вторник, 17 януари 2017 г.

Не чакам вдъхновение, просто пиша

                                          Приказната писателка на приказки

                                                           Десислава Ивайлова

     Великият писател на приказки Ханс Кристиян Андерсен е казал „Животите на всички хора са приказки, написани от Божиите ръце”. В днешно време ние сме изгубили вълшебството на детството. Толкова сме закоравели от ежедневието и рутината си, че пропускаме магическия свят в който може да ни отведе една приказка, докато я четем отново толкова рутинно на децата си. Поуките от нея пък, дори не ни правят впечатление, макар според Андерсен ние всички да сме едни живи приказки, които продължаваме да пишем всеки ден сами.
Нели Пенева е на 47 години от Козлодуй и не е забравила тази искрена чистота, която може да зарадва душата на човек, когато прочете една приказка. Тя работи, като Експерт подбор на персонала в АЕЦ „Козлодуй”, но също така обожава да пише приказки, които по нейни думи не са само за деца – те са всички. „Преди около 5 години отидох на семинар на Метода „Силва”, тъй като преди това попаднах на книгите на създателя на метода - той се казва Хосе Силва. Самият метод е за усъвършенстване на човешкия ум. Много бях впечатлена от неговата история и прочетох книгите му. Той е бил съвсем обикновено момче от работническо семейство. Когато навършва 6 години умира баща му. Скоро след това майка му се омъжва повторно и той заедно със сестра си и брат си са принудени да отидат да живеят при своите баба и дядо. Това налага на 6 години да започне да работи – боядисва обувки, продава вестници и други допълнителни работи. По-късно, когато постъпва в армията след разговор с военния психолог остава силно впечатлен от психологията. Започва всеки ден да чете и да търси информация за възможностите на човешкия ум. Така постепенно той стига до тази наука, която създава, а по-късно тя е усъвършенствана и от децата му. Самият метод има за цел да ни покаже как ние сами да използваме рационално интуицията си, естествените си психични способности и как да развием дясното си мозъчно полукълбо, където е творчеството” казва Нели Пенева.
Когато е разбрала, че подобен семинар се провежда в София тя незабавно отива там и твърди, че се е почувствала точно на мястото си. „Много ми хареса, останах впечатлена и започнах да ходя редовно на семинара. Някъде година след това съвсем неочаквано написах първата приказка. Почувствах се прекрасно, зарадвах се и това започна да ме кара да пиша все повече. Не съм чакала да дойде вдъхновението, просто исках да пиша. Сядах и в момента в който започвах да пиша, то си идваше само. Една след друга приказките се появяваха” казва въодушевено Нели Пенева. До днес тя няма издадена книга, но е направила свой сайт в интернет, който е изцяло с нейно творчество. „Тъй като всяка приказка ме кара да виждам един нов свят, реших, че сайта ще е хубаво да се казва „Приказки от Новия свят”. Има издателства, които правят конкурси и аз от време на време участвам в такива. Така спечелих един конкурс в който включиха моя приказка в книга за лечение на деца аутисти и ми подариха книгата. Тя се ползва само за лечение на тези деца. Самата аз не съм мислила за издаване на собствена книга. Може би е хубаво да се замисля, защото приказките вече са много – над 20, но явно още не е дошъл момента щом в главата ми не се е показал ясен план как да го направя” казва Нели. Тя има семейство, син и дъщеря, които са в 9 и 10 клас. Те напълно я подкрепят и много харесват творчеството й. „ Децата ми четат приказките и се е случвало да ме попитат от къде е дошла идеята да напиша поредната приказка, но за това няма точно обяснение. Има моменти в които, както всеки човек се чувствам тъжна или разочарована и сядам да пиша. Тогава идват и по-тъжните приказки, но въпреки всичко те завършват добре. Все пак всяко нещо трябва да завърши добре” казва с усмивка Нели Пенева. Вдъхновението за нейната първа приказка идва точно в такъв тъжен момент. „Първата приказка седнах и написах, когато ми беше много тъжно, но след появата й тя ми оправи изцяло настроението” казва през смях Нели. Според нея приказките са за всички – не само за децата. „Някога Христос също е разказвал притчи, а самия той ги е наричал приказки. Правил го е за да откъсне хората от реалността. Той е казал „Те слушат и не чуват”. Ето това Му е трябвало на Него да ги впечатли по този начин – да накара хората да го чуят и да извадят поуката за себе си. Аз очаквам всеки да намери неговото вдъхновение в приказките ми. Да открие посланието за себе си. Извода е различен при всеки. Хората, които връщат обратна връзка ми казват „Аз видях това и това в тази приказка”, но друг в същата приказка вижда друго. Наистина се убеждавам, че е така. Важното е да намират някаква връзка със себе си. Надявам се това да им помага и да ги вдъхновява в живота за напред. Всички хора имат нужда от вдъхновение” казва Нели. Тя споделя още, че хората, които четат приказките й са и голям мотиватор да продължава да пише. „Когато някой ми каже „Попаднах на вашите приказки” аз винаги  питам, коя от всички е направила най-голямо впечатление? Една жена ми каза, че на нейното дете най-много му харесва приказката за жабчето и луната и иска да я чете всяка вечер. Това за мен беше прекрасно да го чуя, защото от нас зависи децата ни да започнат да четат книги. Ние трябва да им покажем , че четенето е нещо прекрасно и книгата е много ценна. В крайна сметка имаме нужда от образовани хора, а това е пътят. Много е важно също така да четем приказки на децата с нужната интонация и изразителност за да могат те да се впечатлят и поне в този момент да забравим малко за телефоните” казва през смях Нели Пенева. Тя сподели, че в нейното детство, най-големият източник на информация са били библиотеките. В днешно време обаче всяка една информация от която децата имат нужда, могат да намерят и в интернет. „ Всичко им идва на готово, а това им отнема въображението. Те трябва да могат да мечтаят, както го прави човек, докато чете книга. Ако искаме да променим нещо в живота си, ние трябва да можем да мечтаем, за да видим промяната в мечтите си. Иначе няма как да стане. Покрай интернет, смартфоните и компютърните игри, децата някак си забравят за мечтите и въображението” казва Нели. Тя е вярваща, а в нейните приказки присъства и фигура, която там е наречена „Създателят”. „В приказките си, аз наричам Бог – „Създателя”. Въпреки, че във всяка една приказка, той олицетворява нещо различно. Може да е животът в една приказка, а в друга да е нещо различно. За мен простичко казано, „Създателят” е едно същество, което се проявява във всеки един от нас. Може би това се опитвам да показвам, когато го наричам „Създателя” – сами да проумеем, че всичко е в нас и пак от нас зависи към какво ще погледнем. Информацията около нас е толкова много и разнообразна, но ние сами решаваме на какво да вярваме. Никой не ни кара на сила да вярваме в нещо опредено” категорична е Нели.
Позитивизмът за тази лъчезарна и усмихната жена е едно от най-важните неща. „Много е важно да мислим позитивно. Някой казват, че това е глупаво, но за мен е важно! Когато мисля за нещо, което искам да ми се случи винаги го правя  от позитивната страна. Това за което мечтая в момента е може би появата на този „Нов свят”. На децата бих пожелала да четат приказки! Приказките са за всички. От най-малкия до най-големия човек. Нека не спираме да четем приказки”. 

