Човек се учи докато е жив

   

    Всички хора имат своите мечти, желания, стремежи към по-добър и смислен живот. Те са винаги уникални и се отнасят конкретно за самата личност макар че понякога намираме общи неща с другите. Доколко ще бъдат реализирани зависи само от самите нас. Ние изграждаме живота си, а когато го има желанието и сме на правия път нещата се нареждат сами.

Сега живеем в общество на огромен избор и неограничени възможности ако не ги използваме и не направим необходимото за това никога няма да осъзнаем какво пропускаме. Стремежът към усъвършенстване, както професионално така и духовно ни отваря вратата към бъдещето и дали ще я видим и преминем през нея с желание и очакване зависи от знанията, които имаме и как ги използваме.

Знанието е най-голямото богатство и никой не може да ни го отнеме. Колкото повече го търсим толкова по-лесно приемаме препятствията в живота през които всички преминаваме.

Знаем поговорката –  „Човек се учи докато е жив!”  и колкото повече знаеш, толкова по-доволен от себе си оставаш.  Много е важна информацията, тя ни прави полезни както на себе си, така и на другите. А в днешно време тя е достъпна до всички.

Има една притча, която е много показателна:

 „ Живяла някога една стара жаба, която прекарала целия си живот в един малък кладенец.

 Веднъж на гости и дошла една жаба от брега на океана.
– Добре дошла в моя кладенец - казала жабата от кладенеца. - Ти откъде идваш?
- От великия океан – отговорила океанската жаба.
- Никога не съм чувала за това място... - казала жабата от кладенеца. – Но съм сигурна, че ти си много впечатлена да видиш моя великолепен дом. Дали твоят океан е поне една четвърт толкова голям?
- О, той е по-голям от това! - казала жабата от океана.
- На половина тогава, нали? – попитала жабата от кладенеца.
- Не, не, много по-голям.
Жабата от кладенеца направо не можела да повярва на ушите си.
- Наистина ли? – продължила тя скептично. – Голям колкото моя кладенец....?
- Твоят кладенец не е дори колкото една капка от великия океан – казала гостенката.
- Това е невъзможно! - извикала жабата от кладенеца. – Трябва да дойда с теб и да видя колко е голям този твой океан.
И така двете жаби тръгнали на път. След дълго пътуване, те пристигнали. И когато жабата от кладенеца видяла безкрайността на океана била толкова потресена, че сърцето и не издържало.”

Много хора мислят като жабата в кладенеца. Живеят в своя малък свят, смятат че всичко знаят и няма какво повече да научат. Отказват да си отворят очите за новото, различното, което ги заобикаля да разширят светогледа си и да осъзнаят какво действително им е нужно.

Знанието може да се сравни с необятния океан само трябва да се гмурнем в това необятно пространство. Колкото повече трупаме знания, толкова повече се учим да приемаме спокойно бъдещето, да се справяме с трудностите и да се грижим за себе си по най-правилния начин.

Още от дълбока древност знанието е насочвало мисълта и е помагало на хората в тяхното развитие.

Според Кабала  (едно учение,  в което основната идея е, че всеки човек е свързан с Бог и че трябва да работи върху различни аспекти на своята душа за да постигне хармония ), на една от  лекциите в Шяуляйския университет казват:  ”В резултат на изследвания достигнахме до извода, че от стотици милиони хора, които през следващите години ще бъдат освободени от работа (за тях работа просто няма да има), е необходимо да направим огромен световен университет. Трябва да научим тези хора на интегрално отношение един към друг и към природата. Именно това интегрално, правилно отношение към взаимодействието, към равновесието ще освободи такива сили, че всичко ще е достатъчно за всички.

Следователно, ако вземем всички безработни и създадем от тях университети, класове, клубове, където хората ще се обучават в интегрално образование и възпитание, то ще създадем едно съвсем различно общество, което ще бъде доволно, балансирано, ще престане да се стреми към свръхпотребности, свръхнапълване и действително ще се чувства щастливо. Известно е, че последните няколко години се разработва така наречената икономика на щастието, която измерва всичко не с количество пари, а с това как човек усеща живота. 

По принцип към това трябва да вървим!”

Всички знаем стиховете на Стоян Михайловски – „Напред! Науката е слънце, което в душите грей!” Обществото се нуждае от знание толкова, колкото е нужно и слънцето. Нека никога не спираме да се учим и да търсим все нови източници на знание!

2013 г.
автор:  Нели Пенева

Ти решаваш!

        

   

         Един Човек се разболял много тежко. Легнал и дни наред не можел да се изправи от леглото.Така си минавали дните и даже години и човекът свикнал с това състояние. Близките му се опитвали да го накарат да се бори с болестта, но той не искал да го прави. За него не било нужно да има борба за да е здрав и приел това състояние, като негова съдба.

Един ден както си лежал в леглото и наблюдавал небето през отворения прозорец, в главата му нахлули страшни звуци. Сякаш цяло стадо коне преминавали и хиляди изплашени хора викали от страх. Толкова силни ставали тези викове, че това предизвиквало силни болки в главата му и Човекът не можел да ги изтърпи. Тогава и той се развикал, плакал, страдал и от умора заспал.

