Човек се учи докато е жив

   

    Всички хора имат своите мечти, желания, стремежи към по-добър и смислен живот. Те са винаги уникални и се отнасят конкретно за самата личност макар че понякога намираме общи неща с другите. Доколко ще бъдат реализирани зависи само от самите нас. Ние изграждаме живота си, а когато го има желанието и сме на правия път нещата се нареждат сами.

Сега живеем в общество на огромен избор и неограничени възможности ако не ги използваме и не направим необходимото за това никога няма да осъзнаем какво пропускаме. Стремежът към усъвършенстване, както професионално така и духовно ни отваря вратата към бъдещето и дали ще я видим и преминем през нея с желание и очакване зависи от знанията, които имаме и как ги използваме.

Знанието е най-голямото богатство и никой не може да ни го отнеме. Колкото повече го търсим толкова по-лесно приемаме препятствията в живота през които всички преминаваме.

Знаем поговорката –  „Човек се учи докато е жив!”  и колкото повече знаеш, толкова по-доволен от себе си оставаш.  Много е важна информацията, тя ни прави полезни както на себе си, така и на другите. А в днешно време тя е достъпна до всички.

Има една притча, която е много показателна:

 „ Живяла някога една стара жаба, която прекарала целия си живот в един малък кладенец.

 Веднъж на гости и дошла една жаба от брега на океана.
– Добре дошла в моя кладенец - казала жабата от кладенеца. - Ти откъде идваш?
- От великия океан – отговорила океанската жаба.
- Никога не съм чувала за това място... - казала жабата от кладенеца. – Но съм сигурна, че ти си много впечатлена да видиш моя великолепен дом. Дали твоят океан е поне една четвърт толкова голям?
- О, той е по-голям от това! - казала жабата от океана.
- На половина тогава, нали? – попитала жабата от кладенеца.
- Не, не, много по-голям.
Жабата от кладенеца направо не можела да повярва на ушите си.
- Наистина ли? – продължила тя скептично. – Голям колкото моя кладенец....?
- Твоят кладенец не е дори колкото една капка от великия океан – казала гостенката.
- Това е невъзможно! - извикала жабата от кладенеца. – Трябва да дойда с теб и да видя колко е голям този твой океан.
И така двете жаби тръгнали на път. След дълго пътуване, те пристигнали. И когато жабата от кладенеца видяла безкрайността на океана била толкова потресена, че сърцето и не издържало.”

Много хора мислят като жабата в кладенеца. Живеят в своя малък свят, смятат че всичко знаят и няма какво повече да научат. Отказват да си отворят очите за новото, различното, което ги заобикаля да разширят светогледа си и да осъзнаят какво действително им е нужно.

Знанието може да се сравни с необятния океан само трябва да се гмурнем в това необятно пространство. Колкото повече трупаме знания, толкова повече се учим да приемаме спокойно бъдещето, да се справяме с трудностите и да се грижим за себе си по най-правилния начин.

Още от дълбока древност знанието е насочвало мисълта и е помагало на хората в тяхното развитие.

Според Кабала  (едно учение,  в което основната идея е, че всеки човек е свързан с Бог и че трябва да работи върху различни аспекти на своята душа за да постигне хармония ), на една от  лекциите в Шяуляйския университет казват:  ”В резултат на изследвания достигнахме до извода, че от стотици милиони хора, които през следващите години ще бъдат освободени от работа (за тях работа просто няма да има), е необходимо да направим огромен световен университет. Трябва да научим тези хора на интегрално отношение един към друг и към природата. Именно това интегрално, правилно отношение към взаимодействието, към равновесието ще освободи такива сили, че всичко ще е достатъчно за всички.

Следователно, ако вземем всички безработни и създадем от тях университети, класове, клубове, където хората ще се обучават в интегрално образование и възпитание, то ще създадем едно съвсем различно общество, което ще бъде доволно, балансирано, ще престане да се стреми към свръхпотребности, свръхнапълване и действително ще се чувства щастливо. Известно е, че последните няколко години се разработва така наречената икономика на щастието, която измерва всичко не с количество пари, а с това как човек усеща живота. 