Вестник Козлодуй днес
17.01.2017 г.

четвъртък, 22 декември 2016 г.

Силата на прегръдката


    Преди няколко години се появи възможност да посетя Москва. Това беше за мен велико събитие и една несбъдната детска мечта. Вълнувах се много и се наслаждавах на всеки един миг във великата руска столица. Всичко в този град- държава /както аз го наричам/ е величествено и достолепно.
„Този, който не е видял Москва, значи не е видял Русия" е казал Джакомо Казанова, посетил за първи път страната. Тези думи важат и до сега!
Но сега няма да ви разказвам за красотата на руската столица. Накратко само ще кажа, че тези спомени никога няма да бъдат заличени от съзнанието ми и винаги се връщам към тях с огромна радост и задоволство.
Един миг от тях е свързан с друго много различно и ценно чувство.
На втория ден след поредната вълнуваща разходка се прибрахме в хотела и с няколко човека от групата чакахме асансьора. Тогава до мен застанаха две момичета от азиатски произход. Опитаха се да ме заговорят, но не се получаваше. Те разбраха че така няма да стане и тогава просто ми показаха следното – една прегръдка! Да, това беше – те искаха да ме прегърнат! Аз разбрах всичко това без думи!  В този момент беше излишно да се говори. Само протегнах ръцете си и трите се прегърнахме! Усещането беше неповторимо, вълшебно и несравнимо! Така се прегърнахме сякаш се познаваме от дълго време! Сякаш срещата беше между приятелки, които много дълго време не са се виждали и сега живота ги срещаше отново! Така прегърнати се смеехме и се радвахме една на друга! Нямаше никакво значение нито език, нито раса, нито каквото и да е друго видимо с очите! Това идваше от сърцето и носеше наслада на душата! И трите заедно прегърнати се радвахме една на друга и се смеехме истински от цялото си сърце!
Благодарихме си за този неповторим момент и се разделихме.
След това се чувствах както се казва на седмото небе, радостна, щастлива и доволна че тези момичета срещнаха и избраха точно мен!
Никога повече не ги видях, но никога няма да забравя тази среща и това чувство което изпитах в този момент! Истинско, прекрасно чувство на доброта, любов, красота и всичко хубаво каквото и да кажа няма да бъде грешно!
Тези непознати момичета без думи запечатаха в мен една чиста любов която не може никога да свърши! Тогава разбрах колко е голяма силата на протегнатите ръце! А всъщност е толкова лесно - само една прегръдка!

