неделя, 9 април 2017 г.

Нарисувай ми мечта

   -   Нарисувай ми МЕЧТА. Нека да бъде различна, каквато никой не е мечтал до сега. 
   
           Оцвети я с боите на живота. Сложи малко аромат от най-красивите цветове на пролетта. 
      
           За вкус, сложи най-сладките плодове на лятото. Постави я на килим от шарени есенни 
          
           листа и покрий със снежно бяла покривка от най-мразовитата зима . 
      
           Сега я накарай да оживее и да започне да расте. Колкото по-голяма става, толкова повече 
         
           да се приближава към мен. Аз ще я прегърна, ще се слея с нея и ще я сбъдна.
              
              -   Пропусна нещо! Всичко има цена!
              
              - Това е присъщо на умът. Търсейки чудеса, той плаща цена. 
                 
                Душата не търси, тя ги създава!



автор: Нели Пенева
09.04.2017

понеделник, 30 януари 2017 г.

Приказка за една мечта

   Имало едно време един град-държава с древна история. Намирал се много далече и малцина са знаели за неговото съществуване. Там животът бил различен. От много години назад и до днес всички хора живеели с една и съща мечта за една вълшебна страна. Легенди се разказвали, песни се пеели, книги се пишели и всеки се надявал един ден да види красотата за която даже не е сънувал. Никой не знаел как се стига до това вълшебно място. Децата мечтаели да открият пътя до там, когато пораснат. Едновременно тази мечта им помагала в живота. Нередностите, тъгата и всичко което ги спохождало те приемали като вдъхновение, защото всички смятали че всяка трудност ги приближава до тяхното мечтано място за живеене.
   Един ден в града се появил чужденец. Всички го посрещнали с радост, поканили го в домовете си, разказали му за живота си и го попитали:
-  Чувал ли си за онази вълшебна страна? Знаеш ли пътя до там?
-  Коя е тази страна? – попитал учудено той.
-  Нима не знаеш? Намирала се накрая на света. Пътя до нея е труден с много големи препятствия и малко са хората, които я достигат. А когато я открият остават там завинаги…. –  започнали да разказват. Всеки искал да каже повече, за да не пропусне и най-малката подробност.
Чужденецът ги слушал с много интерес и внимателно наблюдавал вълнението в очите им. 
Когато всички замлъкнали, той се усмихнал и казал:
-  Мили хора, аз мисля че намерих тази вълшебна страна! До сега не знаех за нея и
не подозирах, че ще я открия когато пристигна тук. 
Хората го гледали много учудено и не разбирали думите му.
-  Всички вие – продължил той – никога не сте живели на друго място. Вашата мечта  
е светът в който живеете сега и от вас зависи дали ще я има завинаги. Всекидневните случки, приемането на нещата, приятелството помежду ви и щастливото ви съществуване не може да се сравни с нищо друго освен с това, че вашият свят е вълшебен. Не се вкопчвате в нищо, не отричате и хубаво и лошо, взаимно се подкрепяте и така правите живота си смислен. Вие сте истински вълшебници! За мен беше голямо удоволствие да бъда тук и да се докосна до вашето достойно съществуване.
    Сега настъпило недоумение и хаос в мислите на хората. Нищо не разбирали от словото на този странник. Все пак приели думите му за добра поличба и го изпратили по пътя си. Чужденецът  с усмивка и доволно изражение на лицето казал на всички „сбогом” и си  тръгнал от този град.
    Това не останало незабелязано от очите на Създателя. Той търпеливо изчакал чужденецът да се отдалечи от градчето и веднага го заговорил:
-  Разкажи ми какво научи от тези хора?   
-  В този град има спокойствие и топлина – отговорил с умиление чужденецът. – Хората  имат обща мечта и живеят с очакването да я осъществят. Всички заедно искат да открият нови светове, които ще ги направят щастливи. В този момент обаче те не осъзнават, че търсеният свят е в тях, в сърцата им, в постъпките им, в ежедневието им. Самата мечта го създава и те го живеят всеки ден без да се вкопчват в нещата, без да търсят недостатъците на живота си! Това ги кара все повече да бъдат себе си и да предават любовта си един на друг без да имат очаквания. Така хората в този град са намерили своя начин да изживеят живота си щастливо.
-  Не смяташ ли че в един момент ще приемат това за илюзия? – попитал загрижено Създателят.
-  Никога няма да се случи това! Докато съществува този град ще има любов и разбирателство помежду им, защото на това се крепи светът! Ще дойде момента когато ще осъзнаят, че няма по-добър от техния свят!
-  Благодаря служителю на светлината, ти изпълни своята мисия успешно! – казал гордо Създателят.
      –  Сега нека да им изпратим нашата благословия и да оставим всеки един от тях да усети промяната със собственото си сърце.

