Приказка за силата на духа

  Един ден, едно малко семенце попадна на огромен камък. Опита да се премести, но се оказа невъзможно. Много се притесни, защото не знаеше как да спаси себе си от всички опасности на живота.

-         Аз съм малко и беззащитно! Как да променя съдбата която ми е отредена? – отчаяно си
мислеше то.

Започна да плаче и да се моли на Природата майка да го спаси. Толкова много сълзи изплака, че в един момент се отвори и от него се показа малко стръкче.

-         Благодаря ти малко семенце! Ти направи най-доброто за мен! Колко красота

има в този свят! – зарадва се стръкчето.

Минаваха дните, стръкчето порасна, превърна се в красиво цвете и образува малки цветни пъпки. Духаше силен вятър, валеше пороен дъжд, но нищо не можеше да го събори или измести от камъка.

Скоро, близо до камъка поникнаха бурени. Цветето ги поздрави и се зарадва, че ще си има приятели. Опита се да  разговаря с тях, да им покаже своето уважение и да разкаже за любовта си към всичко наоколо. Но, бурените изобщо не го харесваха, не желаеха да разговарят с него, а израстваха все по-големи и с лоши очи го наблюдаваха.

Въпреки огромните им листа, то винаги намираше от къде да се любува на зелената поляна и да се радва на слънчевите лъчи. През целия ден пееше, танцуваше и се забавляваше. А бурените все повече се ядосваха, затискаха го с клоните си и при всеки нов ден се надяваха да не го видят повече.

Малкото цвете не разбираше какво се случва и защо са толкова лоши с него. Нали всички искат да живеят добре, да се радват на красотата около тях? Защо не могат да го правят заедно. Каква е причината, за да не го искат?
Въпреки това цветето продължаваше да се радва на всички и да се чувства щастливо. То силно вярваше, че Природата майка ще направи най-доброто, както за него, така и за другите.

Една сутрин бурените вече изгубиха търпение, събраха се всички заедно, за да обсъдят как да унищожат малкото цвете. Най-високият от тях каза:

-         Днес ще бъде последният ден на това ужасно създание! Ще го обградим,
за да не успее да види и най-малкия лъч светлина. Така ще залинее и ще се освободим от 
него завинаги....

Друг бурен доволно се обади:

-         Отдавна очаквах този момент! Как е възможно да се появи точно тук и да се

храни от нашата храна!

Малкото цвете наблюдаваше отстрани и слушаше разговора. Реши да поговори с тях, изправи се и каза:

-         Приятели мои, аз ви благодаря за всичко което правите за мен! Вие не ме

искате, защото се различавам от вас, но въпреки това ви обичам! Както обичам слънцето, дъжда, вятъра, луната, звездите, въздуха. Обичам ви, защото всички сме част от един и същи свят! Нека да бъдем заедно и за напред! А Природата майка ще направи най-доброто за всички ни.

Бурените избухнаха в смях и подигравайки се на цветето отговориха:

-         Колко си глупаво! Ти нищо не разбираш! Живота е борба, в която най-бързият

печели! И колкото си по-висок, толкова си по-силен!

Така изминаха няколко дни. Цветето остана без светлина, без въздух, не достигаше и вода до него. Но, то не се отчайваше, продължаваше да вярва в доброто и да се моли за спасението си.

В един момент задуха силен вятър, започна страшна буря, виелици се извиха с огромна сила. Всичко полетя във въздуха сякаш идваше края на света. Това продължи няколко дни.

Когато всичко премина, цялата поляна стана на пух и прах. Не беше останало нищо от красотата наоколо. Даже бурените ги нямаше, виелицата ги беше унищожила. Не се виждаше и камъка на който се роди цветенцето. Само слънцето се показваше между облаците и огряваше поляната.

В това време един лъч светлина забеляза нещо много различно от цялата околност. Приближи се любопитно и каза:   

       – Какво ли е това? 

След това огря още повече и видя - едно невероятно красиво създание. Огромна беше изненадата, когато позна малкото цвете! Сега не беше никак малко, а се извисяваше нагоре с  красиво стъбло и прекрасни ангелски цветове.

-         Цветенце, ти си живо!– зарадва се слънцето.

-         Да, аз оживях, а бурените са моите спасители! Те ме покриха с намерението

си да ме унищожат. Но, така ме спасиха от виелицата и сами погубиха себе си! С тяхна помощ аз се спасих. Много благодаря на Природата майка, че ме постави до тях. Ако ги нямаше и мен ме очакваше тяхната съдба..

