Приказка за настоящето

   Една камила трябвало да премине през голяма пустиня. Пътя бил дълъг и се налагало да върви много дни наред без вода и храна. Тя не се плашела от това и постоянно си повтаряла:

-         Аз съм камила и съм родена, за да преминавам през пустините.

Скоро тя достигнала оазис. Пред нея се показала истинска райска градина! С много цветя, високи дървета, красиви палми с огромни корони. Рекичка, в която ромоли бистра и студена вода и птички, които чуруликали красиви мелодии. А слънцето се скривало и показвало зад облаците загадъчно и се любувало на прекрасната гледка. Това било чудесна възможност да се запаси за дългия път. Но, камилата не се замислила за това.

Преминала бързо, без да се наслади на нито едно кътче от този Рай. Даже и водата не опитала, защото и се сторила доста студена.

Продължила да върви, но се изморила, а още доста път имало да измине до края на пустинята.

Огледала се, наоколо се виждали само планини от пясък. Започнала да се моли да намери вода за пиене, храна и сянка, за да се предпази поне за малко от силното и жарко слънце.

        -  Моля те Господи, покажи ми Рая на пустинята. Заведи ме до оазиса на мечтите ми. За да имам сили да продължа напред.

По едно време тя достигнала до едно дърво, което било наполовина изсъхнало. Огледала го и казала:

-         От това дърво нищо не е останало! Никак не ми харесва и сянка не може да

направи.

До дървото имало кладенец. Камилата погледнала вътре, бил много дълбок и нищо не се виждало. Останала разочарована! Не разбирала, защо така я наказва Господ!

Тогава си спомнила какво е пропуснала, как е преминала през Рая без даже да го забележи.

Усетила грешката си, но вече било твърде късно! Сега трябвало да се погрижи за себе си.  Сама да измисли как да си направи сянка и да извади от кладенеца вода.

Това и се сторило невъзможно, затова решила да се върне назад и отново да намери истинския рай. Вървяла, вървяла, но нищо не намирала. В един момент в далечината тя видяла нещо различно в пясъка. Забързала се, решила че може би е стигнала до прекрасния оазис.

Когато приближила, пред нея се показала една огромна табела на която пишело –

Пътя за Рая минава през Ада!

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

Много често ние не забелязваме подаръците, които ни предоставя живота в сегашния момент. Продължаваме да мечтаем за нещо повече от това, което имаме и да търсим друг рай. Истинския рай е при нас в този момент, но ние го приемаме за даденост и отминаваме без да му се насладим.Тогава Вселената ни го отнема и едва в този момент разбираме, как чрез настоящето, ние създаваме бъдещето.

Септември 2014
автор:  Нели Пенева

Майчината любов

    

                                                                                    

   Живяла някога една девойка с прекрасното име Любов. Тя имала необикновена дарба – в своите сънища виждала бъдещето. В съня си намирала обяснение на въпросите, за които в реалния свят несъществували отговори.

Един ден тя се омъжила и родила близнаци. Любов била много щастлива майка и нищо не можело да помрачи радостта й. Посветила себе си на грижата за децата. Така в щастието и радостта си към близнаците изминавали дните. Всеки ден с нетърпение очаквала първите им думи.

Един ден едното дете силно се притиснало до майка си и плачейки проговорило:

-         Помощ, освободи ме!

Другото дете, веднага повторило същото:

-         Помощ, освободи ме!

Любов останала изумена! Не разбирала какво се случва!

      -   Дечицата ми! – с огромна обич и сълзи в очите тя прегърнала и двете си деца.

Отново последвало същото и децата продължавали плачейки да повтарят:

        -  Помощ, помощ!

        -  Много странно! Какво ли означава това? – недоумявала Любов.

Пожелала си същата вечер в съня си да разбере какво се случва с тях.

И така, вечерта зачакала своя сън.

След като заспала, тя се озовала в друг свят. Там видяла много деца. Всички заедно извършвали еднакви движения сякаш някой ги управлявал като кукли на конци. Огледала се наоколо, но виждала само децата.Любов се приближила до едно от тях и го попитала:

-         Мило дете, какво правиш?

Последвало мълчание! Тогава тя се доближила до следващото дете, попитала и него, но отново не получила отговор!

Любов наблюдавала децата дълго време и забелязала, че те не виждат, не чуват, не говорят, не се усмихват и не спират да изпълняват едни и същи движения на тялото си.