По принцип към това трябва да вървим!”

Всички знаем стиховете на Стоян Михайловски – „Напред! Науката е слънце, което в душите грей!” Обществото се нуждае от знание толкова, колкото е нужно и слънцето. Нека никога не спираме да се учим и да търсим все нови източници на знание!

2013 г.
автор:  Нели Пенева

Ти решаваш!

        

   

         Един Човек се разболял много тежко. Легнал и дни наред не можел да се изправи от леглото.Така си минавали дните и даже години и човекът свикнал с това състояние. Близките му се опитвали да го накарат да се бори с болестта, но той не искал да го прави. За него не било нужно да има борба за да е здрав и приел това състояние, като негова съдба.

Един ден както си лежал в леглото и наблюдавал небето през отворения прозорец, в главата му нахлули страшни звуци. Сякаш цяло стадо коне преминавали и хиляди изплашени хора викали от страх. Толкова силни ставали тези викове, че това предизвиквало силни болки в главата му и Човекът не можел да ги изтърпи. Тогава и той се развикал, плакал, страдал и от умора заспал.

В момента в който се събудил и отворил очи, отново чувал виковете. Те се увеличавали, ставали все по-силни и непоносими. Затворил очи и се помолил, някой да му помогне, да се махне това ужасно състояние. Тогава забелязал, че когато е с отворени очи ги има, а когато е със затворени очи страшните викове ги няма.

Дълго време останал така, но не можел да издържа повече, постоянно да си държи очите затворени. 

Отчаял се много и не виждал начин как да се справи. Единственото, което било по силите му е да се моли на Всевишния. Сега за първи път той силно пожелал да си отиде от този свят.

Колко време е изминало така не знаел, но за него сякаш времето вече не съществувало.

В един момент той чул глас:

      -    Отвори си очите и тогава ще умреш!

Човекът се разтреперил, не разбирал какво става, откъде идва този глас, кой му говори...

Събрал смелост и отговорил:

-         Не искам да ги отворя, виковете са непоносими.

-         Тогава ще останеш така завинаги! – отговорил гласът.

-         Не зная кой си ти, но моля те направи нещо, за да изчезнат от главата ми

тези ужасни викове – помолил Човекът.

-         Не мога! Ти пожела да умреш и аз дойдох да ти помогна да се изпълни

желанието ти!

Но това, както всичко друго не може да се случи ей така изведнъж! И затова трябва да се постараеш!

-         Не е възможно! Хората умират както спят, както си ходят по улиците, без да

изпитват болка – учудил се човекът.

-         Ти защо мислиш така, умирал ли си друг път? – попитал с любопитство

гласът.

-         Ако бях умрял нямаше сега да искам това! – ядосал се Човекът.

Гласът заговорил тихо и спокойно:

-         Да умреш е същото както да си жив! Да си на този или онзи свят за теб няма

голяма разлика! Тук си някой и знаеш много неща, можеш много грешки да поправиш, но там....не можеш! Няма кой да ти помогне, няма на кой да се молиш, там всичко правиш сам! Ако тук си живял доволен и щастлив значи и там ще бъдеш така, ако си бил недоволен от живота си, там още повече ще страдаш от това.

-         Какви се тези празни приказки, там никой не знае какво е, защото никой не

се е върнал. Сигурно там е Рая, а тук е Ада! Казват, че един ден се прераждаме така че и там не е вечно – казал Човекът.

-         Вечността е в теб, както и Рая и Ада. Ако не направиш необходимото, ако не

изминеш най-малките стъпки, няма да достигнеш пътя си. Ще увиснеш на едно и също място като ледена висулка, която никога няма да види слънцето. Ще изгубиш душата си и повече няма да усетиш топлината на чувствата.

Сега разбираш ли, избора е само твой! Ти решаваш как да продължиш – умираш и отиваш да търсиш другия непознат за теб свят или оставаш тук и продължаваш да живееш твоя живот изпълнен с много силна и всеотдайна Любов!

