Крилата на Човека

      Птиците които живеели заедно с хората забелязвали как от ден на ден Човекът ставал все по-тъжен. Не искали това, притеснявали се за него и започнали да търсят начин да му помогнат и да направят нещо добро за всички хора.

Събрали се всички птици съществуващи на земята мислили, умували и решили да научат Човекът да лети. За целта било нужно да му направят подходящите крила. Предложението било само едно – всяка една от тях да предостави по едно перо от своите си крила.

И така всички птици откъснали най-голямото и красиво перо от крилата си и го поставили на Човека.

Много се трудили, не спирали, за да стигнат до края на това велико за тях събитие.

Само совата стояла сама на една страна и не искала да се включи. Едно гълъбче я попитало:

-         Защо не дойдеш при нас ние сме тук и даваме всичко от себе си! Сложи твоето перо,
то е нужно за да бъдат крилата завършени.

Совата не се обадила, а само мълчаливо наблюдавала отстрани.

Изминали много дни и нощи, птиците неуморно работили и си представяли как Човекът ще полети заедно с тях в облаците, ще почувства силата на крилата си и удоволствието да бъдеш над всичко земно.

Ето, че дошъл и този момент! Когато поставили и последното перо, пред тях се показали едни великолепни, огромни и невиждани до сега крила, които закривали цялата околност с блясъка и красотата си.

Сега настъпил най-вълнуващия и силен момент! Човекът трябвало да ги разпери и само с един размах да се окаже в небето. Изправил се той, разперил ръце, но крилата не помръднали.

Отново опитал, засилил се, започнал да тича, да подскача, но не се получавало.

Птиците го окуражавали, помагали му с думи и съвети, но....напразно.

Човека се отчаял, седнал и започнал да плаче. Толкова се зарадвал на тази идея и очаквал с нетърпение и огромно вълнение този момент, а сега не можел да направи нищо.

Птиците не се разсърдили, даже го почувствали като част от тях самите и продалжили да го подкрепят. Той отново събрал сили, изправил се и с общи усилия всички заедно го вдигнали нависоко. Когато го пуснали той се свлякъл на земята, защото не успял нито за миг да размаха крилата си.

Тогава се обърнал към всички птици, благодарил им от цялото си сърце за всичко което са искали да направят за него. Помолил ги да си вземат перата, защото на него не са му нужни.

Всички птици разбрали, че това което ти е дадено от Бог никой не може да ти го отнеме, но и не можеш да го дадеш на когото си поискаш. Тогава обратно си вземали перата и му пожелали да бъде щастлив с това което има.

Накрая останало само едно перо, което не било на никого. Започнали да разпитват на кого е, да търсят кой е пропуснал да си го вземе обратно, но всички си имали и никой не е останал без перо.

В този момент се обадила совата:

- Това перо не е на никой от нас! Това е перо от крилата на един ангел, който ви помагаше и през цялото време беше заедно с вас. Той знаеше, че няма да се получи и остави перото в знак на любов за усилието, което всички заедно полагахте, за да направите и невъзможното.  

Човекът останал изненадан от думите на совата, взел перото и го сложил до сърцето си. Тогава усетил енергия кристално чиста като ангелското перо, която му давала сила на душата да полети в духовното извисяване. Той разбрал, че истинския полет е на душата и нейното безкрайно пътешествие във висините на невидимия за очите свят. Това е полета на човека отреден му от Бог, за който не са нужни крила. Достатъчно е само перото на ангел!

~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~

Всички имаме хубави и лоши моменти в нашия живот. Понякога, колкото и да се опитваме не можем да променим ситуацията която не харесваме. Както не можем да върнем хората с които се разделяме за винаги. Независимо дали ни харесва или не, Вселената знае, че това е най-доброто за нас. Остава ни само да го приемем с любов и да продължим да вървим по пътя си. И само тогава ще дойде прозрението и ще се случи най-хубавото, това което не сме и предполагали, че е възможно да изживеем.    

 

06.06.2013
автор:  Нели Пенева

Пеперудата

  В един красив пролетен ден по време на изгрева, Слънцето се показа на хоризонта и огледа с любопитство Земята. Навсякъде пролетта излъчваше невероятния си блясък и красота.

Въздъхна спокойно, щастливо и увеличи своята светлина и топлина.

Малко след това до него достигна звук от крила. Обърна поглед и видя една малка пеперуда как е хваната от пипалата на месоядно растение. Тя се беше изплашила и надаваше силен вик, но цветето още по-силно стискаше своите пипала и не й позволяваше да се освободи.

Бедната пеперуда, толкова силна борба водеше да излезе от там, но не се получаваше.

Слънцето наблюдаваше внимателно и искаше да помогне, но в този момент не знаеше какво да направи. Огледа наоколо за да намери помощ докато не е станало много късно.

Видя наблизо една гъсеница, която си спеше спокойно на листо от ясен. Веднага изпрати един лъч светлина към нея, за да я събуди. Тя се обърна на другата страна и продължи да си спи. Слънцето се притесняваше за пеперудата, тя беше много малка, много красива и не беше редно да си отива така бързо от този прекрасен свят. Затова продължи да спуска лъчите си към гъсеницата и да я гали нежно по лицето.

В този момента тя отвори очи, надигна се и тогава до нея достигна шумът на пеперудените крила. Погледна натам и видя част от крилото, което блестеше на светлината. Веднага разбра какво се случва и се притече на помощ. Изкачи се до пипалата и започна да ги щипе. Цветето се съпротивляваше, но все пак не издържа дълго на това и разтвори своите цветове. Пеперудата излезе и щастлива разпери крилата си. Погледна гъсеницата и не можеше да изкаже радостта си и огромната благодарност към нея.

А гъсеницата беше възхитена от красотата която виждаше с очите си. Гледаше я и искаше този миг да продължи вечно и времето да спре. Но както всичко друго, така и този миг свърши и тя отлетя. Гъсеницата не искаше да се разделя с нея и веднага започна да пълзи в посоката в която тя отлетя и я изгуби от погледа си.