Усетила много тъга в очите им и решила да опита да ги спре с цената на живота си! Започнала да им говори с много обич, както всяка майка говори на собствените си деца. Разказала им как децата правят хората щастливи. Достатъчно е само да се усмихнат!

В този момент едно от децата се обърнало към нея и се усмихнало. Тогава всички деца се усмихнали като него. Любов се развълнувала, зарадвала се, че въпреки всичко има надежда!

Изведнъж започнала вихрушка, небето потъмняло, вятърът засвирил страшно и повалил всички на земята. Появило се огромно огнено кълбо и от него излязъл дявола. Ужасен застанал срещу Любов и се развикал яростно:

-         Кой ти позволи да се появяваш тук и да прекъсваш работата ми? Какво

искаш?

Тя се изплашила, но успяла да се изправи срещу него и със строг глас казала:

-         Аз дойдох да науча за децата си, но виждам нещо много-страшно! Това,

което правиш е непростимо и аз ще го прекратя!

Дяволът започнал да се смее лукаво, а от устата му излизал огън. Приближил се до нея и казал:

-         Ти не можеш нищо да направиш, това не е твоя свят! Децата, които наричаш

свои, аз ги изпратих при теб, защото ти така пожела. Всяка вечер се молеше с цената на всичко да получиш дете и ето - дадох  ти две, но сега аз разполагам с тях.

Любов не разбирала думите му и продължила да разпитва.

-         Какво искаш от всички тези деца?

Дяволът с гордо вдигната глава заговорил:

-         Във всеки човек живеят два образа – на ангела и дявола! Когато събудим

единия, той убива другия! Когато още в детството им се появи злото, те никога не успяват да видят доброто! Всички хора от вашия свят, които изпълняват моите нареждания, живеят тук в образа на дете. Аз ги контролирам и манипулирам с мисълта си. Докато техния образ ми се подчинява те никога няма да се променят, а тук ще останат винаги деца, които ще страдат!

Любов не можела да повярва, че съществува такова проклятие на тези малки и невинни деца. Тя разбрала, че душите на нейните деца са станали жертви на дявола, но знаела, че нейната майчина обич ще ги спаси! На всяка цена трябвало да намери начин да освободи както нейните, така и всички други, които страдат.

    -  Децата живеят в свят от изобилие на любов! Всички трябва да бъдат обичани! И ти не можеш да попречиш на любовта, тя е по-силна от теб! – със сълзи на очи и усещане на огромна сила в нея, тя отговорила на дявола.

    -  Къде е тази ваша любов....? – с ирония попитал дявола. - Много от вас хората, са загърбили любовта си. Търсите я навън и не разбирате, че тя е само във вас и винаги с вас! Нооо, вие отхвърляте себе си и не осъзнавате, че точно там е вашия проблем! Когато някой ви отхвърли, вие отхвърляте самите себе си! Искате да бъдете съвършени и не можете да си простите, че не сте! Критикувате, осъждате, наранявате и не знаете какво изобщо искате! Така вие сами ставате част от мен! Затова е лесно да бъдете опитомени!

    -  Ти си много жесток, но Бог е над всички! – казала Любов. – Той ще направи така, че ти ще платиш за постъпките си!

Тогава Любов се обърнала към децата, протегнала ръцете си към тях, отворила сърцето си и разгърнала цялата си любов. Изпратила на всяко дете по едно малко сърце, което да прегърне и стопли неговото. Хиляди малки сърчица приличащи на красиви сапунени мехурчета докоснали децата. С обичта си Любов им показала как в техните сърца има любов за целия свят, която могат да раздават!

Това освободило децата и те били спасени от оковите на дявола.

А дяволът, той не можел да устои на толкова силна, истинска и чиста любов! Това отнемало енергията му и той за първи път усетил страха в себе си! Земята се разтресла, разтворила се и го погълнала завинаги! 

Никога повече не се появил в света на майчината любов!

Август 2014
автор:  Нели Пенева

Приказка за силата на духа

  Един ден, едно малко семенце попадна на огромен камък. Опита да се премести, но се оказа невъзможно. Много се притесни, защото не знаеше как да спаси себе си от всички опасности на живота.

-         Аз съм малко и беззащитно! Как да променя съдбата която ми е отредена? – отчаяно си
мислеше то.