Човекът все още не разбирал чий е този глас, но в този момент сякаш за първи

път усетил собственото си тяло изпълнено с много сила, свобода, лекота, щастие и радост . Тогава разбрал, че всички тези гласове са неговите собствени страхове и не му е нужна помощ, за да ги премахне и да продължи да живее.

Но все пак любопитството не го напускало и развълнуван той казал:

-         Аз ти благодаря от цялото си сърце, радвам се, че направи за мен и

невъзможното, аз никога няма да го забравя. Моля те, кажи ми кой си ти?

С чувство за любов той очаквал отговора.

След кратко мълчание, гласът отговорил:

        -  Аз съм Смъртта!

Тогава Човекът отворил очите си, изправил се на краката си, погледнал навън и видял Слънцето с неговата прелест и светлина. Видял птиците и чул песента им, усетил аромата на тревата и цветята, който нахлувал от прозореца. Всичко било прекрасно, навсякъде се усещала любовта онази различната, истинската,

вечната Любов.

Започнал да скача и да крещи от удоволствие и радост, че е жив тук на този свят и точно в този момент. Обърнал се назад, опитал се да си спомни какво се е случило с него, защо е бил там, но....не си спомнил нищо. Сякаш знаел, че това не е нужно и има много по-важни неща които му предстои да изживее.

Само едно никога не забравил и винаги с гордост казвал:

“Аз съм жив, благодарение на смъртта”!

14.10.2013 г.
автор:  Нели Пенева

Вяра, Надежда и Любов

      

     Някога живяли три сестри - Вяра, Надежда и Любов. Един ден тръгнали да търсят своето щастие. Вървели дълго време заедно и стигнали на кръстопът. Тук трябвало да се разделят и всяка да поеме по своя път, който сама си избере.

Замислили се, какво да направят, за да не сгрешат в избора си.

За сбогуване те се прегърнали и заедно се помолили да получат знак от горе, който ще им помогне. Молбата им веднага била изпълнена!

В този момент, близо до тях долетели три бели гълъба. Трите сестри протегнали ръцете си и те кацнали на дланите им. Само трябвало да ги пуснат и да тръгнат след тях.

Вяра казала:

-         Аз вярвам, че по който път тръгна, той ще бъде най-правилния!

Надежда казала:

-         Аз се надявам, че всички пътища ще ме отведат където искам да бъда!

Любов казала:

-         Обичам пътищата, защото всеки от тях води до неизвестното. 

А когато свърши, тогава разбираме колко много любов е нужна, за да го извървим докрай!

15.08.2013
автор:  Нели Пенева

Жабчето и Луната

                                                  

                                     

     В едно блато за първи път се появиха жабите. Всяка вечер едно малко жабче
излизаше на открито, заставаше на най-високото място на блатото и наблюдаваше Луната.

Когато го попитат защо винаги ходи там то отговаряше, че се чувства много добре защото си говори с Луната. В началото никой не обръщаше внимание на думите му, но след време всички се притесниха сериозно за здравето му. Учудваха се - как е възможно да говори с Луната?

Жабчето не забелязваше това и продължаваше всяка вечер да гледа Луната и щастливо да си квака.  Затова всички решиха, тайно да го наблюдават и да намерят начин да го накарат да престане. Така и направиха.

Една вечер го хванаха и насила го прибраха в най-дълбокото място на блатото и му забраниха изобщо да излиза от там. Това много натъжи жабчето и то започна непрекъснато да плаче. Толкова много плака, че блатото се превърна в река и се наложи всички жаби да си търсят друго място за живеене. Тогава излезе най-възрастната жаба и помоли жабчето да разкаже пред всички какво точно се случва с него, когато погледне Луната.

Жабчето в този момент промени лицето си и очите му светнаха от щастие и радост.