Цветето порасна още повече и разцъфтя. Цветовете му приличаха на малки цветни камбанки, които през деня украсяваха поляната, а вечерта като светулки огряваха околността. От тях се образуваха семена, които вятъра разпръскваше по цялата поляна.

 На следващата пролет това беше най-красивата полянка, обсипана с децата на цветето и обагрена с хиляди малки, красиви цветчета. Цветето с огромната си любов ги наблюдаваше как израстват и стават все повече и повече и с тъга си спомняше за бурените – неговите спасители!

Май 2014
автор:  Нели Пенева

Приказка за парите

     Преди много, много време имало едно красиво и спретнато градче в полите на планината наречена Магия. Там всички хора живеели в хармония и разбирателство. Улиците били направени от малки камъчета идеално изгладени от водата на близката река, която идвала от планината. Къщите били едноетажни, кръгли като гъбки с красиви покриви от червени керемиди. На всяка от тях имало гнездо на птици, които спокойно отглеждали своите малки. Въздуха бил много чист, защото нямало какво да го замърсява. Превозни средства не съществували. Хората обичали да се движат пеша. Обожавали калдъръмените пътеки, стъпвали с боси крака по тях и се любували при допира на всяко едно камъче. Всички разговаряли помежду си с много уважение и любов, поздравявали се с думите -  “Нека Бог да ти дава доброта”!

Един ден в този град пристигнал търговец. Застанал на най-високото място с надеждата всички да дойдат и да изкупят неговата стока.

Първо пристигнало едно малко момченце.

-         Какво правиш тук чичко? Кой си ти? – казало детето.

-         Аз съм търговец, печеля пари! Тук съм, за да продам стоката си.
Ти какво искаш да си купиш? – отговорил търговецът.

-         Да си купя ли?!  Какво означава това? - учудило се момчето.

През това време пристигнали още хора и разгледали стоката. След кратко време се оттеглили настрани. Търговецът останал изумен. Не разбирал какво става, защо никой не си купува от стоката му. Започнал да им предлага всяка една отделно.

-         Погледнете, това е едно меко одеяло с което ще спите спокойно през цялата нощ. 
Кой го иска?

Никой не отговорил!

      -    А това е една прекрасна топла шапка? Кой иска да си има нова?

Отново мълчание!

Търговецът нищо не разбирал. Как е възможно да не предизвиква интереса на тези хора? Учудено попитал:

       - Какви хора сте вие? Нямате ли нужда от вещи или нямате никакви пари?

Тогава излязъл най-отпред един мъж и казал:

       - Господине, нека Бог да ви дава доброта! Ние нямаме нужда от тези вещи! Ние нямаме нужда и от пари! Имаме си всичко, което ни е нужно, за да живеем добре.

       - Това е много хубаво, но откъде го вземате?

       - Ние произвеждаме всичко сами, разменяме си стоките, помагаме си в направата им и така се сдобиваме с необходимите неща за живеене.

       - Не може да бъде! Това го няма никъде! – не повярвал на тези думи търговеца.

Покажете ми, искам с очите си да видя всичко това.

       - Добре! – съгласили се хората.

       - Заповядай при нас, бъди ни скъп гост! – всички го поканили в домовете си.

И така търговецът останал следващите дни в този странен според него град. През целия ден обикалял от къща на къща, от двор на двор и наблюдавал как хората изработват всички заедно вещите, които са им нужни. Всеки изпълнявал своята задача от най-малкия до най-възрастния. С огромно желание и упоритост те по цял ден се трудили, а когато свърши деня те разменяли стоката помежду си. Накрая всички доволни и щастливи се прибирали по домовете си.

Тогава търговецът решил да ги научи да разпознават парите и да разберат колко са важни за живота в сегашния свят. Започнал да обикаля от къща на къща и да им показва банкноти. Хората не разбирали какво иска от тях и защо се опитва да им налага мнението си. Всички отговаряли по един и същи начин с пожеланието:

“Нека Бога да ти дава доброта”!

Търговецът разбрал, че каквото и да говори или да прави, няма да успее да ги убеди.

Решил да си отиде и никога повече да не посещава този град. Преди да си тръгне, при него отново дошло същото момче и го попитало:

-         Чичко, ти какво направи с твоите пари?

-         Тук нищо не мога да направя с тях – отговорил търговецът.

-         Тогава използвай ги с друга цел.

-         Каква друга цел момче, за мен парите са важни. Но за всички вас не е така.

-         Аз ще ти кажа какво да направиш, послушай ме! – настоявало момчето.