От този ден натам тя започна да страда и да се моли да я види отново. За нея нямаше вече ден, нямаше нощ, тя искаше и се молеше да бъде до нея. Ходеше навсякъде, оглеждаше, разпитваше но никой не беше видял пеперудата. Това още повече я отчайваше, с часове си мечтаеше как ще я срещне и ще си говорят заедно, ще се смеят, ще си разказват за този така прекрасен и вълнуващ свят в който са се появили.

Колко време беше минало тя не знаеше не броеше дните, но и не спираше да се надява, че ще се случи това, което тя толкова много и силно желаеше.

Един ден заваля дъжд тя се скри в листата на едно дърво и остана там доста дълго време. Когато слънцето отново се показа и освети всичко, тя видя на същото дърво -  пеперудата, същата, която тя спаси. Много се развълнува и не знаеше какво да каже, как да започне разговора за който толкова дълго време си мечтаеше. Стоеше като замръзнала, не смееше да се помръдне от мястото си. Не можеше да сподели колко е щастлива в този момент и как правеше планове за тази среща.

Тогава пеперудата сякаш усети погледа й, обърна се към нея, погледна я и с огромно възхищение каза:

       -     Колко си красива! От къде идваш?

Гъсеницата се изненада на тези думи за нея това беше невъзможно. Самата тя беше красавицата. Но все пак намери сили да отговори:

-         Ти си много красива! Аз съм просто една гъсеница, от която в повечето случаи всички се страхуват.

-     Ха, ха, ти се шегуваш нали?! - започна да се смее пеперудата. - Къде е тази гъсеница? Толкова красива пеперуда каквато си ти, аз никога не съм виждала!

Гъсеницата започна да се оглежда настрани да не би да има друга пеперуда и тя да говори на нея. Но нямаше никой освен тя самата. Тогава погледна надолу към едно ручейче и вида образа на една прекрасна пеперуда! Това не беше онази, на която тя се възхищаваше и за която страдаше толкова много. Това беше самата тя! И вече я нямаше гъсеницата, която плашеше с вида си. Беше се превърнала в едно прелестно и неземно красиво създание.

Тогава тя разбра, че когато излъчваме обич, любов, възхищение към другите, когато сме влюбени в живота и всичко, което ни заобикаля, тогава и на самите нас ще се върне всичко това, което ние сме давали.
Сега тя беше много щастлива, защото мечтата й се беше сбъднала и като подарък тя беше получила образ, на който нейната любима пеперуда се възхищаваше.

Това не можеше да се изкаже с думи, можеше само да се почувства, там в сърцето и в душата. От там започва истинската красота.

Тогава двете пеперуди излетяха заедно радостни и щастливи, като украсяваха природата и предаваха обичта си на всичко, до което достигнат.
Слънцето ги наблюдаваше доволно и осветяваш пътя им.

29.04.2013
автор:  Нели Пенева

Сънят на Ела

    Някога преди много, много време живяла една красива и умна девойка с името Ела.

Тя се омъжила за човека с когото изпитвали необикновена и силна любов помежду си. Живеели си те много спокойно и щастливо, обичали се, но Ела носела тъга в сърцето си. Страдала заради това, че си нямат деца. Надявала се, молела се на Бог всеки ден, за нея това бил смисъла на живота за всяко семейство.

Така изминали години, Бог не чувал молитвите и Ела решила, че той ги е забравил. Престанала да се моли и изгубила вяра и надежда за това.

За да забрави решила да прави това, което ще отнема цялото й внимание и ще предаде друг смисъл в нейния живот. Започнала да помага на много самотни хора, които имат нужда от различна помощ. Тя всеки ден помагала на хората според нуждите им. На този който не може да ходи тя почиствала къщата му, на друг който не вижда добре приготвяла храна. На трети отчаян от всичко лошо, което го е сполетяло тя помагала с думите си, за да се чувства спокоен и да продължи да живее нормално. Така и тя била доволна, защото хората винаги благодарили за помощта и се радвали да я видят отново. Всеки по своему усещал благородното и добро сърце, което носи Ела.

Така открила щастието в помощта си за другите хора.

Една нощ тя сънувала странен сън:

Разхождала се по една прекрасна поляна цялата обсипана с цветя. Всичко около нея излъчвало светлина, тревата, цветята били живи и се поклащали в ритъма на песента която се чувала от далече. Птиците летели около нея, животните подскачали радостни и доволни, че я виждат сред тях. Тя изпитвала любов към всичко заобикалящо я. Слънцето спускало лъчите си навсякъде, а светлината се отразявала като малки сапунени мехурчета, които имали лица и се усмихвали щастливо.  

Ела се разхождала спокойно и изведнъж чула детски глас.

- Мамо, мамо, погледни насам, ето тук.

Обърнала се тя и видяла едно малко момченце, красиво като нея с блестяща руса косичка и големи черни очи. Тръгнала към него и когато го доближила се появило още едно момченце досущ като първото. Разтворила ръцете си към тях и децата затичали с радостни викове към нея. Когато ги достигнала се оказало, че те не са две, не са и три, а четири малки момченца на една възраст еднакви като четири капки роса.

Тя била най-щастливата майка, най-грижовната, изцяло отдадена на децата си. Не можела да обясни чувството, което изпитвала в този миг, макар и само в съня си.

В този момент се появил Създателят  и казал:

- Ето ги твоите деца за които ме молеше. Те са винаги до теб, ти се грижиш за тях тук в този свят, защото те са нужни точно тук. А там в другия свят ти си нужна на другите хора много повече отколкото всеки друг. Ти ме молеше за това, което вече го имаш - четири прекрасни момченца. Те са навсякъде с теб, не те напускат нито за миг и ти ги обгрижваш много повече отколкото е възможно да го направиш в твоя свят. Не страдай излишно, не се измъчвай за това което си го имала, но не си го осъзнала. Те няма никога да те напуснат, няма да се променят така както се случва с хората във вашия свят. Винаги ще ти помагат и подкрепят независимо къде си ти, както във видимия така и в невидимия за хората свят. Радвай се, защото тук са истинските души чисти. А ти си избрана да бъдеш майка на четири съвършени и прекрасни ангелчета.