Започна да плаче и да се моли на Природата майка да го спаси. Толкова много сълзи изплака, че в един момент се отвори и от него се показа малко стръкче.

-         Благодаря ти малко семенце! Ти направи най-доброто за мен! Колко красота

има в този свят! – зарадва се стръкчето.

Минаваха дните, стръкчето порасна, превърна се в красиво цвете и образува малки цветни пъпки. Духаше силен вятър, валеше пороен дъжд, но нищо не можеше да го събори или измести от камъка.

Скоро, близо до камъка поникнаха бурени. Цветето ги поздрави и се зарадва, че ще си има приятели. Опита се да  разговаря с тях, да им покаже своето уважение и да разкаже за любовта си към всичко наоколо. Но, бурените изобщо не го харесваха, не желаеха да разговарят с него, а израстваха все по-големи и с лоши очи го наблюдаваха.

Въпреки огромните им листа, то винаги намираше от къде да се любува на зелената поляна и да се радва на слънчевите лъчи. През целия ден пееше, танцуваше и се забавляваше. А бурените все повече се ядосваха, затискаха го с клоните си и при всеки нов ден се надяваха да не го видят повече.

Малкото цвете не разбираше какво се случва и защо са толкова лоши с него. Нали всички искат да живеят добре, да се радват на красотата около тях? Защо не могат да го правят заедно. Каква е причината, за да не го искат?
Въпреки това цветето продължаваше да се радва на всички и да се чувства щастливо. То силно вярваше, че Природата майка ще направи най-доброто, както за него, така и за другите.

Една сутрин бурените вече изгубиха търпение, събраха се всички заедно, за да обсъдят как да унищожат малкото цвете. Най-високият от тях каза:

-         Днес ще бъде последният ден на това ужасно създание! Ще го обградим,
за да не успее да види и най-малкия лъч светлина. Така ще залинее и ще се освободим от 
него завинаги....

Друг бурен доволно се обади:

-         Отдавна очаквах този момент! Как е възможно да се появи точно тук и да се

храни от нашата храна!

Малкото цвете наблюдаваше отстрани и слушаше разговора. Реши да поговори с тях, изправи се и каза:

-         Приятели мои, аз ви благодаря за всичко което правите за мен! Вие не ме

искате, защото се различавам от вас, но въпреки това ви обичам! Както обичам слънцето, дъжда, вятъра, луната, звездите, въздуха. Обичам ви, защото всички сме част от един и същи свят! Нека да бъдем заедно и за напред! А Природата майка ще направи най-доброто за всички ни.

Бурените избухнаха в смях и подигравайки се на цветето отговориха:

-         Колко си глупаво! Ти нищо не разбираш! Живота е борба, в която най-бързият

печели! И колкото си по-висок, толкова си по-силен!

Така изминаха няколко дни. Цветето остана без светлина, без въздух, не достигаше и вода до него. Но, то не се отчайваше, продължаваше да вярва в доброто и да се моли за спасението си.

В един момент задуха силен вятър, започна страшна буря, виелици се извиха с огромна сила. Всичко полетя във въздуха сякаш идваше края на света. Това продължи няколко дни.

Когато всичко премина, цялата поляна стана на пух и прах. Не беше останало нищо от красотата наоколо. Даже бурените ги нямаше, виелицата ги беше унищожила. Не се виждаше и камъка на който се роди цветенцето. Само слънцето се показваше между облаците и огряваше поляната.

В това време един лъч светлина забеляза нещо много различно от цялата околност. Приближи се любопитно и каза:   

       – Какво ли е това? 

След това огря още повече и видя - едно невероятно красиво създание. Огромна беше изненадата, когато позна малкото цвете! Сега не беше никак малко, а се извисяваше нагоре с  красиво стъбло и прекрасни ангелски цветове.

-         Цветенце, ти си живо!– зарадва се слънцето.

-         Да, аз оживях, а бурените са моите спасители! Те ме покриха с намерението

си да ме унищожат. Но, така ме спасиха от виелицата и сами погубиха себе си! С тяхна помощ аз се спасих. Много благодаря на Природата майка, че ме постави до тях. Ако ги нямаше и мен ме очакваше тяхната съдба..

Цветето порасна още повече и разцъфтя. Цветовете му приличаха на малки цветни камбанки, които през деня украсяваха поляната, а вечерта като светулки огряваха околността. От тях се образуваха семена, които вятъра разпръскваше по цялата поляна.