Търговецът се усмихнал и с любопитство попитал :

-         И за какво друго смяташ, че може да се използват?

-         В нашата прекрасна планина Магия има много видове красиви и лековити

растения. Отиди и зарови твоите важни пари там и изчакай, за да видиш какво ще порасне върху тях. Ако напролет се появи нещо, ти сам прецени какво е. Ако не се появи, тогава изрови ги и си ги вземи обратно.

Замислил се търговецът. Дали да не послуша това малко момче?! Дълго време размишлявал върху тази идея и макар и странна, накрая решил да направи точно така. Отишъл в планината заровил парите си и останал в града до началото на пролетта.

Хората се зарадвали на своя нов жител и с радост го приели да се включи в общата дейност. През цялото време той помагал на всеки с каквото може и се чувствал доволен от себе си.

На пролет отишъл в планината на същото място и не повярвал на очите си. Върху заровените пари имало само бурени. Търговецът веднага започнал да ги дърпа, за да изрови парите си. Но изненадата била още по-голяма, защото те не помръдвали. Той със всичка сила опъвал бурените, но не се получавало. Накрая с огромни усилия, той успял да ги изскубне и пред него се отворила огромна дупка в земята. С ръце започнал да рови в пръстта и да търси парите си. В този момент се показала една змия със своите малки змийчета. Търговецът се изплашил и започнал да хвърля камъни по тях. Тогава змията се изправила и проговорила:

-   Какво правиш човече, ще изплашиш децата ми! Спри, успокой се!

Търговецът изгубил ума и дума! Вече не знаел това сън ли е или е умрял. Успял да проговори и казал:

-         Аз си искам парите, дай ми ги, те са мои!

-         Какви пари.....! - учудила се змията. – Махай се надалече от децата ми!

Търговецът съвсем се объркал. Уплахата била голяма, не знаел какво да направи. Едно малко змийче тръгнало към него, той веднага грабнал най-големия камък и го смачкал.

В този момент змията майка не издържала и го ухапала. Прибрала децата си и преди да се оттегли надалече казала:

-         Сега си вземи парите човече, щом са толкова важни. Дано да ти помогнат да

оздравееш и да заличат болката, която ще изпиташ докато умираш.

Търговецът се разплакал, започнал да се моли на Бог да го спаси, разкайвал се, но вече било твърде късно, той изпаднал в безсъзнание.

Тогава отново се появило момченцето, веднага повикало хората и отнесли човека в града.

Изминало дълго време, всички не спирали да се грижат за него въпреки тежкото състояние в което се намирал. Един ден, когато отворил очи и видял усмивките на хората около него, грейналите им от щастие лица, първите му думи били:

“Нека Бог да Ви дава доброта!”

Това бил най-важния момент от живота му и той не го забравил до края на дните си! Сега започвал за него истинския живот в който пари и власт нямали никакво значение.

Търговецът останал в този град завинаги. Създал свой дом, семейство и имал всичко, което е нужно да бъде истински щастлив до края на живота си!

А парите му, те и до днес си стоят там, заровени и никому не нужни!

Март 2014 г.
автор:  Нели Пенева

Песента на Лия

                                            

                                              

       Една вечер обсипана в тишина и спокойствие Лия стоеше сама и наблюдаваше луната. Наслаждаваше се на момента в който се показваше от облаците и осветяваше хоризонта. Мислеше си, колко мъничка изглежда отдалече, но в действителност колко ли е голяма! Ако можеше да я види отблизо. Затвори очи и си я представи огромна, прелестна и красива, каквато никога не беше я виждала. Знаеше, че не само с луната, а и с хората е така. Отдалече изглеждат едни, а отблизо са други, но важното е да виждаме доброто във всеки един човек.

Днешния ден за Лия беше тежък и изискваше много сили да прости на тези, които постоянно я нараняваха. Въпреки всичко, тя можеше да го прави.

Обичаше да пее когато е сама. Често се затваряше в стаята си и много дълго пееше. Не искаше да я чува никой, защото се опасяваше, че ще я помислят за луда. Затваряше очи и пееше с часове.

Гласът и беше тих, мелодичен, нежен и изпълнен с любов към песента. Не усещаше времето, а песента сама идваше. Не се замисляше какво да изпее песента идваше сама и тя просто пееше.

Лия не знаеше, че в този момент никога не беше сама! Още когато започваше песента и стаята се изпълваше с хиляди небесни светила. Те идваха,  за да я слушат. Изпитваха огромно уважение, неземна любов и така й помагаха. Това и даваше сили да не спира да пее. Тя си представяше музиката, която звучеше не само в мислите, а сякаш в момента на изпълнение на всяка песен.