Тогава Създателя хванал ръката на Ела и поставил в нея четири детелини.

В този момент Ела се събудила, огледала се, съпругът й спокойно спял до нея.

Нямало ги децата от съня, но в ръката си тя стискала четири детелини сякаш току-що откъснати.  

Март 2013
автор:  Нели Пенева

Една нощ сънят ми беше доста различен

    Всяка вечер сънувам различни сънища и те много-често са свързани с мислите ми.

Една нощ, сънят ми беше доста различен.

Намирах се на едно необикновено място, което приличаше на снимачна площадка. Пред мен сякаш се снимаше филм и аз наблюдавах цялото събитие. В същия момент там нямаше камери или каквото и да е друго необходимо за снимките. Бях само аз и наблюдавах:

Едно бебе момченце изоставено, беше намерено от един клошар. Той много се радваше на това бебе и се грижеше за него с голяма обич. Този човек живееше в една колибка, която имаше само една стая без прозорци, но с голяма врата и през нея всичко се виждаше какво се случва вътре. Стаята беше много разтурена и препълнена със всякакви предмети, които бяха навсякъде -  закачени по стените, висяха от тавана, по пода, изобщо пълен безпорядък /малко след това попаднах на една снимка в нета, която приличаше точно на тази стая/. И така, това дете растеше и правеше всичко каквото и клошаря..  Момчето порасна и стана един очарователен младеж. Един ден се появи едно момиче незнайно от къде, на възраст около неговата. Беше голяма красавица, много умна, възпитана, интелигентна, изобщо идеалната жена.

Той я видя и от този ден натам вече нищо друго не виждаше освен нея. А тя, сякаш дойде точно заради него, заговори го, той умираше от срам и тя забелязваше това. Всеки ден тя говореше с него, като му разказваше за много неща – за слънцето, луната, звездите, планетите, мисленето, показваше му неговите положителни качества, съветваше го как трябва да бъде щастлив и че това зависи от него самия, за неговите духовни учители, за ангелите хранители които всеки човек има до себе си и още много информация. Той я слушаше с огромен интерес, попиваше всяка една нейна дума и се променяше. Първо промени визията си – смени си дрипите с хубави дрехи, стана по-уверен, по-смел и даже си позволи да и каже, че тя е всичко което той иска да има. Тя се радваше и не се отделяше от него и на двамата сякаш аурите им се сливаха, светеха с цветовете на дъгата. Беше изключително красиво..

Един ден, внезапно клошаря почина и това беше най-страшното което можеше да се случи. Момчето в мъката си забрави всичко, затвори се, не искаше да вижда никой. Тя му се молеше и плачеше, но той каза – край, и беше категоричен. Повече не я чуваше, даже не я забелязваше. Тя го гледаше как се измъчва и правеше и невъзможното да го върне обратно при нея, но този път не се получаваше. Той стоеше в стаята и така плачеше, че всичко наоколо умираше – зелената трева по която двамата се разхождаха – изсъхна и стана кафява, цветята вече ги нямаше, слънцето се скри, стана мрачно. Толкова голяма беше мъката му! Така минаваха дни наред, момичето всяка сутрин ходеше при него и му се молеше да излезе навън и вечерта си тръгваше, все повече отчаяна.

Една сутрин, тя отново отиде при него и видя, че той беше облякъл дрипите с които ходеше клошаря и правеше същите неща каквито и той – събираше разни боклуци и ги закачаше в стаята по стените. Той се беше превърнал в същия този клошар какъвто беше вече мъртвия. Тя нищо повече не каза, не отиде повече при него, а напълно сломена, отчаяна, цялата в сълзи, наведе глава, обърна се и тръгна сама по същия път по който дойде.

Аз стоях като замръзнала, плачех и за двамата и така исках да помогна с нещо, исках да отида и да ги прегърна и двамата, да се опитам да променя нещата, да я върна обратно, но не можех, бях като закована на едно място. Само я наблюдавах как се отдалечава и когато вече беше далече – видях как се появиха бели крила, разтвориха се и тя излетя в небето. Погледнах момчето, той изобщо не забелязваше какво се случва около него, той си имаше неговите си занимания, които сам си избра и това вече беше неговия смисъл на живота!

Февруари 2012

По-малкото дете

      В една гора, в гнездото на семейство орли се излюпили две пиленца. Едното растяло много бързо, а другото си оставало все така мъничко. Родителите се грижили и за двете еднакво, хранили ги, закриляли ги, не ограничавали обичта си и към двете.

Когато достигнали възрастта в която вече могат да летят, по-голямото излизало от гнездото и се опитвало да лети без да търси нечия помощ. А по-малкото не искало да мърда от гнездото. Страхувало се, чакало да порасне колкото своето братче.

Така времето си минавало, малките пилета вече станали големи орлета, но все още само едното летяло, а другото не искало и да чуе за това. Останало си по-малкото и се чувствало беззащитно.

Майката орлица се притеснявала за своето дете и потърсила съвет от специалисти как да му помогне.

Отишла при най-големия мъдрец на горското царство – бухалът. Той изслушал притеснената майка и със спокоен глас казал:

       -         От всичко което чух си направих следния извод – или детето ти е много страхливо, което не е типично за един орел или се е появило на този свят болно.

-         Как да разберем това? – попитала майката.

-         Отиди при него и му кажи, че едното му крило е счупено, но ти не знаеш кое 

от двете. Нека да излезе от гнездото и да ги разпери широко, да ги размаха и така ще се разбере. Когато направи това, без да усети ще излети и тогава ще осъзнае колко е хубаво да се рее във въздуха без да мисли за нищо.