 На следващата пролет това беше най-красивата полянка, обсипана с децата на цветето и обагрена с хиляди малки, красиви цветчета. Цветето с огромната си любов ги наблюдаваше как израстват и стават все повече и повече и с тъга си спомняше за бурените – неговите спасители!

Май 2014
автор:  Нели Пенева

Приказка за парите

     Преди много, много време имало едно красиво и спретнато градче в полите на планината наречена Магия. Там всички хора живеели в хармония и разбирателство. Улиците били направени от малки камъчета идеално изгладени от водата на близката река, която идвала от планината. Къщите били едноетажни, кръгли като гъбки с красиви покриви от червени керемиди. На всяка от тях имало гнездо на птици, които спокойно отглеждали своите малки. Въздуха бил много чист, защото нямало какво да го замърсява. Превозни средства не съществували. Хората обичали да се движат пеша. Обожавали калдъръмените пътеки, стъпвали с боси крака по тях и се любували при допира на всяко едно камъче. Всички разговаряли помежду си с много уважение и любов, поздравявали се с думите -  “Нека Бог да ти дава доброта”!

Един ден в този град пристигнал търговец. Застанал на най-високото място с надеждата всички да дойдат и да изкупят неговата стока.

Първо пристигнало едно малко момченце.

-         Какво правиш тук чичко? Кой си ти? – казало детето.

-         Аз съм търговец, печеля пари! Тук съм, за да продам стоката си.
Ти какво искаш да си купиш? – отговорил търговецът.

-         Да си купя ли?!  Какво означава това? - учудило се момчето.

През това време пристигнали още хора и разгледали стоката. След кратко време се оттеглили настрани. Търговецът останал изумен. Не разбирал какво става, защо никой не си купува от стоката му. Започнал да им предлага всяка една отделно.

-         Погледнете, това е едно меко одеяло с което ще спите спокойно през цялата нощ. 
Кой го иска?

Никой не отговорил!

      -    А това е една прекрасна топла шапка? Кой иска да си има нова?

Отново мълчание!

Търговецът нищо не разбирал. Как е възможно да не предизвиква интереса на тези хора? Учудено попитал:

       - Какви хора сте вие? Нямате ли нужда от вещи или нямате никакви пари?

Тогава излязъл най-отпред един мъж и казал:

       - Господине, нека Бог да ви дава доброта! Ние нямаме нужда от тези вещи! Ние нямаме нужда и от пари! Имаме си всичко, което ни е нужно, за да живеем добре.

       - Това е много хубаво, но откъде го вземате?

       - Ние произвеждаме всичко сами, разменяме си стоките, помагаме си в направата им и така се сдобиваме с необходимите неща за живеене.

       - Не може да бъде! Това го няма никъде! – не повярвал на тези думи търговеца.

Покажете ми, искам с очите си да видя всичко това.

       - Добре! – съгласили се хората.

       - Заповядай при нас, бъди ни скъп гост! – всички го поканили в домовете си.

И така търговецът останал следващите дни в този странен според него град. През целия ден обикалял от къща на къща, от двор на двор и наблюдавал как хората изработват всички заедно вещите, които са им нужни. Всеки изпълнявал своята задача от най-малкия до най-възрастния. С огромно желание и упоритост те по цял ден се трудили, а когато свърши деня те разменяли стоката помежду си. Накрая всички доволни и щастливи се прибирали по домовете си.

Тогава търговецът решил да ги научи да разпознават парите и да разберат колко са важни за живота в сегашния свят. Започнал да обикаля от къща на къща и да им показва банкноти. Хората не разбирали какво иска от тях и защо се опитва да им налага мнението си. Всички отговаряли по един и същи начин с пожеланието:

“Нека Бога да ти дава доброта”!

Търговецът разбрал, че каквото и да говори или да прави, няма да успее да ги убеди.

Решил да си отиде и никога повече да не посещава този град. Преди да си тръгне, при него отново дошло същото момче и го попитало:

-         Чичко, ти какво направи с твоите пари?

-         Тук нищо не мога да направя с тях – отговорил търговецът.

-         Тогава използвай ги с друга цел.

-         Каква друга цел момче, за мен парите са важни. Но за всички вас не е така.

-         Аз ще ти кажа какво да направиш, послушай ме! – настоявало момчето.

Търговецът се усмихнал и с любопитство попитал :

-         И за какво друго смяташ, че може да се използват?