Това отново беше тяхно дело всичко правеха за нея, за да може да се чувства прекрасно и да не спира да пее. Обожаваха нейния глас и очакваха с нетърпение тези моменти. Зареждаха я с огромна енергия и се наслаждаваха на концерта, който неподозирайки тя им подаряваше.

Тази вечер Лия както пееше усети нещо различно. Сякаш зад нея стоеше някой и тя несъзнателно се обърна. Там не видя никой затвори очи и продължи песента си, но усещането си остана. Песента която изпълняваше беше за невероятната майчина любов към своите деца! Тогава сякаш пред нея се появи едно малко момиченце с дълга бяла рокличка и прекрасни къдрави коси украсени със свежи цветя. Стоеше на прага на вратата и я слушаше. Гледаше я с тъжните си очи, които търсеха обич и жадуваха за прегръдка. Лия видя в очите на това дете много любов и прекъсна песента си. Развълнува се, опита се да я заговори:

-         Как се казваш малко момиченце? Коя си ти?

Тогава детето се усмихна и каза:

-         Аз съм твоето малко цвете!

-         Не може да бъде, аз никога не съм имала деца...- учуди се Лия! – Ти си

прекрасна, не съм виждала по-красиво малко момиченце. Защо си тук?

-         Винаги идвам при теб, нали си ми майка? Ти си всичко което някога съм

имала и само така мога да бъда с теб. Това се случва когато пееш. С песента си ти ме викаш при себе си и аз идвам, за да бъдем заедно.

Лия остана без дъх, забрави за песента, не издържа и се разплака! Сълзите се стичаха по красивото и лице и тя не можеше да ги спре. Не разбираше какво означава това и защо се случва.

В този момент Лия усети любовта на това дете, усети и майчината обич в себе си! Сякаш една кристално чиста енергия с неземно красиви цветове се изсипваше като вода върху нея. Сега тя разбра какво е Любовта, Радостта, Щастието, Прегръдката, Усмивката и всички хубави чувства, които изпитваме в нашия свят, но не знаем как изглеждат. „Само ако можехме да виждаме тази  съвършена красота щяхме повече да ценим тези чувства!” – си помисли тя.

Протегна ръцете си към детето и го прегърна. Усещането беше прекрасно и много различно до сега! Тя го стискаше толкова силно, искаше го завинаги да остане при нея, не искаше да се разделят никога повече.

      – Моето дете, моето малко момиченце, обещай ми, че никога няма да си отидеш от мен! Обещай ми, моля те обещай ми! – обляна в сълзи, думите сами излизаха от устата и.

      - Аз винаги съм тук мамо, само трябва да запееш! – каза момиченцето, целуна я по бузата и изчезна.

Лия отвори очите си, още усещаше енергията, която и даде крила и успя да докосне душата и.

Сега тя беше различна! Вече знаеше, че това е промяната за която мечтае от години. Това дете беше промяната, която винаги е била до нея, но тя не е забелявала. Защото не е била готова!

Сега тя си обеща, че от този момент ще поеме много по-голяма отговорност към  себе си и никога няма да се предава. Вече разбираше, че е готова да даде живот и да бъде майка! 

Знаеше от какво няма да лишава деца си – от много радост, много прегръдки, много любов! 

Лия знаеше как ще ги направи щастливи!

И още нещо много ценно -  ще им покаже как да съхраняват своя дух с песента!

02.03.2014 г.
автор:  Нели Пенева

Приказка за желанието

    На върха на красива планина, покрита с прекрасна снежна покривка се намирал домът на дядо Коледа. Заедно със своето огромно семейство, през цялата година се подготвяли за Коледната нощ.
Винаги преди празника, Снежанка и джуджетата изпращали ята от бели гълъби.
Те събирали писмата, написани от децата и ги доставяли на дядо Коледа.
Когато се връщали с тях, той сядал и задълбочено прочитал всяко едно. След това всички желания предавал на своите помощници, които веднага се заемали с подготовката на подаръците.
И тази година както винаги отлетели гълъбите. Дядо Коледа очаквал завръщането им с огромна радост и нетърпение. Когато пристигали обратно, той денонощно оставал буден, за да прочете желанията на всички деца от цялата планета. 