-         Чудесно! – Съгласила се майката орлица и доволна тръгнала към своето гнездо.

Когато се върнала  тя с изненада установила, че гнездото е празно! Търсила навсякъде, огледала цялото дърво, обикаляла с часове, но никъде не се виждало нейното малко дете.

Не знаела какво да си мисли! Едновременно се страхувала и радвала, защото може да е паднало от гнездото, но може и да е събрало смелост да излети.

Така изминали много дни, майката орлица вече изгубила надежда и не очаквала повече да види детето си. Много страдала и обвинявала себе, че не е направила всичко възможно, когато е било все още съвсем мъничко.

Един ден на същото дърво кацнал един прекрасен орел, погледнал към гнездото и видял орлицата майка. Тя усетила погледа му, обърнала се към него и останала очарована от това което вижда.

Бил толкова голям, красив, величествен, че тя не можела да отдели погледа си от него. Тогава той се обърнал към нея и казал:

-         Мамо, аз се върнах!

Орлицата останала без дъх и не вярвала на очите си. Това било нейното малко дете, за което мислила, че си е отишло от този свят.

-         Милото ми дете! – казала тя със сълзи на очите – какво се случи с теб?

Орелът я прегърнал и започнал да разказва:

-         Един ден, когато бях сам в гнездото и се страхувах даже да погледна навън, се появи
една змия. Погледна ме и попита учудено:

-         Ти какво си...??

-         Аз съм орел! – отговорих веднага.

-         Какъв орел си ти..... орлите са в небето, а не в гнездото. Можеш ли да летиш?

-         Не мога, защото не искам!

-         Тава е чудесно - значи ти си моята храна!

И след това се хвърли върху мен. В този момент за първи път усетих сила и разбрах, че трябва да се спася, защото няма кой да го направи. Моя живот беше в моите ръце!

Тогава разперих крилата си и излетях. Усещането беше необяснимо, чувствах се толкова лек, толкова сигурен в себе си. Нямаше го вече страха, нямаше причина да не го правя, неможех да чакам. Казах си – "ти можеш да се справиш с всичко, само трябва да го поискаш"!

Тогава реших, че ще направя това което трябва. Ще бъда птицата за която ти винаги си ми разказвала – птицата достойна да се нарича орел! Ето ме сега пред теб!

Майката орлица, не можела да спре сълзите си, но вече не от мъка, а от радост, от чувство на гордост и възхищение към собственото си дете!

Февруари 2013
автор:  Нели Пенева

Черна точка

    Веднъж Учителят показал на учениците си бял лист хартия, в центъра на който имало една черна точка. Попитал ги: „Какво виждате?”
       - Точка - казал първия
       - Черна точка - казал втория
       - Дебела черна точка - казал третия.

Тогава Учителят отбелязал: ”Всеки от вас видя само точката и никой не обърна внимание на чистия бял лист, на който е тя....”

Всяко нещо в живота ни има две страни – хубава и лоша. Човек сам определя как да 

вижда нещата. Трудно е да гледаме позитивно на всичко което ни заобикаля, 

а по-лесно обратното. Много-често правим оценка на другите около нас като  

изхождаме от нашата гледна точка.

Така е при повечето хора, първо търсят лошото в другия, започват да го осъждат, обвиняват и изобщо не се замислят, кои са хубавите качества от които те самите могат да имат полза. Веднага поставят една голяма черна точка и търсят хиляди причини за това и ги намират. Всеки иска по някакъв начин да навлезе в територията на другия, да направи така че да упражни контрол над него. Масово хората го правят и не осъзнават, че по този начин го има същия контрол и при тях. Не от някой друг, а от живота въобще.

В ежедневието си човек се среща с много хора – познати, приятели, роднини и т.н., всеки има нужда от приятел до себе си, за да живее пълноценно. Но помислете – за какво разговаряте когато сте с близките си хора? Сигурна съм, че в повечето случаи само се оплаквате един на друг. И с какво ви помага недоволството? Каква е ползата от него?

Оказва се, че не парите или социалния статус правят хората щастливи, а самоосъзнаването и вътрешния покой. Защото, щастието е вътрешно състояние, което се осъзнава едва когато е ясно какво представлява. Затова малко хора се смятат за щастливи.

Всеки гледа на другия според собствените си представи, но неговата истина е за неговия свят и не бива да я изисква и от другите. В течение на времето това се превръща в егоизъм.

Ето какво казва Тургенев за егоизма: „Има три вида егоисти:

      -  тези които сами живеят, но оставят и другите да живеят,

      -  такива, които сами живеят, но не оставят другите да живеят,

-  и егоисти, които сами не живеят, но не оставят и другите да живеят.”

Много е тежко когато човек вижда в себе си това, което не понася и се оправдава като насочва вината в другия. Така е по-лесно и по-удобно. Ядосваме се на базата на някакви догатки

които нямат нищо общо с истината. Измисляме си предположения, даваме оценки и така приемаме нещата лично. Колкото и да обесняваме, че не е точно така, уж се приема от другия, но само до следващия път. Всички се дразним понякога от нечие държание и това не може да се скрие. Както се радваме на хубавите отзиви, също така можем да извлечем полза и от лошите.

Хората приемат живота за даденост и е нормално да има различия, но не е нормално да осъждаме живота на другите без да имаме право. Това са нещата, които не носят щастие както на другите така и на нас. Защото в подобно състояние на  безумие си способен да направиш така, че после ще се разкайваш. Това може да доведе до последствия, които да объркат живота на съответния човек или на своя собствен. Имайте го впредвид всеки път, когато говорите за другите без да сте сигурни дали е истина, само защото някой ви е казал това или онова... Внимавайте какво мислите, защото каквото мислите, това се връща към вас! И не се учудвайте когато един ден точно това ви сполети, вие вече подсъзнателно сте си го пожелали.