-         В нашата прекрасна планина Магия има много видове красиви и лековити

растения. Отиди и зарови твоите важни пари там и изчакай, за да видиш какво ще порасне върху тях. Ако напролет се появи нещо, ти сам прецени какво е. Ако не се появи, тогава изрови ги и си ги вземи обратно.

Замислил се търговецът. Дали да не послуша това малко момче?! Дълго време размишлявал върху тази идея и макар и странна, накрая решил да направи точно така. Отишъл в планината заровил парите си и останал в града до началото на пролетта.

Хората се зарадвали на своя нов жител и с радост го приели да се включи в общата дейност. През цялото време той помагал на всеки с каквото може и се чувствал доволен от себе си.

На пролет отишъл в планината на същото място и не повярвал на очите си. Върху заровените пари имало само бурени. Търговецът веднага започнал да ги дърпа, за да изрови парите си. Но изненадата била още по-голяма, защото те не помръдвали. Той със всичка сила опъвал бурените, но не се получавало. Накрая с огромни усилия, той успял да ги изскубне и пред него се отворила огромна дупка в земята. С ръце започнал да рови в пръстта и да търси парите си. В този момент се показала една змия със своите малки змийчета. Търговецът се изплашил и започнал да хвърля камъни по тях. Тогава змията се изправила и проговорила:

-   Какво правиш човече, ще изплашиш децата ми! Спри, успокой се!

Търговецът изгубил ума и дума! Вече не знаел това сън ли е или е умрял. Успял да проговори и казал:

-         Аз си искам парите, дай ми ги, те са мои!

-         Какви пари.....! - учудила се змията. – Махай се надалече от децата ми!

Търговецът съвсем се объркал. Уплахата била голяма, не знаел какво да направи. Едно малко змийче тръгнало към него, той веднага грабнал най-големия камък и го смачкал.

В този момент змията майка не издържала и го ухапала. Прибрала децата си и преди да се оттегли надалече казала:

-         Сега си вземи парите човече, щом са толкова важни. Дано да ти помогнат да

оздравееш и да заличат болката, която ще изпиташ докато умираш.

Търговецът се разплакал, започнал да се моли на Бог да го спаси, разкайвал се, но вече било твърде късно, той изпаднал в безсъзнание.

Тогава отново се появило момченцето, веднага повикало хората и отнесли човека в града.

Изминало дълго време, всички не спирали да се грижат за него въпреки тежкото състояние в което се намирал. Един ден, когато отворил очи и видял усмивките на хората около него, грейналите им от щастие лица, първите му думи били:

“Нека Бог да Ви дава доброта!”

Това бил най-важния момент от живота му и той не го забравил до края на дните си! Сега започвал за него истинския живот в който пари и власт нямали никакво значение.

Търговецът останал в този град завинаги. Създал свой дом, семейство и имал всичко, което е нужно да бъде истински щастлив до края на живота си!

А парите му, те и до днес си стоят там, заровени и никому не нужни!

Март 2014 г.
автор:  Нели Пенева

Песента на Лия

                                            

                                              

       Една вечер обсипана в тишина и спокойствие Лия стоеше сама и наблюдаваше луната. Наслаждаваше се на момента в който се показваше от облаците и осветяваше хоризонта. Мислеше си, колко мъничка изглежда отдалече, но в действителност колко ли е голяма! Ако можеше да я види отблизо. Затвори очи и си я представи огромна, прелестна и красива, каквато никога не беше я виждала. Знаеше, че не само с луната, а и с хората е така. Отдалече изглеждат едни, а отблизо са други, но важното е да виждаме доброто във всеки един човек.

Днешния ден за Лия беше тежък и изискваше много сили да прости на тези, които постоянно я нараняваха. Въпреки всичко, тя можеше да го прави.

Обичаше да пее когато е сама. Често се затваряше в стаята си и много дълго пееше. Не искаше да я чува никой, защото се опасяваше, че ще я помислят за луда. Затваряше очи и пееше с часове.

Гласът и беше тих, мелодичен, нежен и изпълнен с любов към песента. Не усещаше времето, а песента сама идваше. Не се замисляше какво да изпее песента идваше сама и тя просто пееше.