Автор : Нели Пенева
Януари 2017

вторник, 17 януари 2017 г.

Не чакам вдъхновение, просто пиша

                                          Приказната писателка на приказки

                                                           Десислава Ивайлова

     Великият писател на приказки Ханс Кристиян Андерсен е казал „Животите на всички хора са приказки, написани от Божиите ръце”. В днешно време ние сме изгубили вълшебството на детството. Толкова сме закоравели от ежедневието и рутината си, че пропускаме магическия свят в който може да ни отведе една приказка, докато я четем отново толкова рутинно на децата си. Поуките от нея пък, дори не ни правят впечатление, макар според Андерсен ние всички да сме едни живи приказки, които продължаваме да пишем всеки ден сами.
Нели Пенева е на 47 години от Козлодуй и не е забравила тази искрена чистота, която може да зарадва душата на човек, когато прочете една приказка. Тя работи, като Експерт подбор на персонала, но също така обожава да пише приказки, които по нейни думи не са само за деца – те са всички. „Преди около 5 години отидох на семинар на Метода „Силва”, тъй като преди това попаднах на книгите на създателя на метода - той се казва Хосе Силва. Самият метод е за усъвършенстване на човешкия ум. Много бях впечатлена от неговата история и прочетох книгите му. Той е бил съвсем обикновено момче от работническо семейство. Когато навършва 6 години умира баща му. Скоро след това майка му се омъжва повторно и той заедно със сестра си и брат си са принудени да отидат да живеят при своите баба и дядо. Това налага на 6 години да започне да работи – боядисва обувки, продава вестници и други допълнителни работи. По-късно, когато постъпва в армията след разговор с военния психолог остава силно впечатлен от психологията. Започва всеки ден да чете и да търси информация за възможностите на човешкия ум. Така постепенно той стига до тази наука, която създава, а по-късно тя е усъвършенствана и от децата му. Самият метод има за цел да ни покаже как ние сами да използваме рационално интуицията си, естествените си психични способности и как да развием дясното си мозъчно полукълбо, където е творчеството” казва Нели Пенева.
Когато е разбрала, че подобен семинар се провежда в София тя незабавно отива там и твърди, че се е почувствала точно на мястото си. „Много ми хареса, останах впечатлена и започнах да ходя редовно на семинара. Някъде година след това съвсем неочаквано написах първата приказка. Почувствах се прекрасно, зарадвах се и това започна да ме кара да пиша все повече. Не съм чакала да дойде вдъхновението, просто исках да пиша. Сядах и в момента в който започвах да пиша, то си идваше само. Една след друга приказките се появяваха” казва въодушевено Нели Пенева. До днес тя няма издадена книга, но е направила свой сайт в интернет, който е изцяло с нейно творчество. „Тъй като всяка приказка ме кара да виждам един нов свят, реших, че сайта ще е хубаво да се казва „Приказки от Новия свят”. Има издателства, които правят конкурси и аз от време на време участвам в такива. Така спечелих един конкурс в който включиха моя приказка в книга за лечение на деца аутисти и ми подариха книгата. Самата аз не съм мислила за издаване на собствена книга. Може би е хубаво да се замисля, защото приказките вече са много – над 20, но явно още не е дошъл момента щом в главата ми не се е показал ясен план как да го направя” казва Нели. Тя има семейство, син и дъщеря, които са в 9 и 10 клас. Те напълно я подкрепят и много харесват творчеството й. „ Децата ми четат приказките и се е случвало да ме попитат от къде е дошла идеята да напиша поредната приказка, но за това няма точно обяснение. Има моменти в които, както всеки човек се чувствам