Вселената е едно голямо огледало тя ви връща образа, който виждате в него.

Най-важното е в такъв момент -  не вземайте нищо на сериозно.  Вашите основни качества трябва да са хумора и шегата. Ако не приемате на сериозно нещата – няма да избухва гняв. Може просто да се посмеете на въображението на хората. Може да започнете да се смеете на себе си и на ситуациите, в които сте били ядосани и гневни. Това ще ви направи по-силни, по-уверени, ще умеете да се справяте спокойно при подобни ситуации.

И стигаме до една тайна на живота - това е Обичта, към себе си и към хората.

Любовта и Обичта в живота ни са в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова по – добри ставаме и натрупваме по- голям духовен опит. Колкото повече даваме, толкова повече ще вземем един ден. Това важи и в положителен и в отрицателен аспект.

А който умее да обича, вече е победил света и не се страхува, че може да се изгуби.

Само обичта може да обединява толкова много неща. Сами не бихме могли да се справим в живота, но ако обичаме истински, цялата ни история, действия и взаимоотношения ще се променят към добро. Всички хора на планетата сме една енергия и когато нараняваме някого, в този момент нараняваме и себе си. Нека никога да не забравяме това!

„Всички сме ангели с по едно крило. И ние можем да летим, само ако се прегърнем силно.”

автор:  Нели Пенева

Различните хора

   В един прекрасен ден слънцето огряваше земята, птиците се наслаждаваха на полета си, цветята се усмихваха радостни и доволни, че са живи и отново обагрят въздуха със своята прелест и ухание. Всичко беше толкова хубаво и нищо не можеше да наруши тази хармония. А някъде високо в небето се разхождаха облаците. Те наблюдаваха цялата тази картина на земята и се възхищаваха на дъгата, която се спускаше като перелина от цветове, покриваща цялото въздушно пространство. Всички бяха щастливи, че могат да видят това и да се насладят на този миг.

В този момент едно бяло и пухкаво облаче се понесе към земята с огромна скорост. В единия му край стоеше малко ангелче което гледаше надолу с очакващи и жадни за приключения очи. Колкото повече наближаваше земята толкова повече то разперваше крила и си представяше как ще усети почвата, тревата, камъчетата с босите си и нежни крачета.
Много дълго време се молеше на Висшият Разум да му позволи да го направи макар и за малко. Вече изгаряше от нетърпение и всеки миг за него изглеждаше като цяла вечност.
Изведнъж, облачето се блъсна в едно високо дърво, падна между клоните и остана там.
Ангелчето с огромно вълнение и треперещи от радост нозе се спусна надолу и стъпи на толкова очакваната земя. Но, за негово учудване не докосна земята която очакваше. Огледа се наоколо, никъде не се виждаха цветя, зеленина и красотата на която се любуваше всеки ден от високо. Всичко беше сиво, мрачно и нищо не можеше да му достави радост. За първи път ангелчето изпита мъка, тъга и печал. Въпреки това не се отчая, а реши че ще намери това, което наблюдаваше от висините много дълго време. Вървеше бавно, разминаваше се с много хора, които бързаха даже тичаха без да го забелязват. А малкото ангелче се усмихваше на всеки срещнат, махаше с малката си ръчичка и поздравяваше, но никой не отвръщаше на поздравите му.
Заваля силен дъжд и ангелчето се зарадва, започна да пее и да се любува на дъждовните капки. Всички го забелязаха в този момент, но го гледаха странно и не искаха да го доближават. Отново се учуди на хората - "защо вместо да се радват те се крият и се сърдят на времето?  Даже се страхуват да не се намокрят!" 
Продължаваше да върви с очакване и надежда в малкото си сърце. Стигна до един магазин с цветя и погледна през прозореца. Видя всички цветя затворени вътре на тъмно и мрачно, някои от тях никога не виждали слънцето. Усети в цветовете им много мъка и реши да им позволи да усетят капките дъжд. Веднага взе една саксия с прекрасен нарцис и я изкара навън. В този момент една жена скочи върху него и започна да го удря, да вика, да го обижда. Ангелчето се опитваше да обясни, че тези цветя имат нужда от слънце, но напразно. Тя го изгони и заключи вратата на магазина.
Отново разочаровано то продължаваше да върви по пътя. В един момент забеляза магазин с музикални инструменти, зарадва се и влезе да посвири на обичаната от него флейта. Отново го сполетя същото -  човекът който пазеше на входа го изхвърли навън.
Много се натъжи и не разбираше, защо всички са толкова лоши с него и защо не го разбират.
Замисли се – дали не е сгрешило с това си желание да дойде на тази земя. Но, бързо премахна съмнението и пак продължи да ходи.
Не след дълго стигна до едно заведение, където хората си стояха и разговаряха. Влезе вътре, усмихна се и започна да поздравява. Всички го изгледаха странно, а един мъж каза:

     -   Ти какво правиш тук?
Другите се намесиха:
-  Погледни се на нищо не приличаш, изчезвай веднага!

   -   Какъв си ти, какви са тези дрехи...?
  - Я го вижте, на всичкото отгоре, сложил си е крила...Ха,ха....

   Ангелчето ги гледаше мълчаливо и спокойно изчака докато отново го изхвърлят навън. 
Когато за пореден път се оказа на улицата, погледна към небето, но този път не усети нищо. Нямаше нито мъка, нито съжаление, нито желание да се върне там от където дойде. Точно обратното - усети зов за помощ, сякаш всички тези хора му казваха: 

   „ Аз имам нужда от помощ - за добър живот, надежда, доброта, съчувствие”!

 Ангелчето усети страха във всички хора, който се е настанил удобно и ги е завладял напълно. Точно това е причината те да са лоши, ядосани и недоволни.

Седна и започна да се моли на Всевишния да позволи и на други ангели да слязат от небето и всички заедно да помогнат на хората, защото те не осъзнават какво правят.