Малка част от  „Душата ми говори”
автор: Нели Пенева
22.12.2016 г. 

сряда, 14 декември 2016 г.

Коледен дух

      Наближаваше Коледа. Заваля пухкав сняг. Цялата земя се покри с килим от бели снежинки. Дърветата заприличаха на коледни елхи. Децата очакваха с нетърпение този миг и сега радостни скачаха в снега и се забавляваха.
Едно момиченце не се радваше, не желаеше да излиза навън и никой не можеше да я накара да го направи. Нейните родители не разбираха защо се чувства толкова тъжна и самотна точно преди Коледа. Решиха да я накарат да усети Коледния дух.
      -    Мила моя звездичке, скоро ще бъде Коледа - празника на добротата! Дойде време да напишеш писмо до дядо Коледа. Какво е твоето желание? – каза нейната майка.
-          Моето желание не може да се изпълни от дядо Коледа! Невъзможно e той
да направи всичко за което мечтая! – каза тъжно момиченцето.
-          Разкажи ни какво искаш да промениш мило дете? – попитаха двамата и
прегърнаха детето си.
-          Мечтата ми е хората да правят добрини всеки ден, а не само на Коледа. Да
обичат и никога да не мразят! Всеки човек да запази човешкото в себе си и да се стреми към светлината. Светът да се превърне в едно прекрасно място за всички живи същества!  –  отговори момиченцето.
    Родителите и усещаха че имат различно дете, което знае много неща за живота на земята.  Всичко което можеха да направят е да я подкрепят и отдават тяхната безкрайна любов.
    Отдалече внимателно наблюдаваше Създателят. Заедно с ангелите хранители виждаха колко тъга има в душата на момиченцето. Трябваше спешно да намерят начин да върнат радостта в очите на това прекрасно дете.
-          Създателю, нека да попитаме дядо Коледа. Той най-добре знае как да зарадва
всяко едно дете. Сигурно ще намери пътя към сърцето на това момиченце – каза едно ангелче.
-    Чудесно! Направете го веднага!– отговори Създателят и продължи да наблюдава
момиченцето.
     Ангелчето веднага отиде при дядо Коледа и с вълнение и тревога разказа цялата ситуация.
-          Предлагам да извикаме на помощ Коледния дух – загрижено каза дядо Коледа.
Предложението беше прието и веднага призоваха Коледният дух да се срещне с детето!
Една вечер след като всички заспаха той се появи в стаята на момиченцето.
-          Здравей прекрасна госпожице! Аз съм Коледния дух и за мен е удоволствие да
си поговоря с теб! – каза любезно той.
-          Защо си дошъл при мен? – попита учудено момиченцето.
-          Искам да ти разкажа какво се е случило на Коледа при много, много време –
отговори духът и започна да разказва.
-          Има една стара книга в която е написана цялата история за света на хората. Тази
книга се пази от Създателя и най-великите воини на Светлината. Един ден Бог реши да изпрати свой пратеник на земята, за да разкаже на хората за тази книга, за историята на живота, защо са се появили и каква е тяхната обща мисия. Когато той дойде в този свят лошите хора се изплашиха от него и решиха на всяка цена да го погубят! От тогава и до днес те не спират да го хулят. Те обаче не знаят, че Бог се е погрижил за всичко! Всяко едно действие носи последици за самите тях. Когато осъждат другия, те погубват себе си! Затова Бог всяка година на Коледа изпраща специална помощ на земята, която се предава от един на друг и стига до всички. Това се случва чрез вас децата. Само вие можете да заразите планетата със своята чиста любов и да я запазите в сърцата на хората завинаги. Вие децата можете да я умножавате многократно и да раздавате любовта си безрезервно към всичко което ви заобикаля! Така всяка Коледа става специална за хората. Тогава всеки един от тях си спомня благодарение на вас децата за всичкото добро което носи в сърцето си! Ти също носиш в себе си тази истинска любов, само трябва да се усмихнеш, да благодариш на Бог и да започнеш да я раздаваш!  
          Момиченцето вече знаеше че Коледният дух е изпратен при нея, защото всички имат нужда от посланието което носи. Независимо колко тъжни и самотни се чувстваме, някъде някой знае и се грижи за нас и ние никога не сме сами!
Тя слушаше в захлас и вече плачеше но не от тъга, а от радост че всичко е възможно и когато силно вярваме тогава създаваме чудеса! От този момент не спираше да се усмихва, да се радва на живота и да се моли доброто да надделява във всички хора сега и завинаги.