тъжна или разочарована и сядам да пиша. Тогава идват и по-тъжните приказки, но въпреки всичко те завършват добре. Все пак всяко нещо трябва да завърши добре” казва с усмивка Нели Пенева. Вдъхновението за нейната първа приказка идва точно в такъв тъжен момент. „Първата приказка седнах и написах, когато ми беше много тъжно, но след появата й тя ми оправи изцяло настроението” казва през смях Нели. Според нея приказките са за всички – не само за децата. „Някога Христос също е разказвал притчи, а самия той ги е наричал приказки. Правил го е за да откъсне хората от реалността. Той е казал „Те слушат и не чуват”. Ето това Му е трябвало на Него да ги впечатли по този начин – да накара хората да го чуят и да извадят поуката за себе си. Аз очаквам всеки да намери неговото вдъхновение в приказките ми. Да открие посланието за себе си. Извода е различен при всеки. Хората, които връщат обратна връзка ми казват „Аз видях това и това в тази приказка”, но друг в същата приказка вижда друго. Наистина се убеждавам, че е така. Важното е да намират някаква връзка със себе си. Надявам се това да им помага и да ги вдъхновява в живота за напред. Всички хора имат нужда от вдъхновение” казва Нели. Тя споделя още, че хората, които четат приказките й са и голям мотиватор да продължава да пише. „Когато някой ми каже „Попаднах на вашите приказки” аз винаги  питам, коя от всички е направила най-голямо впечатление? Една жена ми каза, че на нейното дете най-много му харесва приказката за жабчето и луната и иска да я чете всяка вечер. Това за мен беше прекрасно да го чуя, защото от нас зависи децата ни да започнат да четат книги. Ние трябва да им покажем , че четенето е нещо прекрасно и книгата е много ценна. В крайна сметка имаме нужда от образовани хора, а това е пътят. Много е важно също така да четем приказки на децата с нужната интонация и изразителност за да могат те да се впечатлят и поне в този момент да забравим малко за телефоните” казва през смях Нели Пенева. Тя сподели, че в нейното детство, най-големият източник на информация са били библиотеките. В днешно време обаче всяка една информация от която децата имат нужда, могат да намерят и в интернет. „ Всичко им идва на готово, а това им отнема въображението. Те трябва да могат да мечтаят, както го прави човек, докато чете книга. Ако искаме да променим нещо в живота си, ние трябва да можем да мечтаем, за да видим промяната в мечтите си. Иначе няма как да стане. Покрай интернет, смартфоните и компютърните игри, децата някак си забравят за мечтите и въображението” казва Нели. Тя е вярваща, а в нейните приказки присъства и фигура, която там е наречена „Създателят”. „В приказките си, аз наричам Бог – „Създателя”. Въпреки, че във всяка една приказка, той олицетворява нещо различно. Може да е животът в една приказка, а в друга да е нещо различно. За мен простичко казано, „Създателят” е едно същество, което се проявява във всеки един от нас. Може би това се опитвам да показвам, когато го наричам „Създателя” – сами да проумеем, че всичко е в нас и пак от нас зависи към какво ще погледнем. Информацията около нас е толкова много и разнообразна, но ние сами решаваме на какво да вярваме. Никой не ни кара на сила да вярваме в нещо опредено” категорична е Нели.
Позитивизмът за тази лъчезарна и усмихната жена е едно от най-важните неща. „Много е важно да мислим позитивно. Някой казват, че това е глупаво, но за мен е важно! Когато мисля за нещо, което искам да ми се случи винаги го правя  от позитивната страна. Това за което мечтая в момента е може би появата на този „Нов свят”. На децата бих пожелала да четат приказки! Приказките са за всички. От най-малкия до най-големия човек. Нека не спираме да четем приказки”. 