Лия не знаеше, че в този момент никога не беше сама! Още когато започваше песента и стаята се изпълваше с хиляди небесни светила. Те идваха,  за да я слушат. Изпитваха огромно уважение, неземна любов и така й помагаха. Това и даваше сили да не спира да пее. Тя си представяше музиката, която звучеше не само в мислите, а сякаш в момента на изпълнение на всяка песен.

Това отново беше тяхно дело всичко правеха за нея, за да може да се чувства прекрасно и да не спира да пее. Обожаваха нейния глас и очакваха с нетърпение тези моменти. Зареждаха я с огромна енергия и се наслаждаваха на концерта, който неподозирайки тя им подаряваше.

Тази вечер Лия както пееше усети нещо различно. Сякаш зад нея стоеше някой и тя несъзнателно се обърна. Там не видя никой затвори очи и продължи песента си, но усещането си остана. Песента която изпълняваше беше за невероятната майчина любов към своите деца! Тогава сякаш пред нея се появи едно малко момиченце с дълга бяла рокличка и прекрасни къдрави коси украсени със свежи цветя. Стоеше на прага на вратата и я слушаше. Гледаше я с тъжните си очи, които търсеха обич и жадуваха за прегръдка. Лия видя в очите на това дете много любов и прекъсна песента си. Развълнува се, опита се да я заговори:

-         Как се казваш малко момиченце? Коя си ти?

Тогава детето се усмихна и каза:

-         Аз съм твоето малко цвете!

-         Не може да бъде, аз никога не съм имала деца...- учуди се Лия! – Ти си

прекрасна, не съм виждала по-красиво малко момиченце. Защо си тук?

-         Винаги идвам при теб, нали си ми майка? Ти си всичко което някога съм

имала и само така мога да бъда с теб. Това се случва когато пееш. С песента си ти ме викаш при себе си и аз идвам, за да бъдем заедно.

Лия остана без дъх, забрави за песента, не издържа и се разплака! Сълзите се стичаха по красивото и лице и тя не можеше да ги спре. Не разбираше какво означава това и защо се случва.

В този момент Лия усети любовта на това дете, усети и майчината обич в себе си! Сякаш една кристално чиста енергия с неземно красиви цветове се изсипваше като вода върху нея. Сега тя разбра какво е Любовта, Радостта, Щастието, Прегръдката, Усмивката и всички хубави чувства, които изпитваме в нашия свят, но не знаем как изглеждат. „Само ако можехме да виждаме тази  съвършена красота щяхме повече да ценим тези чувства!” – си помисли тя.

Протегна ръцете си към детето и го прегърна. Усещането беше прекрасно и много различно до сега! Тя го стискаше толкова силно, искаше го завинаги да остане при нея, не искаше да се разделят никога повече.

      – Моето дете, моето малко момиченце, обещай ми, че никога няма да си отидеш от мен! Обещай ми, моля те обещай ми! – обляна в сълзи, думите сами излизаха от устата и.

      - Аз винаги съм тук мамо, само трябва да запееш! – каза момиченцето, целуна я по бузата и изчезна.

Лия отвори очите си, още усещаше енергията, която и даде крила и успя да докосне душата и.

Сега тя беше различна! Вече знаеше, че това е промяната за която мечтае от години. Това дете беше промяната, която винаги е била до нея, но тя не е забелявала. Защото не е била готова!

Сега тя си обеща, че от този момент ще поеме много по-голяма отговорност към  себе си и никога няма да се предава. Вече разбираше, че е готова да даде живот и да бъде майка! 

Знаеше от какво няма да лишава деца си – от много радост, много прегръдки, много любов! 

Лия знаеше как ще ги направи щастливи!

И още нещо много ценно -  ще им покаже как да съхраняват своя дух с песента!

02.03.2014 г.
автор:  Нели Пенева

Приказка за желанието

    На върха на красива планина, покрита с прекрасна снежна покривка се намирал домът на дядо Коледа. Заедно със своето огромно семейство, през цялата година се подготвяли за Коледната нощ.
Винаги преди празника, Снежанка и джуджетата изпращали ята от бели гълъби.
Те събирали писмата, написани от децата и ги доставяли на дядо Коледа.
Когато се връщали с тях, той сядал и задълбочено прочитал всяко едно. След това всички желания предавал на своите помощници, които веднага се заемали с подготовката на подаръците.
И тази година както винаги отлетели гълъбите. Дядо Коледа очаквал завръщането им с огромна радост и нетърпение. Когато пристигали обратно, той денонощно оставал буден, за да прочете желанията на всички деца от цялата планета. 