29.11.2016 г.
автор:  Нели Пенева


петък, 2 декември 2016 г.

Силата на интуицията

        В магазин от известна верига за хранителни стоки разглеждах рафтовете с пакетирани храни и както всеки друг път мислих от какво имам нужда. 
Между пакетите с ядки сякаш нещо блесна в очите ми. Разрових и намерих една красива гривна. Не беше от ценен метал, но изглеждаше добре запазена. 
Явно е изгубена и първата мисъл която в този момент премина през главата ми беше, че е на едно от момичетата които подреждат стоките. Замислих се, кое ли е точно от всички…? 
Обиколих магазина, огледах ги всичките и погледа ми се спря на една от тях. Реших да я попитам. 
Когато я доближих обаче, видях колко страшно гледаше. Огледа ме така намръщена и се обърна, сякаш се пазеше да не я заговоря. На мен това ми беше достатъчно и вече бях сигурна, че съм намерила правилния човек.
(Ако питате как така разбрах, веднага ще ви отговоря - интуитивно се усещат нещата и когато сме достатъчно прозорливи не можем да сбъркаме.)
Въпреки това се обърнах към нея и с усмивка казах:
- Извинете ме за безпокойството, искам нещо да ви кажа.
- Кажете – отговори тя с половин уста.
- Намръщена сте много хубава, но ако се усмихнете ще бъдете още повече! – казах аз с шеговит тон.
- Не ми е до шеги сега! – отговори тя вече ядосана.
- Мога ли да помогна с нещо? – настоявах аз.
- Оооо госпожо, вие за коя се мислете! – отговори нервно.
- Обичам да радвам хората и сега имам нещо за вас – казах аз и показах гривната.
Тя погледна гривната, погледна мен, за момент замълча и с огромна изненада каза:
- Къде я намерихте?
- Ваша ли е? – попитах радостно.
- Да, моя е! Изгубих я преди три дни. Търсих навсякъде, но никъде я нямаше - недоумяваше тя.
- Разбирам, сигурно е много ценна за вас!
- Много повече от ценна!! Благодаря ви от цялото си сърце! – отговори момичето и радостно се усмихна.
- Бъдете здрава и се усмихвайте повече, за да може и животът да ви се усмихва – това беше моето пожелание.
Обичам да доставям радост на хората около мен независимо дали ги познавам или не! Това обогатява, зарежда и още повече усилва интуицията ми! 

Тези моменти са незабравими. Те оставят красив спомен завинаги в съзнанието ми.

Малка част от „Душата ми говори"


автор:Нели Пенева

вторник, 29 ноември 2016 г.