Вестник Козлодуй днес
17.01.2017 г.

четвъртък, 22 декември 2016 г.

Силата на прегръдката


    Преди няколко години се появи възможност да посетя Москва. Това беше за мен велико събитие и една несбъдната детска мечта. Вълнувах се много и се наслаждавах на всеки един миг във великата руска столица. Всичко в този град- държава /както аз го наричам/ е величествено и достолепно.
„Този, който не е видял Москва, значи не е видял Русия" е казал Джакомо Казанова, посетил за първи път страната. Тези думи важат и до днес!
Но сега няма да ви разказвам за красотата на руската столица. Накратко само ще кажа, че тези спомени никога няма да бъдат заличени от съзнанието ми и винаги се връщам към тях с огромна радост и задоволство.
Един миг от тях е свързан с друго много различно и ценно чувство.
На втория ден след поредната вълнуваща разходка се прибрахме в хотела и с няколко човека от групата чакахме асансьора. Тогава до мен застанаха две момичета от азиатски произход. Опитаха се да ме заговорят, но не се получаваше. Те разбраха че така няма да стане и тогава просто ми показаха следното – една прегръдка! Да, това беше – те искаха да ме прегърнат! Аз разбрах всичко това без думи!  В този момент беше излишно да се говори. Само протегнах ръцете си и трите се прегърнахме! Усещането беше неповторимо, вълшебно и несравнимо! Така се прегърнахме сякаш се познаваме от дълго време! Сякаш срещата беше между приятелки, които много дълго време не са се виждали и сега живота ги срещаше отново! Така прегърнати се смеехме и се радвахме една на друга! Нямаше никакво значение нито език, нито раса, нито каквото и да е друго видимо с очите! Това идваше от сърцето и носеше наслада на душата! И трите заедно прегърнати се радвахме една на друга и се смеехме истински от цялото си сърце!
Благодарихме си за този неповторим момент и се разделихме.
След това се чувствах както се казва на седмото небе, радостна, щастлива и доволна че тези момичета срещнаха и избраха точно мен!
Никога повече не ги видях, но никога няма да забравя тази среща и това чувство което изпитах в този момент! Истинско, прекрасно чувство на доброта, любов, красота и всичко хубаво каквото и да кажа няма да бъде грешно!
Тези непознати момичета без думи запечатаха в мен една чиста любов която не може никога да свърши! Тогава разбрах колко е голяма силата на протегнатите ръце! А всъщност е толкова лесно - само една прегръдка!

Малка част от  „Душата ми говори”
автор: Нели Пенева
22.12.2016 г. 

сряда, 14 декември 2016 г.