И започна да разказва:

-         Една вечер се разхождах наоколо и наблюдавах небето. Имаше облаци и луната се криеше в тях. Аз с любопитство изчаквах да се появи и да огрее, за да мога да виждам пътя. По едно време, когато тя се показа – беше вълшебна, огромна, прелестна, имаше красиво лице, прекрасни големи очи и пееше. Песента и беше много нежна, звуците се сливаха и разпръскваха сякаш хиляди цветове се събираха и разделяха и образуваха нови и нови окраски. Върху тях танцуваха ангели хванати за ръце, които чрез движенията си образуваха красиви фигури в тон с песента.
Това не може да се опише с думи, аз стоях и наблюдавах без да отделям поглед и не можех да се нарадвам на това, което се случваше пред мен. Доставяше ми радост, спокойствие, лекота, сякаш имах крила, можех да излетя и да ги докосна само трябваше да го поискам силно. А тя не спираше да ме гледа с красивите си очи и да ми се усмихва доволна и щастлива. Това беше концерт на небесата на който имах щастието да присъствам и аз.Усетих, че мога да си поговоря с Луната и да науча това, което никой друг не можеше да ми каже. Погледнах я в очите и  попитах за живота си, защо съм дошъл на този свят...

В този момент всички жаби се развикаха: „Искаме и ние, хайде да отиваме всички и да видим този небесен концерт. Води ни!”

Жабчето се съгласи и с удоволствие им показа пътя. Когато пристигнаха, всички с вълнение очакваха появата на Луната. Малко след това те останаха удивени от красотата, която им показваше небето.

Накрая попитаха Луната, помолиха я да им каже нещо за общото бъдеще на всички от блатото.
 Тя се зарадва, заблестя още повече и каза:

-         Вие жабите сте много благородни същества. Бог не ви е дарил с физическа

красота, но ви е подарил това, което е повече нужно – красота на душата. Вие ще живеете вечно и никога няма да изчезнете от земята, но само ако спазвате определи правила.

-         Кои са те? – попитаха с любопитство жабите.

-         Ще ви кажа – това ще ви доставя неописуемо удоволствие. Вечер, когато аз се показвам
на небето вие ще пеете вашата песен. Това ще започва на пролет и така до есента. 
Вашата песен ще достига до всяко кътче и ще показва колко сте важни както за небето, 
така и на земята. Небето ще се любува на песента ви, а за земята вие ще бъдете 
показателите на всичко предстоящо. Хората ще се научат да разпознават и да тълкуват 
предстоящите си действия спрямо песента ви. Това е вашата мисия на тази земя - 
да бъдете близко до хората и да си помагате взаимно.

Жабите останаха много доволни, защото вече знаеха колко полезни могат да бъдат.

От следващия ден до ден днешен те не спират да пеят своите песни всяка вечер, както
Луната им беше казала.

А жабчето – то си продължаваше да говори с Луната и да води другите жаби на концерта, предназначен за всички обитатели на блатата от цялата планета.

28.06.2013
автор:  Нели Пенева

Крилата на Човека

      Птиците които живеели заедно с хората забелязвали как от ден на ден Човекът ставал все по-тъжен. Не искали това, притеснявали се за него и започнали да търсят начин да му помогнат и да направят нещо добро за всички хора.

Събрали се всички птици съществуващи на земята мислили, умували и решили да научат Човекът да лети. За целта било нужно да му направят подходящите крила. Предложението било само едно – всяка една от тях да предостави по едно перо от своите си крила.

И така всички птици откъснали най-голямото и красиво перо от крилата си и го поставили на Човека.

Много се трудили, не спирали, за да стигнат до края на това велико за тях събитие.

Само совата стояла сама на една страна и не искала да се включи. Едно гълъбче я попитало:

-         Защо не дойдеш при нас ние сме тук и даваме всичко от себе си! Сложи твоето перо,
то е нужно за да бъдат крилата завършени.

Совата не се обадила, а само мълчаливо наблюдавала отстрани.

Изминали много дни и нощи, птиците неуморно работили и си представяли как Човекът ще полети заедно с тях в облаците, ще почувства силата на крилата си и удоволствието да бъдеш над всичко земно.

Ето, че дошъл и този момент! Когато поставили и последното перо, пред тях се показали едни великолепни, огромни и невиждани до сега крила, които закривали цялата околност с блясъка и красотата си.

Сега настъпил най-вълнуващия и силен момент! Човекът трябвало да ги разпери и само с един размах да се окаже в небето. Изправил се той, разперил ръце, но крилата не помръднали.