Закон в гората


      В една огромна, гъста гора животните живееха в постоянен страх. Управляваше ги
много строг лъв. Той беше жесток и не прощаваше на никой.
Веднъж царят на животните издаде закон:
       -  Всички жители на гората да раждат по едно дете. Който има повече от едно ще бъде изядено!
-          Това е безобразие, нашия цар иска да ни погуби! – възмутено говореше
мечката.
-          Ние не можем да контролираме съдбата! Трябва да се съберем и заедно да
решим как да променим този абсурд! – каза лисицата.
Всички животни тайно се събраха, за да измислят начин да спасят все още неродените си деца. След дълго умуване, спор и вълнение те решиха, че единствения начин е след раждането да ги скрият на тайно място далече в гората.
Минаваха дните и всички очакваха своите рожби с нетърпение и тъга. Молиха се за чудо, което ще принуди царя да премахне този жесток закон.
      Първа роди лисицата. Появиха се на този свят две малки момченца. Тя се радваше като ги гледаше и още повече се страхуваше за тях. Сега най-важното беше да намери начин да спаси второто си дете като го скрие в гъстата гора. Но, за зла участ появи се лъвът с неговата свита и взема едно от децата! Тя беше съсипана, постоянно плачеше и проклинаше целия му род! Нямаше какво да направи, освен да отгледа единственото си дете и да му отдаде цялата си майчина любов.
      Така минаваше времето в гората. Всички които раждаха повече от едно дете царят ги откриваше и на никой не прощаваше.
      Един ден роди и лъвицата. Разнесе се слух в цялата гора, че е родила две лъвчета! Всички очакваха с нетърпение реакцията на царя.
      Лисицата отново събра всички животни и каза:
-          Настъпи момента за промяна! Нека да се обединим и заедно да отидем при царя!
-          Какво можем да направи ние, никой няма да ни чуе! – обадиха се някои от
животните.
-          При тази ситуация всичко е възможно. Не бива да се отказваме! – настояваше
лисицата.
За голямо съжаление никой не искаше да я послуша.
Изминаха няколко дни. Вече не се говореше за царското семейство. Всички се
страхуваха от тяхната власт. Само лисицата не спираше да се интересува и постоянно обикаляше двореца. Една сутрин тя видя в градината на двореца малките лъвчета заедно с майка им. Това никак не я изненада. Реши да действа веднага – покатери се на най-високото дърво и се провикна:
-          Владетелю на гората, излез с гордо вдигната глава и покажи на всички твоето
първо дете! Нека да видим как ще избереш кое е първото и кое е второто!
Майката лъвица се разтрепери и веднага прибра децата си в двореца. Царят се ядоса и изпрати своите придворни да изгонят лисицата. Тя не се предаваше и не позволяваше на никой да я докосне. Викаше с пълна сила и не спираше. Тогава се появи лъвът пред нея и каза:
-          Аз съм цар на животните и аз решавам какво е най-добро за всички! Отивай
си и повече не се връщай! – заповяда той.
Лисицата никак не се страхуваше. Тя знаеше защо е тук и беше сигурна, че ще изпълни намерението си.
-          Ти измисли този закон, защото твоята лъвица винаги раждаше по едно. Но сега
Бог ти даде изпитание – сам да избираш кое от двете деца да убиеш!
Царят не можеше повече да слуша, ядосан и разярен той клатеше дървото и ревеше със страшна сила. Тогава се появи лъвицата с децата си и каза:
-          Аз съм майка на всичките си деца. Не мога да откъсна от сърцето си нито едно
от тях. Вие преценете кое да вземете!
Плачейки тя показа и двете си деца! Сърцето и се късаше, но знаеше че тя е част от всички и е редно да го направи.
Тогава лисицата грабна веднага едното лъвче и избяга. Лъвицата в този момент припадна, а царя замръзна. Никой не можеше да помръдне от мястото си, сякаш времето за миг спря.
Измина много време, царят премахна закона и всички забравиха за лисицата. Само царското семейство страдаха за своя наследник. Дълго време търсиха лисицата, разпитваха, но никой нищо не знаеше.
    Една красива слънчева утрин пред портите на двореца се появи лисицата заедно с красив млад лъв. Помолиха да влязат в двореца и да се видят с царското семейство. Когато се показа царят, лисицата каза:
 -    Царю на животните, ето го твоя наследник! Аз го отгледах както собственото си дете! Прости ми за това че го отделих от семейството ви, но повярвайте ми нямах друг избор! Закона, който измислихте беше огромна грешка и някой трябваше да поправи нещата! Сега пред вас стои вашето собствено дете! Аз не скрих от него истината, не изопачих нещата, а бях напълно откровена и искрена със него. Разказвах му за вас с много любов и уважение и го научих да обича родителите си както обича себе си!
Сега с гордост ви го представям и вярвам, че това е бъдещият цар на животните!
Царят много се развълнува и плачейки прегърна детето си. Двамата много се радваха на тази дълго жадувана среща.
Лисицата стоеше настрани и наблюдаваше щастлива. Тя виждаше в лъвчето своето отнето дете, което никога нямаше да забрави! Тогава се появи лъвицата майка заедно с едно лисиче. Тя посочи лисицата и му каза, че това е неговата родна майка. Лисицата се обърна и видя собственото си дете. Не можеше да повярва на очите си! Сякаш винаги е знаела, че е живо и здраво и един ден ще го открие. Лъвицата се беше погрижила за всички отнети деца и очакваше подходящия момент да ги срещне с родителите им. Ето че той настъпи!
      От този ден натам живота в гората се промени. Всички животни се радваха на прекрасни моменти прекарани заедно. Гората ставаше все по-красива, а животните повече задружни. Животът продължаваше в хармония и разбирателство.