Дядо Коледа обичал този момент и много се вълнувал при отварянето на всяко едно писмо, защото знаел с колко много обич и надежда е написано.
И тази година всички гълъбчета се върнали с милиони писма написани специално за този велик ден.
В работилницата за изпълнение на желанията започвала неуморна работа. 
Когато подготовката била към края си, дядо Коледа приготвил шейната с пълните чували с всякакви мечти и желания.
Изведнъж кацнало до него едно малко гълъбче. Той с изненада го попитал:
- Красавецо, ти защо закъсняваш? Носиш ли писмо за мен?
Гълъбчето мълчаливо навело главичка и се разплакало.
Той забелязал неговото притеснение, погалил го по главичката и го помолил да разкаже спокойно всичко. Тогава гълъбчето със сълзи на очи разказало:
- Както си летях насам, попаднах на една много голяма птица с огромни крила,
която издаваше страшни звуци. Изплаших се и изпуснах писмото. След това го търсих дни наред, разпитвах другите птици, обикалях навсякъде, но....никъде не го открих. Толкова се отчаях! Сега едно дете ще остане без подарък! Кажи ми дядо Коледа, как да поправя грешката която допуснах?
Дядо Коледа се замислил, трябвало бързо да вземе най-правилното решение. Оставали само минути до Коледната нощ!
Успокоил гълъбчето и го помолил, заедно да измислят какво да направят. След това, дядо Коледа разтворил най-голямата книга за желанията, която грижливо попълвал преди всяка Коледа, откакто свят съществува. Всяка страница съдържала писмото доставено от гълъбите. Тази година само една останала празна. Това била страничката на едно малко момиченце.
Дядо Коледа погледнал предишните й желания и много се изненадал:
– Я виж ти, това дете има едно и също желание вече няколко години подред!
Аз винаги съм го изпълнявал, но тя отново е искала същото! Дали и сега не си е пожелала отново това?

Поискал съвет от своите помощници. Всички заедно решили: дядо Коледа да се появи в съня на детето и да се опита да разбере причината. Това била единствената възможност! Той веднага легнал и се пренесъл в светът на сънищата. Посетил момиченцето и дълго разговарял с нея. Когато се събудил, усмивка грейнала на лицето му. Всички с нетърпение очаквали думите му. И дядо Коледа започнал много развълнуван да разказва:
- Това момиченце е изпратило празен плик. Тя не е написала желанието си!
- Какво ще правим сега? – изненадали се всички.
Дядо Коледа продължил:
- Всяка година тя е имала една единствена мечта – да се случи чудо! Това било нейното желание! Всяка Коледа то се е сбъдвало, тя получавала чудото за което е мечтаела. Сега иска нещо мааалко по-различно......но, не го е написала. Оставила е празен плик, за да може лично да ми предаде нейното съкровено желание.
А то е само това: всички хора да повярват в чудесата!
Ето защо гълъбче, ти си изгубил писмото! И да беше доставил празния плик, аз пак щях да я посетя в съня й!

Тогава часовникът ударил и всички заедно усетили настъпването на една различна Коледа.
Всички силно вярвали, че това е началото на един нов свят - светът на чудесата!


автор:  Нели Пенева
03.12.2013 г.
 

Малката елха

           В една вековна гора всички нейни обитатели си живеели задружно и щастливо.
Дърветата били огромни и короните им се извисявали високо над облаците.

Една малка елхичка се любувала на лъчите слънчева светлина, която се показвала между клоните на съседните до нея дървета. В този красив момент на върха кацнал един гълъб.
Тя за първи път виждала тази птица и много се зарадвала на появата и.

-         Здравей красива птицо! От къде идваш? – започнала разговор тя.

-         От съседната гора идвам. Аз живея там, но сега се налага да потърся друго място за
моето гнездо - отговорил гълъбът. 

-         Защо? Какво наложи това? – отново попитала елхичката.

-         Дълго е за разказване, сега трябва бързо да намеря своя нов дом!

-         Може би ще успея да ти помогна, но разкажи ми за твоята гора – помолила

елхичката.

-         Това е иглолистна гора с много малки елхи. Всички са млади и красиви и

са посадени само с една цел - да радват хората на Коледа!

-         Нищо не разбирам – учудила се елхичката – как така ще ги радват само на

Коледа? А през другото време никой ли не ги забелязва?