Ангелчето знаеше, че всички хора дълбоко в себе си са много, много добри, но те са загърбили доброто, пренебрегнали са човешкото в себе си и са оставили 

да властва над тях страха.

Забравили са, че са изпратени тук да се обичат, да си помагат, да живеят задружно и щастливо. Не могат да оценят това, което им се дава на готово, като природата например и всичко което им е нужно, за да живеят своя неповторим и несравним с нищо друго живот.

Забравили са, че всеки един ден е уникален и неповторим и няма да се повтори! Никога няма да имат това, което са имали вчера и вече са го  изгубили.  
Не се сещат и за това, че един ден ще се наложи да дават обяснение за всички свои постъпки, както лошите, така и хубавите, а тогава вече прошката не съществува. Сега в този живот всичко е възможно, всичко е поправимо стига да го пожелаят.

Вече знаеше колко много са нужни различните хора, за да помогнат на всяка една душа да се прояви със своята си същност. Няма значение как изглеждат в очите на другите – дали са ангели, дали имат крила или нямат. Независимо от всичко те няма да се променят, няма да преиначат истината, а ще продължат да помагат и да се молят за спасението на всички души, докато съществуват на земята.

  автор:  Нели Пенева
  2013 г.

На една друга планета в един друг свят…

    На една друга планета в един друг свят съществували само чувствата. Всички излъчвали прекрасна светлина и всяко чувство греело в различен цвят. Взаимно си изпращали енергия и си пожелавали да се увеличава светлината им, защото така увеличавали и своята собствена. Заедно се забавлявали, пеели, танцували, любували се на собственото си излъчване.

Така си живеели безгрижно и не било от значение за тях дали е ден или нощ, не пресмятали години, векове, защото не познавали времето. Затова никога не изгубвали своята същност и не преставали да бъдат това което са.

Един ден на тази необикновена планета се появила незнайно от къде - Заблудата.

Тя била много малка, много нежна и лесно ранима. Огледала се навсякъде, но тук всичко било непознато за нея.

Срещнала Радостта, заговорили се и така от дума на дума Заблудата стигнала до извода, че тук всичко съществуващо се дължи само на нея самата. Останала много горда от това свое заключение и се похвалила на Радостта.

Радостта се учудила на тези думи и казала, че това не може да е вярно, защото всички чувства са съвършени и това зависи само и единствено от самите тях.

Тогава Заблудата установила, че тези чувства не знаят важни неща и решила да ги събере всичките, за да им разкаже колко е важна тя за съществуването им.

И така, събрали се всичките чувства. Заблудата разказала, че тя е в основата на всичко и без нея е невъзможно съществуването на живота им въобще.

Започнали да спорят и за първи път чувствата изпаднали в противоречие. Започнали да се обвиняват и всеки смятал че той е най-важния.

Отстрани спокойно наблюдавала Любовта. Когато положението станало непоносимо и ситуацията достатъчно напрегната, Любовта приближила и казала:

-         Мили мои Чувства, всички вие сте колкото важни толкова и не сте!

Когато сте сами и не съществувате заедно с останалите, тогава няма значение дали ви има или няма! Но когато всички вие сте заедно нямате равни на себе си. Тогава можете да покорите всяко едно сърце и нищо не може да ви се опре! Във всяко сърце има достатъчно място за всички – както за Красотата така и за Обичта, Радостта, Тъгата.

Не можете да съществувате отделно както Радостта без Тъгата, Обичта без Мъката, Надеждата без Вярата, Търпението без Нетърпението.

Нищо не може да бъде вечно, ако я няма Любовта! Аз съм нужна заради това - да давам сили на всички вас, да ви подкрепям, да поддържам пламъчето живо.

Затова съм и тук и там и навсякъде където погледнете - ще ме видите.

Понякога е много трудно да остана в едно сърце. Приемаме то, но ми поставя условия, съмнява се в мен и не може да определи дали съм нужна или не съм. Аз и тогава не се предавам! Разтварям се още повече за него, обгръщам това сърце със цялата си светлина и му показвам колко важна за него е Любовта.

Друго сърце непознаващо всички нас и много тъжно се моли за мен, търси ме, иска веднага да усети това несравнимо великолепие. Аз отвръщам веднага и правя всичко по силите си, за да покажа колко велика може да бъде неговата любов.

Някои наистина го разбират и тогава всички вие ми идвате на помощ, за да направим момента незабравим.

Но има и такива, които се плашат и там пред всичко друго надделява страха. И когато не направят и съвсем малко усилие, за да го отпратят, да се освободят /така е със страха плаши се и от най-малката съпротива/, тогава всички обвиняват мен само заради това, което сами са си докарали.

Всичко това се случва с тези сърца защото те не осъзнават, че страхът в своята същност е сигнал. Той идва за да уведоми за нередност. Страхът е знак на внимание във всяко сърце.

Друго сърце иска да бъде обичано, но не дава обичта си! Иска да не бъде наранявано, но наранява! Иска доверие от другите, а не се доверява! Иска мир, а създава война. Това сърце не може да бъде обичано, докато не се научи да обича на първо място себе си.

Ето защо мили Чувства, за да съществуваме всички ние трябва винаги да бъдем заедно да се обединим и да заблестим с цялата си светлина.

Нека сега да увеличим пламъкът, като се хванем заедно всички и никога не позволяваме да ни разделят. Това е възможно когато заживеем завинаги в сърцата и само тогава нишката на нашето съществуване ще остане непокътната във Вечността.

Любовта прегърнала чувствата и така всички заедно се превърнали в огромен огън, пречиствал всичко до което се докосне.

За да продължат да съществуват и да стават все по-големи, те се разпръснали на безброй малки разноцветни пламъчета, които тръгнали по своите пътища да търсят и покоряват сърцата.

Дали са намерили или някои все още търсят това сами ще го разберете, като се докоснете до всяко едно близко до вашето сърце.

