нея смятаха я за странна. Други, които я обичаха се чувстваха щастливи. Те усещаха колко е чиста и прозрачна нейната обич и нейните намерения. Забелязваха, че тя им носеше късмет! Когато бяха заедно винаги се случваха чудеса! Всичко което си пожелаят на мига се сбъдваше!
Аида знаеше, че носи късмет и мислено им помагаше да се чувстват щастливи и доволни! Искаше всеки човек да прави добро за другия, но имаше и лоши хора, които се опитваха да я накарат да изгуби своята дарба.
-         Вижте я тази не стига че е хубава, умна ами и прави чудеса! Трябва да
престане веднага! Ще прави каквото казваме ние или зле ще си изпати! – злорадстваха те.
Аида не обръщаше внимание на думите им, изпращаше им своята обич и искрено се надяваше да измисли начин да ги промени.
Лошите правиха и невъзможното, за да я накарат да изпълнява техните нареждания. Опитваха по всякакви начини, но все не успяваха. Затова измислиха план в който крайния резултат беше - смъртта!
Аида веднага усети мислите им, но тя вярваше, че ще се справи и ще премине това жестоко изпитание. Продължаваше да се надява да направи промяната и лошите да станат най-добрите хора! Тя изпи питието с отрова, което и бяха приготвили и малко след това припадна! Лошите това чакаха, ликуваха, празнуваха успеха си!
В този момент те не подозираха каква карма създават.
Сега настъпи най-важния момент за нейната душа. Сама трябваше да решава – ще живее или ще прекъсне живота си така нелепо. Избора на душата й, ще начертае нейното бъдеще! В началото тя усети покой, радост, любов. След това се появил един ангел и казал:
-         Аида, ти си на прага на твоята съдба. Нито си в света на хората, нито в света
на душите. Намираш се по средата и само ти решаваш на къде да продължиш. Какво е твоето желание?
-         Искам за бъда там където съм полезна, където ще правя добро, ще мога да
променям към добро всяко едно същество. Незная в кой свят е възможно да се случи.
-         Чудесно! – възкликна ангелът, обърна се назад и каза:
-         Виждаш ли този камък, вземи го и го хвърли нагоре, без да поглеждаш
натам. Ако камъкът падне върху теб, ще останеш тук, ако падне настрани ще се върнеш от където си дошла.  
Аида взе камъка и го хвърли нагоре. Не помръдна от мястото си и не се страхуваше, че ще падне върху нея. Изненадата беше голяма, когато камъкът не падна, а сякаш изчезна. Тогава тя погледна учудено ангелът, който внимателно я наблюдаваше.
-         Камъкът не беше истински, ти ми повярва че има камък и затова го видя.
Това беше илюзия. Така е и с хората, ти не можеш да ги промениш, колкото и да се опитваш и искаш да го направиш. Външно изглеждат едни, а вътре са други! Можеш само да им показваш хубавото, да доставяш радост, да им помагаш, но не можеш да ги направиш такива каквито ти ги желаеш. Това е техният избор и тяхната карма. Ти винаги бъди себе си, другите остави сами да рисуват собствения си живот. Давай твоя пример, а нека всеки сам изгражда своята съдба!
Аида вече знаеше какво да направи и без да се замисли веднага каза:
-         Искам да се върна на земята и да изживея живота си до края!   
Ангелът я обгърна с крилата си и отвори очите й.
Аида видя всички надвесени около нея. Наблюдаваха я с любопитство и я съжаляваха! Изправи се така, сякаш нищо не се беше случвало.
В този момент земята се разтресе! С огромна сила всичко започна да пада, да се руши, да затрупва всичко живо. Настана хаос, всички викаха, тичаха безцелно, падаха, ставаха и стенеха от страх и болка. Уплахата беше огромна! Никой не можеше да спре това жестоко бедствие.
Само Аида стоеше неподвижно и гледаше без да изпитва страх. Около нея нямаше нищо, нямаше даже драскотина по тялото й. Сякаш нещо я пазеше и отделяше от случващото се. Тогава тя започна да се моли на Създателя да спре това безумие.
И отново видя ангелът. Той я погледна и каза:
-         Аида, това е твоята сила! С избора който направи, ти спечели благословията
на Бог и той ти подари силата на всички, които желаеха твоята смърт. Сега е нужно да се научиш да я владееш и използваш по най-разумния начин!
Бъди добра и не забравяй СИЛАТА Е В ТЕБ!