Коледен дух

      Наближаваше Коледа. Заваля пухкав сняг. Цялата земя се покри с килим от бели снежинки. Дърветата заприличаха на коледни елхи. Децата очакваха с нетърпение този миг и сега радостни скачаха в снега и се забавляваха.
Едно момиченце не се радваше, не желаеше да излиза навън и никой не можеше да я накара да го направи. Нейните родители не разбираха защо се чувства толкова тъжна и самотна точно преди Коледа. Решиха да я накарат да усети Коледния дух.
      -    Мила моя звездичке, скоро ще бъде Коледа - празника на добротата! Дойде време да напишеш писмо до дядо Коледа. Какво е твоето желание? – каза нейната майка.
-          Моето желание не може да се изпълни от дядо Коледа! Невъзможно e той
да направи всичко за което мечтая! – каза тъжно момиченцето.
-          Разкажи ни какво искаш да промениш мило дете? – попитаха двамата и
прегърнаха детето си.
-          Мечтата ми е хората да правят добрини всеки ден, а не само на Коледа. Да
обичат и никога да не мразят! Всеки човек да запази човешкото в себе си и да се стреми към светлината. Светът да се превърне в едно прекрасно място за всички живи същества!  –  отговори момиченцето.
    Родителите и усещаха че имат различно дете, което знае много неща за живота на земята.  Всичко което можеха да направят е да я подкрепят и отдават тяхната безкрайна любов.
    Отдалече внимателно наблюдаваше Създателят. Заедно с ангелите хранители виждаха колко тъга има в душата на момиченцето. Трябваше спешно да намерят начин да върнат радостта в очите на това прекрасно дете.
-          Създателю, нека да попитаме дядо Коледа. Той най-добре знае как да зарадва
всяко едно дете. Сигурно ще намери пътя към сърцето на това момиченце – каза едно ангелче.
-    Чудесно! Направете го веднага!– отговори Създателят и продължи да наблюдава
момиченцето.
     Ангелчето веднага отиде при дядо Коледа и с вълнение и тревога разказа цялата ситуация.
-          Предлагам да извикаме на помощ Коледния дух – загрижено каза дядо Коледа.
Предложението беше прието и веднага призоваха Коледният дух да се срещне с детето!
Една вечер след като всички заспаха той се появи в стаята на момиченцето.
-          Здравей прекрасна госпожице! Аз съм Коледния дух и за мен е удоволствие да
си поговоря с теб! – каза любезно той.
-          Защо си дошъл при мен? – попита учудено момиченцето.
-          Искам да ти разкажа какво се е случило на Коледа при много, много време –
отговори духът и започна да разказва.
-          Има една стара книга в която е написана цялата история за света на хората. Тази
книга се пази от Създателя и най-великите воини на Светлината. Един ден Бог реши да изпрати свой пратеник на земята, за да разкаже на хората за тази книга, за историята на живота, защо са се появили и каква е тяхната обща мисия. Когато той дойде в този свят лошите хора се изплашиха от него и решиха на всяка цена да го погубят! От тогава и до днес те не спират да го хулят. Те обаче не знаят, че Бог се е погрижил за всичко! Всяко едно действие носи последици за самите тях. Когато осъждат другия, те погубват себе си! Затова Бог всяка година на Коледа изпраща специална помощ на земята, която се предава от един на друг и стига до всички. Това се случва чрез вас децата. Само вие можете да заразите планетата със своята чиста любов и да я запазите в сърцата на хората завинаги. Вие децата можете да я умножавате многократно и да раздавате любовта си безрезервно към всичко което ви заобикаля! Така всяка Коледа става специална за хората. Тогава всеки един от тях си спомня благодарение на вас децата за всичкото добро което носи в сърцето си! Ти също носиш в себе си тази истинска любов, само трябва да се усмихнеш, да благодариш на Бог и да започнеш да я раздаваш!  
          Момиченцето вече знаеше че Коледният дух е изпратен при нея, защото всички имат нужда от посланието което носи. Независимо колко тъжни и самотни се чувстваме, някъде някой знае и се грижи за нас и ние никога не сме сами!
Тя слушаше в захлас и вече плачеше но не от тъга, а от радост че всичко е възможно и когато силно вярваме тогава създаваме чудеса! От този момент не спираше да се усмихва, да се радва на живота и да се моли доброто да надделява във всички хора сега и завинаги.


29.11.2016 г.
автор:  Нели Пенева


петък, 2 декември 2016 г.

