Модерни времена

   Вече дни наред вали дъжд и не спира. Хубаво е за майката земя, това всичко го знаем но, когато не спира някак си ми действа депресиращо... Опитвам се да си намеря причина за повече усмивки и да забравя за времето навън. Това най-лесно се получава със социалните мрежи. Там винаги има някой, който е решил да ми пише, да се обяснява в любов или да се прави на „мъж” повече отколкото е... Това го приемам за нормално, хора всякакви. Обикновено не отговарям на такива излеяния, а когато стават нахални просто ги блокирам. Днес обаче реших, че ще им обърна внимание и ще се забавлявам доколкото е възможно. Погледнах си съобщенията – непрочетени 10 броя от тях 4 на непознати мъже /как иначе.../ и се зачетох:

1. „Здравей красавице, колко си хубава и умна, искам да те видя, имаш ли камера...”

2. „Привет, искам да познавам такава готина жена като теб, женена ли си...”
3. „Как си, какво правиш, имаш ли си гадже....”
4. „Здравей, търсиш ли нещо неангажиращо...”

Хахааа, как да не се забавляваш на такива откровения... От умни, по-умни... Въпреки това започнах с отговорите. Написах на всичките – „благодаря за вниманието, но аз съм мъж...Ако се интересувате все още от мен, пишете”!

След което стана страшно. Един отговаря, явно ядосан – „как може да се правите на жена, не ви ли е срам....”

Другия пише – „съжалявам, объркал съм се...”

А следващите изобщо не отговориха. Ами блокирах ги тези, те какво си мислят...

След което получавам ново съобщение от друг непознат, но този път доста културно:

-      Здравей, искам да те поканя на вечеря!

Брейй, какво става тук, изненадана съм аз. И отговарям:

-          Здравей, познаваме ли се? – пиша на „ти” /в негов стил.../

-          Не, но ще се радвам да се запознаем – отговаря той.

-          Защо реши да ми пишеш? – питам аз.

-          Защото те харесвам!

-          Е, как разбра след като не ме познаваш?

-          Видях профилната снимка.

-          Тази не е моя, съжалявам, че съм те заблудила...

-          Нищо де, аз пак те харесвам и държа да се видим – беше отговорът.

-          Защо, ти какво търсиш? – продължавам да питам.

-          Търся си приятелка, ти откъде си?

-          От София съм. А ти?

-          Аз съм от Бургас. Така е трудно да се видим. Освен ти да дойдеш във Бургас.

-          Къде ще ме водиш? – вече ставам любопитна...

-          Където кажеш!

Тук се смях с глас. Човекът е готов на всичко.

-          Само че, аз не търся нищо! – отговарям директно.

-          Ти с какво се занимаваш? – продължава той.

-          Певица съм в една кръчма... – тук започвам да си измислям...

-          Браво, какъв стил пееш?

-          Всякакъв... – отговарям аз.

-          Любимият ми стил! – веднага констатира той.

-          Като се ожениш, ще дойда да пея на сватбата – и аз го нагласих...

-          Ааа не, вече никакви сватби. Жених се, разведох се и не искам повече такива

официалности, няма смисъл! – усеща се разочарование в думите му.

-         А ти с какво се занимаваш? – питам аз.

И отговорът беше:

-          Правя шипков мармалад!

Е, тук вече останах супер изненадана. Всичко друго очаквах, само не и нещо подобно... Със сълзи се смях.. След което го поздравих, защото няма нищо лошо в това, даже е чудесно. Но, до сега не ми се е случвало някой да ме покани на ресторант, който прави не какво да е, а точно мармалад.... Пожелах му успех във всичко и приключих с разговора.

Това беше и сега с удоволствие разказвам за този разговор на приятелите си и винаги с интерес слушат, а накрая са супер изненадани от заниманието на човека. Всички му пожелаваме да е жив и здрав и да продължава да прави шипков мармалад!

И още - да намери това, което търси.

