Най-голяма радост му носеше природата. Обичаше да тича сред полята, да слуша вятъра, да усеща аромата на тревата и полските цветя. В горещите летни дни плуваше в ледените води на реката, а в снежната и люта зима се катереше по високите дървета и гледаше от високо как падат снежинките и образуват красив снежен килим. Така минаваха дните му изпълнени с много радост, щастие и любов.
Един ден, съвсем неочаквано за него случи се така, че той заболя. Краката му се обездвижиха, сковаха се, а ръцете му натежаха. Той остана неподвижен и загуби своята единствена радост.
- Това е краят... по-лошо от това няма на тази земя - тъжно каза той и горчиво заплака.
Измина време и момчето осъзна, че не е свършил живота му на земята и все още може да усеща радостта. Въпреки болестта, той има очи, които виждат всичко. Блестяха жадни очите му и поглъщаха всичко с огромен интерес. Сега момчето откри щастието да съзерцава как пеперудата пърха с криле, как мравките се трудят неуморно и как слънцето спуска лъчите си на земята и обагря небето.
Но, неговата радост отново беше кратка. Появи се друго изпитание - сега той ослепя. Очите му безнадеждно потънаха в мрак. Дойде страхът, че няма да се справи и ще си отиде преди да е настъпило времето за това.
Въпреки всичко, силата на живот надделя, той отново надживя мъката и преодоля болката, като осъзна, че има още нещо, което може да го радва. Започна да усеща звуците много по-силно от преди. Сега слушаше как пеят птиците и сякаш разбираше тяхната песен все едно редяха думи. Слушаше песента на щурчетата и забелязваше колко много смисъл има в техните звуци, които всички хора приемаха за даденост. Едва сега чуваше как лази бръмбарчето и колко стъпки изминаваше през живота си.
Така чрез своя слух той се научи да разпознава всичко, което идваше към него.
Хората се чудеха - как така успява да прави всичко сам без да вижда...
Точно когато момчето се научи да живее и прие за нормално своето състояние се появи следващото изпитание - изгуби напълно своя слух. Сега си отиде и едничкото, което му е останало. Сякаш всичко друго не беше достатъчно. И времето за него напълно спря. Отново бе отписан от света. Хората с тъжен поглед клатеха глава и говореха, че вече е напълно безполезен. Започнаха да се молят Бог да го прибере, колкото се може по-бързо.
Но, никой не можеше да погледне в неговата душа, която летеше като малка лястовичка в танц. Макар и малка и вече останала без крила тази душа знаеше и вярваше, че има още радост, която предстои да изживее. Неподвижна, но непоклатима, силно вярваща в смисъла на живота и жадна за нови приключения.
Притихнал, неподвижен, не чуваш, невиждащ, той откри нов свят на мислите. Осъзна, че точно мисълта пътуваше в безкрая. Показваше му най-истинските мигове, водеше го на вълнуващи и прекрасни места за малки и големи. Гласът му започна да реди приказки чудати, които се стичаха като планинско поточе. Той разказваше истории за Бог, за Исус, за ангелите и всички небесни същества. Децата идваха и слушаха в захлас. Болни и стари хора, изтощени от житейските неволи, намираха успокоение в неговите Небесни истории. Имаше и хора потънали в бита и ежедневните дела, за които тези приказки бяха несъществуващи измислици, родени от болната му глава. Но, това не го спираше и той продължаваше да разказва.
Така минаваха дните и нощите на момчето, разказвайки чудни видения. Едни се спираха при него, други отричаха и подминаваха с насмешка.
За огромно съжаление и това беше за кратко. Сега дойде денят, в който момчето унемя. Настъпи пълна тишина, мрак и неподвижност. Какво ли е чувствал в този момент...? Трудно е да се каже. Как мислите, дали това е бил краят? Ни най-малко, за учудване на всички!
Сега момчето не чувстваше нужда от нищо. Той беше необходим сам на себе си. Всичко беше в него и нищо не му липсваше. Далеч отвъд безкрая, чрез чистите си мисли, душата му се чувстваше като част от Рая. Играеше, лудуваше, летеше и танцуваше колкото пожелае. На воля тичаше и правеше всичко, каквото някога е мечтал и желаеше да направи. Не знаеше дали е нощ или ден, не разбираше дали е време за обяд или сън, защото не беше нужно. Вече не се замисляше над това. Все така си беше кротък и смирен, блуждаещ отвъд човешкото и отвъд физическата нужда. Душата му се хранеше от сладостната благодат и почиваше в най-нежните прегръдки. Усещаше радост, щастие и любов идващи от недрата на неговата душа. Сега той знаеше кой е и разбираше какво му предстои. Всичко приемаше спокойно и усмивката никога не напускаше лицето му.
- Каква съдба... - казваха хората и цъкаха с уста. Не разбираха на какво продължава да се усмихва в тази огромна беда.
И така, в един прекрасен, слънчев ден дойде при него един ангел. Погали го нежно по косата и каза:
- Ти изпълни твоята мисия на земята и вече е време да се прибираш у Дома. Дойдох, за да ти покажа пътя.
Момчето се зарадва, че вижда ангелът, прегърна го и с него полетя.
Отиде си от този свят така тихо, както бе живял.
Сега хората отново не разбираха - как така си отиде момчето без болка и страдание, в пълна нищета, а с огромна усмивка на лицето!
Всички изгаряйки от любопитство се стичаха да видят как изглежда тялото му и наистина ли все още се усмихва.
Влизаха в стаята и удивени от гледката не вярваха на очите си. Неговите очи, макар и слепи, изглеждаха изпълнени с любов. А тялото му, ухаещо на розов цвят се усещаше все едно се намираше в огромна градина с разцъфнали ароматни рози...
Тръгна мълвата в цялата околност за момчето и хората се стичаха към неговия последен дом, за да го зърнат макар и за миг. Повечето от тях изричаха тежки думи изпълнени с подигравка и насмешка. Смятаха, че това е нагласено и някой се опитва да ги измами... Не си даваха сметка какво говорят и каква сила притежават изказаните думи.
Една старица - мъдра знахарка, усети, че неверни са хорските слова. Тя влезе в стаята на момчето, видя усмихнатото му лице и с треперещ от вълнение глас каза:
- Млъкнете, ах вие, глупаци неверни! За кои от вас ще се отворят Райските врати преди смъртта? Колко от вас ще видят Бог в сияещата му слава преди да издъхнат? Давате ли си сметка какви думи изричате? Това момче е благословено и радостта му е голяма, защото е видяло Бога. Колко от вас ще заслужат тази благословия? А кои от вас са достойни за това? Колко от вас запазват в сърцата си добротата, радостта и благодарността, когато попаднат в мъката и болките човешки? Ах, невежество, млъкни и се смири!
Тогава хората, засрамени наведоха глави и се замислиха над тези тежки думи. Всеки от тях претегли в съвестта си своите грешки.
А духът на момчето отлетя завинаги, но примерът му завеща голям урок за всички хора на цялата земя.
Автор: Нели Пенева
По идея на приятел осъзнал истината
26.09.2019 г.