Дядо Коледа обичал този момент и много се вълнувал при отварянето на всяко едно писмо, защото знаел с колко много обич и надежда е написано.
И тази година всички гълъбчета се върнали с милиони писма написани специално за този велик ден.
В работилницата за изпълнение на желанията започвала неуморна работа. 
Когато подготовката била към края си, дядо Коледа приготвил шейната с пълните чували с всякакви мечти и желания.
Изведнъж кацнало до него едно малко гълъбче. Той с изненада го попитал:
- Красавецо, ти защо закъсняваш? Носиш ли писмо за мен?
Гълъбчето мълчаливо навело главичка и се разплакало.
Той забелязал неговото притеснение, погалил го по главичката и го помолил да разкаже спокойно всичко. Тогава гълъбчето със сълзи на очи разказало:
- Както си летях насам, попаднах на една много голяма птица с огромни крила,
която издаваше страшни звуци. Изплаших се и изпуснах писмото. След това го търсих дни наред, разпитвах другите птици, обикалях навсякъде, но....никъде не го открих. Толкова се отчаях! Сега едно дете ще остане без подарък! Кажи ми дядо Коледа, как да поправя грешката която допуснах?
Дядо Коледа се замислил, трябвало бързо да вземе най-правилното решение. Оставали само минути до Коледната нощ!
Успокоил гълъбчето и го помолил, заедно да измислят какво да направят. След това, дядо Коледа разтворил най-голямата книга за желанията, която грижливо попълвал преди всяка Коледа, откакто свят съществува. Всяка страница съдържала писмото доставено от гълъбите. Тази година само една останала празна. Това била страничката на едно малко момиченце.
Дядо Коледа погледнал предишните й желания и много се изненадал:
– Я виж ти, това дете има едно и също желание вече няколко години подред!
Аз винаги съм го изпълнявал, но тя отново е искала същото! Дали и сега не си е пожелала отново това?

Поискал съвет от своите помощници. Всички заедно решили: дядо Коледа да се появи в съня на детето и да се опита да разбере причината. Това била единствената възможност! Той веднага легнал и се пренесъл в светът на сънищата. Посетил момиченцето и дълго разговарял с нея. Когато се събудил, усмивка грейнала на лицето му. Всички с нетърпение очаквали думите му. И дядо Коледа започнал много развълнуван да разказва:
- Това момиченце е изпратило празен плик. Тя не е написала желанието си!
- Какво ще правим сега? – изненадали се всички.
Дядо Коледа продължил:
- Всяка година тя е имала една единствена мечта – да се случи чудо! Това било нейното желание! Всяка Коледа то се е сбъдвало, тя получавала чудото за което е мечтаела. Сега иска нещо мааалко по-различно......но, не го е написала. Оставила е празен плик, за да може лично да ми предаде нейното съкровено желание.
А то е само това: всички хора да повярват в чудесата!
Ето защо гълъбче, ти си изгубил писмото! И да беше доставил празния плик, аз пак щях да я посетя в съня й!

Тогава часовникът ударил и всички заедно усетили настъпването на една различна Коледа.
Всички силно вярвали, че това е началото на един нов свят - светът на чудесата!


автор:  Нели Пенева
03.12.2013 г.
 

Малката елха

           В една вековна гора всички нейни обитатели си живеели задружно и щастливо.
Дърветата били огромни и короните им се извисявали високо над облаците.

Една малка елхичка се любувала на лъчите слънчева светлина, която се показвала между клоните на съседните до нея дървета. В този красив момент на върха кацнал един гълъб.
Тя за първи път виждала тази птица и много се зарадвала на появата и.

-         Здравей красива птицо! От къде идваш? – започнала разговор тя.

-         От съседната гора идвам. Аз живея там, но сега се налага да потърся друго място за
моето гнездо - отговорил гълъбът. 

-         Защо? Какво наложи това? – отново попитала елхичката.

-         Дълго е за разказване, сега трябва бързо да намеря своя нов дом!

-         Може би ще успея да ти помогна, но разкажи ми за твоята гора – помолила

елхичката.

-         Това е иглолистна гора с много малки елхи. Всички са млади и красиви и

са посадени само с една цел - да радват хората на Коледа!

-         Нищо не разбирам – учудила се елхичката – как така ще ги радват само на

Коледа? А през другото време никой ли не ги забелязва?

-         Няма друго време за тях, всички очакват момента когато ще бъдат отсечени и
продадени за празника. Всяка Коледа е така!

-         Мили Боже, цялата настръхвам от думите ти. Как е възможно, всички

дървета да бъдат отсечени, това не може да бъде вярно!
      -    Хората очакват Коледните празници с огромна радост и нетърпение.