Така е в сегашните модерни времена.  

автор: Нели Пенева    

Съвременна баба

    Пътувах в маршрутка. До мен седна една възрастна жена. Извади си телефона и започна да пише. Направи ми впечатление, колко бързо се ориентира, въпреки възрастта си. Това засили любопитството ми и внимателно я наблюдавах. След около пет минути спря, погледна ме и каза:

-          Тези социални мрежи са голяма краста... веднъж започне ли се и край, няма

спиране. И при вас ли е така?

-          Да, така е! – усмихнах се аз. – Затова се опитвам да отвличам вниманието си от

тях, поне докато пътувам. А вие доста умело се справяте с телефона. Как се научихте?

-          Оо, благодаря! Внуците ме научиха, защото искаха да имат съвременна баба... –

шеговито отговори жената.

-          Това е хубаво, сигурно постоянно си пишете с тях – попитах аз.

-          Ами, пишеха ми в началото, когато се учих, сега ме забравиха и рядко се сещат.

Но, аз се включих в доста групи, намерих си приятели и винаги има на кой да пиша –

радостно отговори жената.

-          А, как приемате вие тези новости. Все пак сте възрастна жена, вашата младост е

преминала различно от сега. Смятате ли, че това е полезно за младите хора?

-          Вижте сега, нашето поколение не сме имали избор. Тогава си беше едно и също.

Сега всеки може да избира какво да прави.

-          Да, така е, но този виртуален свят е фалшив и не може да се сравнява с

контактите на живо. Така всеки може да излъже и после идва разочарованието.

-          И на живо е така, нима не са ви лъгали вас? Мен са ме лъгали много пъти за

какво ли не и после се ядосвах на себе си, защо съм била толкова наивна и съм вярвала.

Това е смисъла на живота, постоянно се учим да живеем, както с хубавото, така и с лошото. И важно е да приемаме новостите, светът е променлив.

-          А сега, харесва ли ви да пишете на хора, които никога не сте виждали?

-          Да, харесва ми. Пишем си, разказваме си живота, споделяме трудности и

радостни моменти и така се запознаваме. Даже с някои от тях започваме да се чуваме по телефона.

-          Това е хубаво! Сигурно живеете сама.

-          Да, сама съм и имам време за всичко. Вече не бързам за никъде. Очаквам да си

изживея дните, които ми е отредил Господ, все така – на крак и с пълно съзнание. Всяка сутрин се събуждам с нагласата за един чудесен ден, с много усмивки, радостни моменти и прекрасни изненади. Вечер лягам с благодарност за всичко, което се е случило през деня и си пожелавам спокойна нощ и сладки сънища. Винаги ми се получава и това ме радва още повече. Така живота ми прави подаръци от прекрасни моменти, защото аз съм отворена да ги получа и вярвам, че е възможно.

-          А лошото? То къде остава, има ли влияние върху Вас?

-          Лошото е лошо само ако се вкопчиш в него. Това е страхът и ако сама не си

даваш кураж, тогава потъваш и няма излизане. Но, ако не го мислиш и намериш урока, който ти носи, всичко става ясно. Каквото и да се случва, смело вървиш напред и следваш пътя си.

Тук се приготви да слиза. Когато маршрутката спря, тя ме погледна, усмихна се и каза:

-          Радвам се, че си поговорихме. Възможно е пак да се видим, или да се намерим

във фейсбук..., всичко е възможно и ако е нужно ще се случи!

-          Бъди здрава! – казах аз и продължих да я гледам докато я изгубих от поглед.

Урокът от тази среща беше за мен. Колко малко е нужно да сме щастливи, като се радваме на всеки нов ден. Без да се гневим, без да се съпротивляваме на случващото се, а просто да приемаме и да благодарим. Защото, всичко идва, за да ни научи на нещо и ако го осъзнаем, ние го освобождаваме и даваме път на следващото. И всичко това е за кратко, само докато сме живи!  

автор: Нели Пенева