10.12.2012
автор: Нели Пенева

„ Който има очи, ще види. Който има уши, ще чуе”

  Преди няколко месеца прочетох една притча, която и до днес не забравих. Оказа се едно истинско послание с много мъдрост в него. Накара ме да се замисля, колко е важно човек да се радва на малките неща, които му предоставя живота. Нали точно те ни правят щастливи!

Човек наистина трябва да знае какво прави както за себе си, така и за другите около него и каква диря оставя след себе си. А както е казал Исус: „ Който има очи, ще види. Който има уши, ще чуе!”

Ето я притчата:

   Един ден една Лястовица се влюбила в един мъж. Спряла пред прозореца мy, пооправила си перата, огледала се в стъклото и след като се убедила, че е красива, смело почукала с клюн: … Тък…Тък…Човекът вдигнал глава към прозореца, но толкова много бил зает, че само погледнал птицата и отново продължил да се занимава с работата си. Лястовицата с трепет в сърцето поела дълбоко въздух и бързо изредила думите предварително обмислени:

–        Хей човече, аз те обичам, не ме питай защо, дълго време те наблюдавам и едва днес намерих смелост да ти го кажа. Моля те отвори прозореца и ме приеми, за да живеем заедно.

Мъжът ядосано казал, че не може да я приеме и причината била много проста – как птица може да се влюби в човек!? Лястовицата обидено навела глава, но не се отказала и след време отново кацнала пред прозореца:

–        Човече, разбери обичам те, отвори, приеми ме при себе си, ще ти бъда приятел, обещавам - няма да ти преча, ще ти е весело с мен.

Но човекът отново не й обърнал внимание и й казал грубо:

-          Имам работа, не мога с теб да се занимавам.

Минало време лястовицата отново за последно се появила на прозореца и с молещ глас казала:

–        Виж, отвори прозореца и ме приеми, наближават студовете, аз само на топло мога да живея, ако не ме приемеш ще се наложи да отлетя по топлите места. Знай ще ти е приятно с мен, заедно ще се храним, ще те веселя, пък и си сам – няма да скучаеш вече.

Да се споменава, че е сам, не му се харесало и мъжът ядосано ревнал:

-   Аз съм доволен от самотния си живот и не ми трябваш, остави ме насаме!

Лястовицата си тръгнала, но след време човекът се осъзнал, взел да съжалява и си казал:

„Какво направих, ех че съм без мозък, сега цяла зима ще съм сам, а пък с нея щяхме да си говорим и хубави дни щяха да бъдат”.

Той много съжалявал и едновременно с това се успокоявал, че напролет отново ще се появи. След време пролетта настъпила, времето се стоплило, лястовиците пристигнали, но неговата я нямало. Чакал да се появи, но напразно.
Познавал един мъдър човек и решил да сподели с него. Мъдрецът след като го изслушал вперил очи и му казал:

- Чакаш напразно, лястовиците живеят само 6 месеца!

Понякога в живота има моменти, които много рядко се появяват и ако ги пропуснем изчезват завинаги. Има и хора, които само веднъж застават пред нас, ако не ги оценим както трябва, те си тръгват и никога не се връщат.

Ти до днес на колко Лястовици прозорец не отвори… ?!

Някога в едно царство...

      Някога в едно царство живеели всички велики царе на света. Те не можели да съжителстват заедно, но и не можели да се разделят. Непрекъснато се карали и водели войни помежду си. Всеки от тях искал да бъде господаря, да нарежда на другите какво да правят и да изпълняват само неговите заповеди.

Но не можело да се случи това защото всеки казвал – „тук аз съм царят”!

И така си минавали дните и всеки се надявал да се случи чудо. Непрекъсното се оплаквали от съдбата си и роптаели по адрес на Бога! Обвинявали го и смятали, че той трябва да им помогне, защото според тях негова била вината за техния живот.

Един ден рано сутринта, когато всички се разхождали в градината на царството се чул глас от небето:

      – Кой иска да говори с мен?

В този момент всички се изплашили и замръзнали на местата си. Отново се чул същия глас:

      - Кой ме повика? Ето тук съм при вас!

Настъпила пълна тишина, всичко спряло да се движи  –  растения, животни, даже полъха на вятъра не се усещал, сякаш живота за всички свършил точно сега.

Тогава се показал един шут, пристъпил няколко крачки напред и гордо

с треперещи ръце посочил себе си и казал :

-         Аз те повиках Господин Бог и искам да зная кога в това царство ще

има ред!

-         Какво означава ред, според теб? – попитал Бог.

-         За мен означава всеки да прави това което е редно!

-         Чудесно – отговорил Бог – значи всичко е наред, аз виждам точно това!

-         Невъзможно, тук има само проблеми и вие Господине, можете да

сложите край на това!

-         Добре – съгласил се Бог – какво според теб трябва да направя?

Шутът започнал да говори уверено:

-         Първо – да имаме само един цар! Второ - с ваша помощ да бъде най-

добрия! Трето – всички да бъдат доволни и щастливи от живота си в царството!

-         Това е много хубаво, но кой иска да бъде така? Само ти или всички?

Ти можеш ли да потвърдиш, че това го иска всеки един от вас и е готов да направи всичко, за да го има?

-         ДА, от името на всички заявявам, че ние искаме точно това и никога

няма да го отречем или да се откажем от думите си!

-         Прекрасно! – казал Бог и наредил:

-         От днес нататък вашият Цар ще бъде вашият Шут и всички вие сте

задължени да изпълнявате неговите заповеди и решения! Който от вас се противопостави на това, ще бъде Шут до края на живота си!

Казал Бог и замлъкнал завинаги!

автор:  Нели Пенева

Приказка за трепетликата

  Някога преди много, много време когато на земята все още нямало хора и природата е била различна от сега, едно дърво израснало само. Незнайно от къде и как се появило, то се отличавало от всички останали растения наоколо.