Ноември 2016 г.
автор: Нели Пенева

понеделник, 3 октомври 2016 г.

Приказка за една баба Яга


   Имаше едно време една фалшива баба Яга. Тя толкова много искаше да бъде като истинската, че заприлича почти по всичко на нея с някои изключения.
-          Аз съм единствената Баба Яга! – уверено говореше тя – вижте колко е дълъг и крив носът ми. А бенката ми е най-голямата съществувала до сега!
Много хора трудно я отличаваха от истинската.  Тя умело заблуждаваше всички, измисляше лъжи, създаваше интриги и злобно се усмихваше. Изглеждаше привидно щастлива и никой не предполагаше колко много тъга има в нея. Всеки ден се разхождаше с метлата и откъдето минаваше след това настъпваше хаос. Хората ставаха нервни, разболяваха се, но никой не се замисляше че това е резултат от лошата енергия на фалшивата баба Яга. Тя обаче се радваше много. За нея това беше най-важното – да гледа другите как страдат.
Ако се появи някой около нея, който видимо е щастлив и доволен от живота....тежко му и горко! Тя веднага се заемаше да го смаже, стъпче, нареже на парчета или жив да го изгори. Веднага създаваше сценарий за този човек и така го украсяваше че никой не се съмняваше в думите и. Тя беше от хората които в повечето време си търсеха сензации и се забавляваха на гърба на другите. Това искаше баба Яга и в такъв момент нищо не можеше да помрачи нейното щастие. Така хранеше душата си.
Един ден след поредния скандал спретнат от нея, доволно се облегна на метлата и задряма.
През цялото време отвисоко я наблюдаваше Създателят. Учудваше се на нейната богата фантазия и страдаше от лошото отношение към хората. Той най-добре знаеше нейната история. Свидетел беше на много случаи на отхвърляне и страдания с които беше израснала и не очакваше нищо хубаво от човек който никога не е бил обичан от близките си и още отричан, осъждан и изгонен. Нейният живот беше изпълнен със ситуации от които тя се срамуваше и това беше причината да се прикрива зад образа на една баба Яга. Много пъти той и даваше знаци, насочваше я за да поеме пътя на промяната, но тя не се замисляше нито веднъж над това. Сега той много сериозно се притесняваше за нейното бъдеще и взе решение да поправи нещата. За целта повика нейните ангели водачи и каза:
-          Извиках ви да за решим заедно как да променим този живот. Трябва спешно да
направим най-доброто за всички. Очаквам вашите предложения!
-          Създателю, нека да поговорим с душата. Сега тя е в много благоприятен момент-
предложиха ангелите водачи.
-          Повикайте я! – нареди Създателят.
След малко се показа една много тъжна и съсипана душа. Едвам се движеше и нямаше сили да се изправи пред своите учители.
-          Ние сме с теб за да ти помагаме и съветваме, но ти не искаш да ни послушаш.
Кажи от какво най-много се нуждаеш за да бъдеш щастлива!- попита създателят.
-          Желанието ми е да бъда обичана! Мен никой не ме забелязва и не ме оценява.
-          И как смяташ да го постигнеш? – попитаха любопитно ангелите.
-          Когато създавам страдания и така привличам вниманието на хората към мен –
отговори гордо душата.
-          Защо се наричаш баба Яга? – с тъга попита Създателят.
-          Образа на лошата Баба Яга ме вдъхновява. Нейната омраза към всичко хубаво
и магиите които прави на хората ми дават сили да вярвам в себе си. По този начин
се чувствам добре и изпитвам радост и задоволство от добре свършената работа.       