В този ден всяка една елха ще бъде богато украсена във всеки дом! – казал гълъбът.

-         А какво се случва след празника с тези мои сестрички? – с тъга попитала

елхичката.

-         След това биват хвърляни и забравени! – отговорил гълъбът.

     Малката елхичка останала без дъх! Тя не искала да повярва на думите му. Как е възможно една цяла гора от елхи ще бъде унищожена и след това забравена завинаги! Знаела колко е полезно всяко едно дърво за живота на земята и колко е важно да се пази и отглежда. Не разбирала какво кара хората  да постъпват така! На този светъл празник е редно всички да бъдат щастливи. Нима дърветата не са им нужни живи завинаги? Нима те нямат право да се радват на живота? Разплакала се за съдбата на нейните малки сестрици.

Предложила на птицата да остане в тяхната гора и се замислила над думите й.

    

Още същия ден, елхичката разказала за този разговор на всички дървета около нея. Призовала ги, заедно да измислят план за спасение на горите, които предстои да бъдат отсечени от хората. Цялата гора решили да подкрепят елхичката. Всички мислили, умували, предлагали различни идеи. Знаели, че с човека е трудна борбата, но не е невъзможна, затова решението било да вземат крайни мерки.

Първо повикали гълъбът и го помолили да доведе всички птици, които познава. Той веднага изпълнил молбата им и след кратко време цялата гора се напълнила с всякакви птици.

Тогава елхичката им съобщила плана за спасение. Тяхната задача била да прелетят над всички вековни гори и да разкажат за този план. А той бил следният:

Един месец преди Коледа всички дървета да наклонят короните си до земята. Когато хората видят последиците от това ще осъзнаят колко е важно да се запазят горите живи.

И така, птиците веднага започнали тяхната мисия. Всичко било изпълнено!

Настъпил деня и короните на дърветата увиснали до земята. Не останало нито едно дърво да се извисява до облаците със своята красота и могъщество. И зачакали!

Изминали дни, седмици, никой не ги забелязвал.  Хората били много ангажирани със своите си всекидневни занимания. Започнали да опадват листата им, да съхнат клоните им, но те не преставали да вярват и да се надяват на чудо. Не спирали да се молят и да призовават Коледния дух да помогне на техния зов за спасение.

Една сутрин се оказала много различна от всички до сега. Хората се събудили от страшен вятър, не можели да дишат, въздухът бил толкова мръсен, че много от тях падали по улиците и се задушавали.

Тогава хората забелязали, че ги няма  вековните гори! Огромните дървета сякаш са се изпарили, а вместо тях имало облаци от дим и мъгла. Тогава разбрали, че няма време за отлагане, нужни са бързи мерки за спасение на живота на земята. Ако не измислят начин да спасят горите, всички ги очаквал края и това било неизбежно.

Всички хора се преместили в горите и денонощно отправели молби към небето, да се случи чудо и да се спаси целия свят от гибел! Но...въпреки това, дърветата вече нямали сили да извисят короните си нависоко и много от тях изсъхнали.

Хората не спирали да се молят, прегръщали дърветата и се надявали да се изправят и да покажат великолепието си. Убеждавали ги колко много са им нужни и без тях живота на Земята е невъзможен.

      

        Тогава дърветата разбрали, че човекът не е толкова лош и може да оцени това, което другия прави за него! Всички заедно с общи усилия се изправили!

Сега за първи път всички усетили силата си! Вече били убедени във вярата на хората към тяхното значение за живота на цялата планета.

В този момент радостта била огромна и за първи път хората и дърветата показали обичта помежду си. 

На тази Коледа  хората решили  да оставят елхите живи и всеки човек да украси по една от тях в гората.

А Коледният дух в Коледната нощ  изненадал всеки със своя подарък - една прекрасна изкуствена елха, която приличала досущ на истинската украсено от него.

Всички останали много доволни и щастливи! Тогава завалял Коледният сняг, който украсил празничната нощ със своята неземна украса.

 

20.11.2013
автор:  Нели Пенева

Човек се учи докато е жив

   

    Всички хора имат своите мечти, желания, стремежи към по-добър и смислен живот. Те са винаги уникални и се отнасят конкретно за самата личност макар че понякога намираме общи неща с другите. Доколко ще бъдат реализирани зависи само от самите нас. Ние изграждаме живота си, а когато го има желанието и сме на правия път нещата се нареждат сами.