Отново опитал, засилил се, започнал да тича, да подскача, но не се получавало.

Птиците го окуражавали, помагали му с думи и съвети, но....напразно.

Човека се отчаял, седнал и започнал да плаче. Толкова се зарадвал на тази идея и очаквал с нетърпение и огромно вълнение този момент, а сега не можел да направи нищо.

Птиците не се разсърдили, даже го почувствали като част от тях самите и продалжили да го подкрепят. Той отново събрал сили, изправил се и с общи усилия всички заедно го вдигнали нависоко. Когато го пуснали той се свлякъл на земята, защото не успял нито за миг да размаха крилата си.

Тогава се обърнал към всички птици, благодарил им от цялото си сърце за всичко което са искали да направят за него. Помолил ги да си вземат перата, защото на него не са му нужни.

Всички птици разбрали, че това което ти е дадено от Бог никой не може да ти го отнеме, но и не можеш да го дадеш на когото си поискаш. Тогава обратно си вземали перата и му пожелали да бъде щастлив с това което има.

Накрая останало само едно перо, което не било на никого. Започнали да разпитват на кого е, да търсят кой е пропуснал да си го вземе обратно, но всички си имали и никой не е останал без перо.

В този момент се обадила совата:

- Това перо не е на никой от нас! Това е перо от крилата на един ангел, който ви помагаше и през цялото време беше заедно с вас. Той знаеше, че няма да се получи и остави перото в знак на любов за усилието, което всички заедно полагахте, за да направите и невъзможното.  

Човекът останал изненадан от думите на совата, взел перото и го сложил до сърцето си. Тогава усетил енергия кристално чиста като ангелското перо, която му давала сила на душата да полети в духовното извисяване. Той разбрал, че истинския полет е на душата и нейното безкрайно пътешествие във висините на невидимия за очите свят. Това е полета на човека отреден му от Бог, за който не са нужни крила. Достатъчно е само перото на ангел!

~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~:~

Всички имаме хубави и лоши моменти в нашия живот. Понякога, колкото и да се опитваме не можем да променим ситуацията която не харесваме. Както не можем да върнем хората с които се разделяме за винаги. Независимо дали ни харесва или не, Вселената знае, че това е най-доброто за нас. Остава ни само да го приемем с любов и да продължим да вървим по пътя си. И само тогава ще дойде прозрението и ще се случи най-хубавото, това което не сме и предполагали, че е възможно да изживеем.    

 

06.06.2013
автор:  Нели Пенева

Пеперудата

  В един красив пролетен ден по време на изгрева, Слънцето се показа на хоризонта и огледа с любопитство Земята. Навсякъде пролетта излъчваше невероятния си блясък и красота.

Въздъхна спокойно, щастливо и увеличи своята светлина и топлина.

Малко след това до него достигна звук от крила. Обърна поглед и видя една малка пеперуда как е хваната от пипалата на месоядно растение. Тя се беше изплашила и надаваше силен вик, но цветето още по-силно стискаше своите пипала и не й позволяваше да се освободи.

Бедната пеперуда, толкова силна борба водеше да излезе от там, но не се получаваше.

Слънцето наблюдаваше внимателно и искаше да помогне, но в този момент не знаеше какво да направи. Огледа наоколо за да намери помощ докато не е станало много късно.

Видя наблизо една гъсеница, която си спеше спокойно на листо от ясен. Веднага изпрати един лъч светлина към нея, за да я събуди. Тя се обърна на другата страна и продължи да си спи. Слънцето се притесняваше за пеперудата, тя беше много малка, много красива и не беше редно да си отива така бързо от този прекрасен свят. Затова продължи да спуска лъчите си към гъсеницата и да я гали нежно по лицето.

В този момента тя отвори очи, надигна се и тогава до нея достигна шумът на пеперудените крила. Погледна натам и видя част от крилото, което блестеше на светлината. Веднага разбра какво се случва и се притече на помощ. Изкачи се до пипалата и започна да ги щипе. Цветето се съпротивляваше, но все пак не издържа дълго на това и разтвори своите цветове. Пеперудата излезе и щастлива разпери крилата си. Погледна гъсеницата и не можеше да изкаже радостта си и огромната благодарност към нея.