Силата на интуицията

        В магазин от известна верига за хранителни стоки разглеждах рафтовете с пакетирани храни и както всеки друг път мислих от какво имам нужда. 
Между пакетите с ядки сякаш нещо блесна в очите ми. Разрових и намерих една красива гривна. Не беше от ценен метал, но изглеждаше добре запазена. 
Явно е изгубена и първата мисъл която в този момент премина през главата ми беше, че е на едно от момичетата които подреждат стоките. Замислих се, кое ли е точно от всички…? 
Обиколих магазина, огледах ги всичките и погледа ми се спря на една от тях. Реших да я попитам. 
Когато я доближих обаче, видях колко страшно гледаше. Огледа ме така намръщена и се обърна, сякаш се пазеше да не я заговоря. На мен това ми беше достатъчно и вече бях сигурна, че съм намерила правилния човек.
(Ако питате как така разбрах, веднага ще ви отговоря - интуитивно се усещат нещата и когато сме достатъчно прозорливи не можем да сбъркаме.)
Въпреки това се обърнах към нея и с усмивка казах:
- Извинете ме за безпокойството, искам нещо да ви кажа.
- Кажете – отговори тя с половин уста.
- Намръщена сте много хубава, но ако се усмихнете ще бъдете още повече! – казах аз с шеговит тон.
- Не ми е до шеги сега! – отговори тя вече ядосана.
- Мога ли да помогна с нещо? – настоявах аз.
- Оооо госпожо, вие за коя се мислете! – отговори нервно.
- Обичам да радвам хората и сега имам нещо за вас – казах аз и показах гривната.
Тя погледна гривната, погледна мен, за момент замълча и с огромна изненада каза:
- Къде я намерихте?
- Ваша ли е? – попитах радостно.
- Да, моя е! Изгубих я преди три дни. Търсих навсякъде, но никъде я нямаше - недоумяваше тя.
- Разбирам, сигурно е много ценна за вас!
- Много повече от ценна!! Благодаря ви от цялото си сърце! – отговори момичето и радостно се усмихна.
- Бъдете здрава и се усмихвайте повече, за да може и животът да ви се усмихва – това беше моето пожелание.
Обичам да доставям радост на хората около мен независимо дали ги познавам или не! Това обогатява, зарежда и още повече усилва интуицията ми! 

Тези моменти са незабравими. Те оставят красив спомен завинаги в съзнанието ми.

Малка част от „Душата ми говори"


автор:Нели Пенева

вторник, 29 ноември 2016 г.