Сега живеем в общество на огромен избор и неограничени възможности ако не ги използваме и не направим необходимото за това никога няма да осъзнаем какво пропускаме. Стремежът към усъвършенстване, както професионално така и духовно ни отваря вратата към бъдещето и дали ще я видим и преминем през нея с желание и очакване зависи от знанията, които имаме и как ги използваме.

Знанието е най-голямото богатство и никой не може да ни го отнеме. Колкото повече го търсим толкова по-лесно приемаме препятствията в живота през които всички преминаваме.

Знаем поговорката –  „Човек се учи докато е жив!”  и колкото повече знаеш, толкова по-доволен от себе си оставаш.  Много е важна информацията, тя ни прави полезни както на себе си, така и на другите. А в днешно време тя е достъпна до всички.

Има една притча, която е много показателна:

 „ Живяла някога една стара жаба, която прекарала целия си живот в един малък кладенец.

 Веднъж на гости и дошла една жаба от брега на океана.
– Добре дошла в моя кладенец - казала жабата от кладенеца. - Ти откъде идваш?
- От великия океан – отговорила океанската жаба.
- Никога не съм чувала за това място... - казала жабата от кладенеца. – Но съм сигурна, че ти си много впечатлена да видиш моя великолепен дом. Дали твоят океан е поне една четвърт толкова голям?
- О, той е по-голям от това! - казала жабата от океана.
- На половина тогава, нали? – попитала жабата от кладенеца.
- Не, не, много по-голям.
Жабата от кладенеца направо не можела да повярва на ушите си.
- Наистина ли? – продължила тя скептично. – Голям колкото моя кладенец....?
- Твоят кладенец не е дори колкото една капка от великия океан – казала гостенката.
- Това е невъзможно! - извикала жабата от кладенеца. – Трябва да дойда с теб и да видя колко е голям този твой океан.
И така двете жаби тръгнали на път. След дълго пътуване, те пристигнали. И когато жабата от кладенеца видяла безкрайността на океана била толкова потресена, че сърцето и не издържало.”

Много хора мислят като жабата в кладенеца. Живеят в своя малък свят, смятат че всичко знаят и няма какво повече да научат. Отказват да си отворят очите за новото, различното, което ги заобикаля да разширят светогледа си и да осъзнаят какво действително им е нужно.

Знанието може да се сравни с необятния океан само трябва да се гмурнем в това необятно пространство. Колкото повече трупаме знания, толкова повече се учим да приемаме спокойно бъдещето, да се справяме с трудностите и да се грижим за себе си по най-правилния начин.

Още от дълбока древност знанието е насочвало мисълта и е помагало на хората в тяхното развитие.

Според Кабала  (едно учение,  в което основната идея е, че всеки човек е свързан с Бог и че трябва да работи върху различни аспекти на своята душа за да постигне хармония ), на една от  лекциите в Шяуляйския университет казват:  ”В резултат на изследвания достигнахме до извода, че от стотици милиони хора, които през следващите години ще бъдат освободени от работа (за тях работа просто няма да има), е необходимо да направим огромен световен университет. Трябва да научим тези хора на интегрално отношение един към друг и към природата. Именно това интегрално, правилно отношение към взаимодействието, към равновесието ще освободи такива сили, че всичко ще е достатъчно за всички.

Следователно, ако вземем всички безработни и създадем от тях университети, класове, клубове, където хората ще се обучават в интегрално образование и възпитание, то ще създадем едно съвсем различно общество, което ще бъде доволно, балансирано, ще престане да се стреми към свръхпотребности, свръхнапълване и действително ще се чувства щастливо. Известно е, че последните няколко години се разработва така наречената икономика на щастието, която измерва всичко не с количество пари, а с това как човек усеща живота. 

По принцип към това трябва да вървим!”

Всички знаем стиховете на Стоян Михайловски – „Напред! Науката е слънце, което в душите грей!” Обществото се нуждае от знание толкова, колкото е нужно и слънцето. Нека никога не спираме да се учим и да търсим все нови източници на знание!

2013 г.
автор:  Нели Пенева

Ти решаваш!

        

   

         Един Човек се разболял много тежко. Легнал и дни наред не можел да се изправи от леглото.Така си минавали дните и даже години и човекът свикнал с това състояние. Близките му се опитвали да го накарат да се бори с болестта, но той не искал да го прави. За него не било нужно да има борба за да е здрав и приел това състояние, като негова съдба.

Един ден както си лежал в леглото и наблюдавал небето през отворения прозорец, в главата му нахлули страшни звуци. Сякаш цяло стадо коне преминавали и хиляди изплашени хора викали от страх. Толкова силни ставали тези викове, че това предизвиквало силни болки в главата му и Човекът не можел да ги изтърпи. Тогава и той се развикал, плакал, страдал и от умора заспал.