-         Няма друго време за тях, всички очакват момента когато ще бъдат отсечени и
продадени за празника. Всяка Коледа е така!

-         Мили Боже, цялата настръхвам от думите ти. Как е възможно, всички

дървета да бъдат отсечени, това не може да бъде вярно!
      -    Хората очакват Коледните празници с огромна радост и нетърпение.

В този ден всяка една елха ще бъде богато украсена във всеки дом! – казал гълъбът.

-         А какво се случва след празника с тези мои сестрички? – с тъга попитала

елхичката.

-         След това биват хвърляни и забравени! – отговорил гълъбът.

     Малката елхичка останала без дъх! Тя не искала да повярва на думите му. Как е възможно една цяла гора от елхи ще бъде унищожена и след това забравена завинаги! Знаела колко е полезно всяко едно дърво за живота на земята и колко е важно да се пази и отглежда. Не разбирала какво кара хората  да постъпват така! На този светъл празник е редно всички да бъдат щастливи. Нима дърветата не са им нужни живи завинаги? Нима те нямат право да се радват на живота? Разплакала се за съдбата на нейните малки сестрици.

Предложила на птицата да остане в тяхната гора и се замислила над думите й.

    

Още същия ден, елхичката разказала за този разговор на всички дървета около нея. Призовала ги, заедно да измислят план за спасение на горите, които предстои да бъдат отсечени от хората. Цялата гора решили да подкрепят елхичката. Всички мислили, умували, предлагали различни идеи. Знаели, че с човека е трудна борбата, но не е невъзможна, затова решението било да вземат крайни мерки.

Първо повикали гълъбът и го помолили да доведе всички птици, които познава. Той веднага изпълнил молбата им и след кратко време цялата гора се напълнила с всякакви птици.

Тогава елхичката им съобщила плана за спасение. Тяхната задача била да прелетят над всички вековни гори и да разкажат за този план. А той бил следният:

Един месец преди Коледа всички дървета да наклонят короните си до земята. Когато хората видят последиците от това ще осъзнаят колко е важно да се запазят горите живи.

И така, птиците веднага започнали тяхната мисия. Всичко било изпълнено!

Настъпил деня и короните на дърветата увиснали до земята. Не останало нито едно дърво да се извисява до облаците със своята красота и могъщество. И зачакали!

Изминали дни, седмици, никой не ги забелязвал.  Хората били много ангажирани със своите си всекидневни занимания. Започнали да опадват листата им, да съхнат клоните им, но те не преставали да вярват и да се надяват на чудо. Не спирали да се молят и да призовават Коледния дух да помогне на техния зов за спасение.

Една сутрин се оказала много различна от всички до сега. Хората се събудили от страшен вятър, не можели да дишат, въздухът бил толкова мръсен, че много от тях падали по улиците и се задушавали.

Тогава хората забелязали, че ги няма  вековните гори! Огромните дървета сякаш са се изпарили, а вместо тях имало облаци от дим и мъгла. Тогава разбрали, че няма време за отлагане, нужни са бързи мерки за спасение на живота на земята. Ако не измислят начин да спасят горите, всички ги очаквал края и това било неизбежно.

Всички хора се преместили в горите и денонощно отправели молби към небето, да се случи чудо и да се спаси целия свят от гибел! Но...въпреки това, дърветата вече нямали сили да извисят короните си нависоко и много от тях изсъхнали.

Хората не спирали да се молят, прегръщали дърветата и се надявали да се изправят и да покажат великолепието си. Убеждавали ги колко много са им нужни и без тях живота на Земята е невъзможен.

      

        Тогава дърветата разбрали, че човекът не е толкова лош и може да оцени това, което другия прави за него! Всички заедно с общи усилия се изправили!

Сега за първи път всички усетили силата си! Вече били убедени във вярата на хората към тяхното значение за живота на цялата планета.

В този момент радостта била огромна и за първи път хората и дърветата показали обичта помежду си. 

На тази Коледа  хората решили  да оставят елхите живи и всеки човек да украси по една от тях в гората.

А Коледният дух в Коледната нощ  изненадал всеки със своя подарък - една прекрасна изкуствена елха, която приличала досущ на истинската украсено от него.

Всички останали много доволни и щастливи! Тогава завалял Коледният сняг, който украсил празничната нощ със своята неземна украса.

 

20.11.2013
автор:  Нели Пенева