Закон в гората


      В една огромна, гъста гора животните живееха в постоянен страх. Управляваше ги
много строг лъв. Той беше жесток и не прощаваше на никой.
Веднъж царят на животните издаде закон:
       -  Всички жители на гората да раждат по едно дете. Който има повече от едно ще бъде изядено!
-          Това е безобразие, нашия цар иска да ни погуби! – възмутено говореше
мечката.
-          Ние не можем да контролираме съдбата! Трябва да се съберем и заедно да
решим как да променим този абсурд! – каза лисицата.
Всички животни тайно се събраха, за да измислят начин да спасят все още неродените си деца. След дълго умуване, спор и вълнение те решиха, че единствения начин е след раждането да ги скрият на тайно място далече в гората.
Минаваха дните и всички очакваха своите рожби с нетърпение и тъга. Молиха се за чудо, което ще принуди царя да премахне този жесток закон.
      Първа роди лисицата. Появиха се на този свят две малки момченца. Тя се радваше като ги гледаше и още повече се страхуваше за тях. Сега най-важното беше да намери начин да спаси второто си дете като го скрие в гъстата гора. Но, за зла участ появи се лъвът с неговата свита и взема едно от децата! Тя беше съсипана, постоянно плачеше и проклинаше целия му род! Нямаше какво да направи, освен да отгледа единственото си дете и да му отдаде цялата си майчина любов.
      Така минаваше времето в гората. Всички които раждаха повече от едно дете царят ги откриваше и на никой не прощаваше.
      Един ден роди и лъвицата. Разнесе се слух в цялата гора, че е родила две лъвчета! Всички очакваха с нетърпение реакцията на царя.
      Лисицата отново събра всички животни и каза:
-          Настъпи момента за промяна! Нека да се обединим и заедно да отидем при царя!
-          Какво можем да направи ние, никой няма да ни чуе! – обадиха се някои от
животните.
-          При тази ситуация всичко е възможно. Не бива да се отказваме! – настояваше
лисицата.
За голямо съжаление никой не искаше да я послуша.
Изминаха няколко дни. Вече не се говореше за царското семейство. Всички се
страхуваха от тяхната власт. Само лисицата не спираше да се интересува и постоянно обикаляше двореца. Една сутрин тя видя в градината на двореца малките лъвчета заедно с майка им. Това никак не я изненада. Реши да действа веднага – покатери се на най-високото дърво и се провикна:
-          Владетелю на гората, излез с гордо вдигната глава и покажи на всички твоето
първо дете! Нека да видим как ще избереш кое е първото и кое е второто!
Майката лъвица се разтрепери и веднага прибра децата си в двореца. Царят се ядоса и изпрати своите придворни да изгонят лисицата. Тя не се предаваше и не позволяваше на никой да я докосне. Викаше с пълна сила и не спираше. Тогава се появи лъвът пред нея и каза:
-          Аз съм цар на животните и аз решавам какво е най-добро за всички! Отивай
си и повече не се връщай! – заповяда той.
Лисицата никак не се страхуваше. Тя знаеше защо е тук и беше сигурна, че ще изпълни намерението си.
-          Ти измисли този закон, защото твоята лъвица винаги раждаше по едно. Но сега
Бог ти даде изпитание – сам да избираш кое от двете деца да убиеш!
Царят не можеше повече да слуша, ядосан и разярен той клатеше дървото и ревеше със страшна сила. Тогава се появи лъвицата с децата си и каза:
-          Аз съм майка на всичките си деца. Не мога да откъсна от сърцето си нито едно
от тях. Вие преценете кое да вземете!
Плачейки тя показа и двете си деца! Сърцето и се късаше, но знаеше че тя е част от всички и е редно да го направи.
Тогава лисицата грабна веднага едното лъвче и избяга. Лъвицата в този момент припадна, а царя замръзна. Никой не можеше да помръдне от мястото си, сякаш времето за миг спря.
Измина много време, царят премахна закона и всички забравиха за лисицата. Само царското семейство страдаха за своя наследник. Дълго време търсиха лисицата, разпитваха, но никой нищо не знаеше.
    Една красива слънчева утрин пред портите на двореца се появи лисицата заедно с красив млад лъв. Помолиха да влязат в двореца и да се видят с царското семейство. Когато се показа царят, лисицата каза:
 -    Царю на животните, ето го твоя наследник! Аз го отгледах както собственото си дете! Прости ми за това че го отделих от семейството ви, но повярвайте ми нямах друг избор! Закона, който измислихте беше огромна грешка и някой трябваше да поправи нещата! Сега пред вас стои вашето собствено дете! Аз не скрих от него истината, не изопачих нещата, а бях напълно откровена и искрена със него. Разказвах му за вас с много любов и уважение и го научих да обича родителите си както обича себе си!
Сега с гордост ви го представям и вярвам, че това е бъдещият цар на животните!
Царят много се развълнува и плачейки прегърна детето си. Двамата много се радваха на тази дълго жадувана среща.
Лисицата стоеше настрани и наблюдаваше щастлива. Тя виждаше в лъвчето своето отнето дете, което никога нямаше да забрави! Тогава се появи лъвицата майка заедно с едно лисиче. Тя посочи лисицата и му каза, че това е неговата родна майка. Лисицата се обърна и видя собственото си дете. Не можеше да повярва на очите си! Сякаш винаги е знаела, че е живо и здраво и един ден ще го открие. Лъвицата се беше погрижила за всички отнети деца и очакваше подходящия момент да ги срещне с родителите им. Ето че той настъпи!
      От този ден натам живота в гората се промени. Всички животни се радваха на прекрасни моменти прекарани заедно. Гората ставаше все по-красива, а животните повече задружни. Животът продължаваше в хармония и разбирателство.


Ноември 2016 г.
автор: Нели Пенева