Всички тези думи много натъжиха Създателя и ангелите водачи. Те разбраха че
тази душа е забравила за нейното истинско значение. Изцяло изпълнена от злоба тя не разбираше как е създала за себе си един объркан свят, събрал само най-лошото от целия съществуващ живот. Нейната истинска духовна същност имаше нужда от много любов и красота, но това беше невъзможно в този момент. Тя не се разкайваше, не искаше да се смири и затова страдаше в ада който сама си беше създала.
-          От сега нататък ти ще живееш живота който си заслужила! Всичко което
причиняваш на другите ще се върне при теб. Кармата която носиш в този живот няма да бъде изчистена. Ще продължи в поколения напред. Децата ти, техните деца и внуци ще изкупват твоите грехове, за да ти помогнат да се отърсиш от този гняв, злоба и завист които си поела. Благодарение на тях ти ще бъдеш чиста и готова да продължиш напред в своето духовно израстване. Това е много дълъг процес, който изисква много упорит труд и мъки за хората на земята. Това е подарък от теб самата към твоите бъдещи поколения! И още - ще живееш дълго на земята, за да видиш през какви мъки преминават другите заради теб! – каза Създателят.
-          Не искам повече да живея! – обади се душата – искам да остана тук при всички вас.
-          Вече е късно! – отговори Създателят – това беше твоя първоначален план, но
ти го провали!
 Ангелите водачи я прегърнаха с много любов и отведоха на същото място. Оставиха я и си тръгнаха завинаги, защото това беше нейният избор.


26.09.2016 г.
автор:  Нели Пенева


петък, 13 май 2016 г.

Приказка за Божиите хора



Имало едно време един цар и една царица. Заедно управлявали мъдро и справедливо дълги години и народът бил щастлив. Живеели с радостите и мъките на хората и помагали на всеки. Така животът им преминавал много бързо и неусетно.

     Един ден царицата загрижено казала на царя:

-         Любими, време е да си имаме наследник! Ние вече сме възрастни

хора, нужно е да помислим по въпроса.

Царят останал безкрайно учуден от думите на царицата.

-         Мила моя царице – загрижено отговорил царят – нима е възможно

все още да станем родители? Не е ли вече доста късно?

-         Никога не е късно за това! Ще направим всичко възможно, за да си имаме наследник! - уверено отговорила царицата.

Нейните думи много разтревожили царя. Той не виждал никакъв шанс да заченат дете. Много искал да си имат наследник, но на тези години не било лесна работа.

      Така изминали няколко дни. Една сутрин царят казал на царицата:

-         Мила царице, аз измислих как да се сдобием с наследник.

-         Чудесно! – зарадвала се царицата. – какво е нужно да направим?

-         Ще обявим конкурс! Който премине всички изпитания, той ще бъде

нашият наследник! Ти сама ще измислиш изпитанията и ще контролираш цялата дейност.

-         Благодаря ти царю! Ще направя и невъзможното, за да изберем най-

подходящия наследник за нашето царство – казала царицата.

      И така настъпил този ден! Явили се много кандидати. Царицата застанала пред всички и обявила:

-         Всички вие ще трябва да преминете три изпитания. Който от вас

успее да стигне до края ще бъде настанен в двореца и обявен за нашият наследник! Сега обявявам първата задача, която ще покаже вашата храброст и постоянство! Всеки от вас трябва да донесе една птица, различна от всички които сме виждали до сега. Да я настани в двора на царството и да я накара да остане тук завинаги. Направете го за четири седмици и нито ден повече!

     Тръгнали всички кой накъдето му видят очите, за да намерят птицата, която никой до сега не е виждал в цялото царство.

След четири седмици всеки донесъл по една птица сложена в клетка, но когато отворили клетките всичките птици отлетели! Само в една клетка имало едно яйце. Царицата попитала момчето което носило клетката:

-         Къде е твоята птица момко?

-         Тук е – казало момчето и посочило яйцето – тя ще се появи съвсем

скоро и ще остане тук завинаги, защото това ще бъде нейния роден дом!

Царицата останала впечатлена и веднага наредила да се направи специално гнездо на яйцето.

      Дошло време за второто изпитание. Царицата отново събрала всички и казала:

-         Втората задача ще покаже вашата загриженост и отношение към

ближния! Всеки от вас трябва да помогне на изпаднал в беда човек. Направете така,  че който е сляп да прогледне, който е куц да проходи, който е легнал болен да се изправи. Вие решавате как да го постигнете! Разполагате с четиринайсет денонощия! Не изпускайте нито миг!

     Царят наблюдавал отстрани и с огромен интерес очаквал всяка следваща стъпка. Този път останал изненадан от задачата и казал на царицата:

-         Царице, аз мисля че тази задача е непосилна за участниците. Така

няма да остане никой до финала.