Дървото си растяло стройно и красиво с прекрасна корона от много клони и изключително красиви листа. Никой не го харесвал, защото било различно от другите.

Най-много се отличавало от всички останали, защото било много щастливо. Радвало се на всеки миг подарен му от Висшата природа и вярвало, че всичко е временно и ако не се наслаждава на мига, тогава какъв е смисъла на този живот!

Имало много мечти и не спирало да си представя как раздава и приема любов и така изявява своята истинска същност.

Не само това, то знаело и колко е уязвимо и може да бъде наранено от ветровете, счупено от бурите, от животните, но това не можело да ограничи неговото щастие и по никакъв начин да му попречи да обича живота и всичко съществуващо около него.

Възхищавало се на урагана, който идвал със страшна сила и съсипвал всичко което срещне, но вместо да се страхува дървото изпитвало обич.

Не знаело какво е да се движиш от едно място на друго, какво е усещането за това, но точно тази била причината да обича всичко движещо се. Изпитвало огромно възхищение,  когато се извие буря около него или пък някое животно премине в галоп.

И така си растяло все повече и повече и ставало все по-високо, следвало слънцето, усещало силата на слънчевите лъчи върху себе си.

Един ден се случило нещо необикновено и различно. Дървото, както се любувало на поредния за него хубав ден, видяло в далечината прекрасна светлина. Тя се движила във всички посоки с огромна скорост. Отново се насладило на красотата която му се предоставя, но в същия момент усетило и болка. Забелязало, че след преминаването на тази светлина сякаш за съвсем кратко време изчезвали дървета, растения, животни и изобщо всичко. Това предизвиквало любопитството му, но и притеснение за неизвестното явление.

Забелязвало още, че колкото повече приближавала, толкова повече се усилвала и унищожавала всичко без да пощади каквото и да е наоколо, а след това настъпвал мрак.

Учудвало се на всички - защо се подчиняват и не се опитват да се спасят...?!

Дървото наблюдавало с вълнение светлината как наближава все повече към него и тогава усетило страх - от неизвестното, от смъртта.

Трябвало много бързо да намери решение - как може да  се спаси.

Първо съжалило, че не може да ходи - за да избяга надалече, но в същия момент виждало как животните бягат и въпреки това не стигат до никъде, а изчезват така както изчезва всяка една малка тревичка, която си стои на мястото.

Съжалило, че не може да лети, за да разтвори крила както правят птиците и да отлети на още по далече, но отново виждало как птиците летейки падат покусени от това изгарящо явление.

Тогава си казало - Аз мога! Аз ще живея, независимо какво става около мен!

И най-важното - аз притежавам силата да сложа край на това безумие. Няма да се отдам на страха, няма да се предам каквото и да се случва и така ще спася и другите, защото щастието на един от нас се измерва в това да направи и другите щастливи.

Толкова силно било това чувство, такава огромна енергия се излъчвала наоколо и се предавала на всички, че в един момент листата на дървото започнали едновременно да трептят. Всяко едно се движило без да спира и точно в този момент се случило сякаш чудо - изгарящата светлина си останала на местото и не посмяла да приближи до дървото, тя сякаш изгаснала.

Дървото разбрало, че всяко едно същество притежава огромна сила и когато не се страхува и вярва, че може да направи и невъзможното, тази сила става много силна и непобедима и нищо не може да я унищожи.

От този ден натам всички растения, птици и животни наоколо обикнали дървото и го нарекли - трепетлика. И до ден днешен листата му не спират да трептят всяко едно в определена от него посока.

Трепетликата станала любимото дърво на всички малки ангелчета и сега ако погледнете, ще видите как на всяко едно листенце има по едно малко ангелче, което се люлее радостно и щастливо и пее своята ангелска песен.

2012
автор:  Нели Пенева

Дъното

   Разхождах се по брега на залива и наблюдавах морския бряг. Небето грееше в цветовете на изгрева и се отразяваше във водата. Вълните даваха живот на тази красива картина и всичко изглеждаше много истинско. Наблюдавах в далечината, а водата идваше до краката ми и ги обливаше. Аз сякаш не усещах колко е студена, по-скоро виждах светлината как стопля краката ми и чувството беше необикновено. Наслаждавах се на всичко това и бях щастлива, защото знаех, че този миг е неповторим.

Вълните зачестиха, ставаха все по-големи, а аз имах желание да влезна във водата. Направих го, тръгнах много бавно, те се блъскаха в мен сякаш ми казваха „ къде отиваш? връщай се!”,  но аз не ги чувах и продължавах да вървя.
Водата достигаше все по-нагоре, ставаше все по-дълбоко, но аз не се страхувах, сякаш не познавах страха. В този момент изпитвах сила, лекота, знаех, че не бива да спирам и продължавах да вървя. Не можех да плувам, но какво от това…..не беше нужно. Къде отивах? Не зная! Само знаех, че трябва да вървя и да не спирам.

Водата беше прекрасна, вълните вече ги нямаше, вървях без да полагам усилия, тя ме теглеше сама навътре. Това повече ме радваше и ми даваше още повече енергия и сила. В един момент цялата се покрих и тогава започнах да плувам. Тогава разбрах, че аз мога да плувам под водата и това е невероятно. Виждах отражението на слънцето под водата, наслаждавах се на неизвестното и плувах надолу. Сега в този момент разбрах къде отивам – към дъното!

Бях много щастлива когато го достигнах и за мен нямаше никакво значение къде съм била вчера или какви са плановете ми за утре. В този момент исках да бъда точно там – на дъното!
И колко ще остана там, знаех само аз! След това колко нависоко мога да изплувам, зависеше само от мен.

Моя живот си го определям сама. Как ще го живея – решавам само аз!

А защо точно там? Защото, само на дъното са бисерите  и ако не го достигна –

никога няма да ги видя!

20.07.2012
автор:  Нели Пенева