В момента в който се събудил и отворил очи, отново чувал виковете. Те се увеличавали, ставали все по-силни и непоносими. Затворил очи и се помолил, някой да му помогне, да се махне това ужасно състояние. Тогава забелязал, че когато е с отворени очи ги има, а когато е със затворени очи страшните викове ги няма.

Дълго време останал така, но не можел да издържа повече, постоянно да си държи очите затворени. 

Отчаял се много и не виждал начин как да се справи. Единственото, което било по силите му е да се моли на Всевишния. Сега за първи път той силно пожелал да си отиде от този свят.

Колко време е изминало така не знаел, но за него сякаш времето вече не съществувало.

В един момент той чул глас:

      -    Отвори си очите и тогава ще умреш!

Човекът се разтреперил, не разбирал какво става, откъде идва този глас, кой му говори...

Събрал смелост и отговорил:

-         Не искам да ги отворя, виковете са непоносими.

-         Тогава ще останеш така завинаги! – отговорил гласът.

-         Не зная кой си ти, но моля те направи нещо, за да изчезнат от главата ми

тези ужасни викове – помолил Човекът.

-         Не мога! Ти пожела да умреш и аз дойдох да ти помогна да се изпълни

желанието ти!

Но това, както всичко друго не може да се случи ей така изведнъж! И затова трябва да се постараеш!

-         Не е възможно! Хората умират както спят, както си ходят по улиците, без да

изпитват болка – учудил се човекът.

-         Ти защо мислиш така, умирал ли си друг път? – попитал с любопитство

гласът.

-         Ако бях умрял нямаше сега да искам това! – ядосал се Човекът.

Гласът заговорил тихо и спокойно:

-         Да умреш е същото както да си жив! Да си на този или онзи свят за теб няма

голяма разлика! Тук си някой и знаеш много неща, можеш много грешки да поправиш, но там....не можеш! Няма кой да ти помогне, няма на кой да се молиш, там всичко правиш сам! Ако тук си живял доволен и щастлив значи и там ще бъдеш така, ако си бил недоволен от живота си, там още повече ще страдаш от това.

-         Какви се тези празни приказки, там никой не знае какво е, защото никой не

се е върнал. Сигурно там е Рая, а тук е Ада! Казват, че един ден се прераждаме така че и там не е вечно – казал Човекът.

-         Вечността е в теб, както и Рая и Ада. Ако не направиш необходимото, ако не

изминеш най-малките стъпки, няма да достигнеш пътя си. Ще увиснеш на едно и също място като ледена висулка, която никога няма да види слънцето. Ще изгубиш душата си и повече няма да усетиш топлината на чувствата.

Сега разбираш ли, избора е само твой! Ти решаваш как да продължиш – умираш и отиваш да търсиш другия непознат за теб свят или оставаш тук и продължаваш да живееш твоя живот изпълнен с много силна и всеотдайна Любов!

Човекът все още не разбирал чий е този глас, но в този момент сякаш за първи

път усетил собственото си тяло изпълнено с много сила, свобода, лекота, щастие и радост . Тогава разбрал, че всички тези гласове са неговите собствени страхове и не му е нужна помощ, за да ги премахне и да продължи да живее.

Но все пак любопитството не го напускало и развълнуван той казал:

-         Аз ти благодаря от цялото си сърце, радвам се, че направи за мен и

невъзможното, аз никога няма да го забравя. Моля те, кажи ми кой си ти?

С чувство за любов той очаквал отговора.

След кратко мълчание, гласът отговорил:

        -  Аз съм Смъртта!

Тогава Човекът отворил очите си, изправил се на краката си, погледнал навън и видял Слънцето с неговата прелест и светлина. Видял птиците и чул песента им, усетил аромата на тревата и цветята, който нахлувал от прозореца. Всичко било прекрасно, навсякъде се усещала любовта онази различната, истинската,

вечната Любов.

Започнал да скача и да крещи от удоволствие и радост, че е жив тук на този свят и точно в този момент. Обърнал се назад, опитал се да си спомни какво се е случило с него, защо е бил там, но....не си спомнил нищо. Сякаш знаел, че това не е нужно и има много по-важни неща които му предстои да изживее.

Само едно никога не забравил и винаги с гордост казвал:

“Аз съм жив, благодарение на смъртта”!

14.10.2013 г.
автор:  Нели Пенева