-         Напротив царю, ще останат най-добрите! – отговорила царицата.

    Изминали четиринайсет денонощия.  Пред царицата застанали само двама от участниците. Единият водил красива девойка, а другия носил малко вързопче. Царицата помолила девойката да разкаже своята история.

И девойката започнала да разказва:

-         Родена съм без крака и израснах ходейки на ръце. Когато пред мен

застана този момък и каза, че е дошъл да ми помогне да проходя аз не повярвах на думите му. Тогава той обеща да направи всичко възможно въпреки съмнението ми. Това му отне много безсънни нощи докато издялка крака от дърво. Накрая успя и направи чудо. Сега аз мога за първи път в живота си да ходя макар и с дървени крака. През това време се появи любовта между нас и ни сближи още повече! Двамата сме много благодарни на вас царице за тази възможност да се срещнем и ви молим за вашата благословия.

Царицата с радост благословила двамата млади и пожелала любовта никога да не ги напуска.

       Дошъл ред на следващия участник. Това било момчето, което донесло яйцето. Този път носил един вързоп в който сладко спяло малко бебе. Царицата погледнала вързопа и видяла едно красиво малко създание, което излъчвало светлина около главичката си като ореол.

-         Разказвай момко, каква е историята на това ангелче? – развълнувала

се царицата.

Момчето подробно разказало:

-         В едно друго царство се водила война. В малко село от сламени къщи

живеели много бедни хора. Един ден преминали войници и запалили къщите им. Селяните се разбягали, само едно бебе останало в люлката си. Майката рискувала живота си и се върнала в къщата да го вземе, но горящият покрив паднал върху нея и я затиснал. Така тя останала там завинаги. Когато огънят изгаснал и всичко станало на пепел хората се върнали и намерили бебето непокътнато, покрито от тялото на майка си. Сякаш светлината от огъня го спасила. Тогава хората се изплашили от него и никой не искал да го докосне. Аз взех бебето и обещах да се погрижа за него по най-добрия начин! Сега го давам на теб царице, нека да бъде твоя рожба и да израсне с обичта на майката, която заслужава всяко едно дете.

Царицата се разплакала и с треперещи от вълнение ръце поела бебето в своите и  казала:

-         Обещавам да го обичам и гледам като мое родно дете и да го направя

най-достойния човек! Никога няма да забравя тази добрина!

      Настъпило време за третото последно изпитание.

-         Само двама стигнахте до финала. Остава ви най-сериозното

изпитание - казала царицата. -  Ето какво е то: доведете ми човек, който е виждал Бог!  Направете го за четири дни! – казала царицата и се оттеглила.

    Тук всички придворни упрекнали царицата. Помолили я да се откаже от това изпитание или да го промени с друго. Но тя останала непоколебима.

     Много бързо изминали тези четири дни. Сутринта рано още преди изгрев слънце, царя и царицата застанали на портата на царството и посрещнали двамата момци.

-         Добре дошли храбри момци – казала царицата – очаквахме ви с

нетърпение. Справихте ли се с третото изпитание?

-         Вие ще кажете последната си дума велика царице! – отговорили

двамата заедно! И с вълнение започнали да разказват:  

-         Ние тръгнахме да търсим човека видял Бог. Разпитвахме в села и

градове, не жалихме силите си, не спахме нито една нощ. Всеки който казваше, че познава човек виждал Бог го помолихме да ни срещне с него. Когато се срещнахме с тези хора ние разбрахме, че те наистина са докоснати от Божието присъствие. Всички много си приличаха. Нарекохме ги Божиите хора! Имаха всичко каквото пожелаят. Те излъчваха - любов, радост, мир, благост, дълготърпение, милост, вяра, кротост и всичко друго присъщо на нашият Създател! Разбрахме, че човек който е срещнал Бог има в себе си всички тези качества. Божиите хора са пръснати сред нас незабележими, смирени и надарени с всички Божи дарове.

Благодарим царице за възможността да се докоснем до тези човеци! От този ден натам ние си пожелахме Божията благодат да бъде винаги с нас!

    Царят и царицата слушали и гледали в захлас и от очите им капели сълзи. Те били щастливи, защото открили не само своите най-добри наследници, а открили доказателството, че всеки може да вижда Бог само трябва да погледне вътре в себе си!

 

04.05.2016

автор:  Нели Пенева