В момента в който се събудил и отворил очи, отново чувал виковете. Те се увеличавали, ставали все по-силни и непоносими. Затворил очи и се помолил, някой да му помогне, да се махне това ужасно състояние. Тогава забелязал, че когато е с отворени очи ги има, а когато е със затворени очи страшните викове ги няма.

Дълго време останал така, но не можел да издържа повече, постоянно да си държи очите затворени. 

Отчаял се много и не виждал начин как да се справи. Единственото, което било по силите му е да се моли на Всевишния. Сега за първи път той силно пожелал да си отиде от този свят.

Колко време е изминало така не знаел, но за него сякаш времето вече не съществувало.

В един момент той чул глас:

      -    Отвори си очите и тогава ще умреш!

Човекът се разтреперил, не разбирал какво става, откъде идва този глас, кой му говори...

Събрал смелост и отговорил:

-         Не искам да ги отворя, виковете са непоносими.

-         Тогава ще останеш така завинаги! – отговорил гласът.

-         Не зная кой си ти, но моля те направи нещо, за да изчезнат от главата ми

тези ужасни викове – помолил Човекът.

-         Не мога! Ти пожела да умреш и аз дойдох да ти помогна да се изпълни

желанието ти!

Но това, както всичко друго не може да се случи ей така изведнъж! И затова трябва да се постараеш!

-         Не е възможно! Хората умират както спят, както си ходят по улиците, без да

изпитват болка – учудил се човекът.

-         Ти защо мислиш така, умирал ли си друг път? – попитал с любопитство

гласът.

-         Ако бях умрял нямаше сега да искам това! – ядосал се Човекът.

Гласът заговорил тихо и спокойно:

-         Да умреш е същото както да си жив! Да си на този или онзи свят за теб няма

голяма разлика! Тук си някой и знаеш много неща, можеш много грешки да поправиш, но там....не можеш! Няма кой да ти помогне, няма на кой да се молиш, там всичко правиш сам! Ако тук си живял доволен и щастлив значи и там ще бъдеш така, ако си бил недоволен от живота си, там още повече ще страдаш от това.

-         Какви се тези празни приказки, там никой не знае какво е, защото никой не

се е върнал. Сигурно там е Рая, а тук е Ада! Казват, че един ден се прераждаме така че и там не е вечно – казал Човекът.

-         Вечността е в теб, както и Рая и Ада. Ако не направиш необходимото, ако не

изминеш най-малките стъпки, няма да достигнеш пътя си. Ще увиснеш на едно и също място като ледена висулка, която никога няма да види слънцето. Ще изгубиш душата си и повече няма да усетиш топлината на чувствата.

Сега разбираш ли, избора е само твой! Ти решаваш как да продължиш – умираш и отиваш да търсиш другия непознат за теб свят или оставаш тук и продължаваш да живееш твоя живот изпълнен с много силна и всеотдайна Любов!

Човекът все още не разбирал чий е този глас, но в този момент сякаш за първи

път усетил собственото си тяло изпълнено с много сила, свобода, лекота, щастие и радост . Тогава разбрал, че всички тези гласове са неговите собствени страхове и не му е нужна помощ, за да ги премахне и да продължи да живее.

Но все пак любопитството не го напускало и развълнуван той казал:

-         Аз ти благодаря от цялото си сърце, радвам се, че направи за мен и

невъзможното, аз никога няма да го забравя. Моля те, кажи ми кой си ти?

С чувство за любов той очаквал отговора.

След кратко мълчание, гласът отговорил:

        -  Аз съм Смъртта!

Тогава Човекът отворил очите си, изправил се на краката си, погледнал навън и видял Слънцето с неговата прелест и светлина. Видял птиците и чул песента им, усетил аромата на тревата и цветята, който нахлувал от прозореца. Всичко било прекрасно, навсякъде се усещала любовта онази различната, истинската,

вечната Любов.

Започнал да скача и да крещи от удоволствие и радост, че е жив тук на този свят и точно в този момент. Обърнал се назад, опитал се да си спомни какво се е случило с него, защо е бил там, но....не си спомнил нищо. Сякаш знаел, че това не е нужно и има много по-важни неща които му предстои да изживее.

Само едно никога не забравил и винаги с гордост казвал:

“Аз съм жив, благодарение на смъртта”!

14.10.2013 г.
автор:  Нели Пенева

Вяра, Надежда и Любов

      

     Някога живяли три сестри - Вяра, Надежда и Любов. Един ден тръгнали да търсят своето щастие. Вървели дълго време заедно и стигнали на кръстопът. Тук трябвало да се разделят и всяка да поеме по своя път, който сама си избере.

Замислили се, какво да направят, за да не сгрешат в избора си.

За сбогуване те се прегърнали и заедно се помолили да получат знак от горе, който ще им помогне. Молбата им веднага била изпълнена!

В този момент, близо до тях долетели три бели гълъба. Трите сестри протегнали ръцете си и те кацнали на дланите им. Само трябвало да ги пуснат и да тръгнат след тях.

Вяра казала:

-         Аз вярвам, че по който път тръгна, той ще бъде най-правилния!

Надежда казала:

-         Аз се надявам, че всички пътища ще ме отведат където искам да бъда!

Любов казала:

-         Обичам пътищата, защото всеки от тях води до неизвестното. 

А когато свърши, тогава разбираме колко много любов е нужна, за да го извървим докрай!

15.08.2013
автор:  Нели Пенева