А гъсеницата беше възхитена от красотата която виждаше с очите си. Гледаше я и искаше този миг да продължи вечно и времето да спре. Но както всичко друго, така и този миг свърши и тя отлетя. Гъсеницата не искаше да се разделя с нея и веднага започна да пълзи в посоката в която тя отлетя и я изгуби от погледа си.

От този ден натам тя започна да страда и да се моли да я види отново. За нея нямаше вече ден, нямаше нощ, тя искаше и се молеше да бъде до нея. Ходеше навсякъде, оглеждаше, разпитваше но никой не беше видял пеперудата. Това още повече я отчайваше, с часове си мечтаеше как ще я срещне и ще си говорят заедно, ще се смеят, ще си разказват за този така прекрасен и вълнуващ свят в който са се появили.

Колко време беше минало тя не знаеше не броеше дните, но и не спираше да се надява, че ще се случи това, което тя толкова много и силно желаеше.

Един ден заваля дъжд тя се скри в листата на едно дърво и остана там доста дълго време. Когато слънцето отново се показа и освети всичко, тя видя на същото дърво -  пеперудата, същата, която тя спаси. Много се развълнува и не знаеше какво да каже, как да започне разговора за който толкова дълго време си мечтаеше. Стоеше като замръзнала, не смееше да се помръдне от мястото си. Не можеше да сподели колко е щастлива в този момент и как правеше планове за тази среща.

Тогава пеперудата сякаш усети погледа й, обърна се към нея, погледна я и с огромно възхищение каза:

       -     Колко си красива! От къде идваш?

Гъсеницата се изненада на тези думи за нея това беше невъзможно. Самата тя беше красавицата. Но все пак намери сили да отговори:

-         Ти си много красива! Аз съм просто една гъсеница, от която в повечето случаи всички се страхуват.

-     Ха, ха, ти се шегуваш нали?! - започна да се смее пеперудата. - Къде е тази гъсеница? Толкова красива пеперуда каквато си ти, аз никога не съм виждала!

Гъсеницата започна да се оглежда настрани да не би да има друга пеперуда и тя да говори на нея. Но нямаше никой освен тя самата. Тогава погледна надолу към едно ручейче и вида образа на една прекрасна пеперуда! Това не беше онази, на която тя се възхищаваше и за която страдаше толкова много. Това беше самата тя! И вече я нямаше гъсеницата, която плашеше с вида си. Беше се превърнала в едно прелестно и неземно красиво създание.

Тогава тя разбра, че когато излъчваме обич, любов, възхищение към другите, когато сме влюбени в живота и всичко, което ни заобикаля, тогава и на самите нас ще се върне всичко това, което ние сме давали.
Сега тя беше много щастлива, защото мечтата й се беше сбъднала и като подарък тя беше получила образ, на който нейната любима пеперуда се възхищаваше.

Това не можеше да се изкаже с думи, можеше само да се почувства, там в сърцето и в душата. От там започва истинската красота.

Тогава двете пеперуди излетяха заедно радостни и щастливи, като украсяваха природата и предаваха обичта си на всичко, до което достигнат.
Слънцето ги наблюдаваше доволно и осветяваш пътя им.

29.04.2013
автор:  Нели Пенева

Сънят на Ела

    Някога преди много, много време живяла една красива и умна девойка с името Ела.

Тя се омъжила за човека с когото изпитвали необикновена и силна любов помежду си. Живеели си те много спокойно и щастливо, обичали се, но Ела носела тъга в сърцето си. Страдала заради това, че си нямат деца. Надявала се, молела се на Бог всеки ден, за нея това бил смисъла на живота за всяко семейство.

Така изминали години, Бог не чувал молитвите и Ела решила, че той ги е забравил. Престанала да се моли и изгубила вяра и надежда за това.

За да забрави решила да прави това, което ще отнема цялото й внимание и ще предаде друг смисъл в нейния живот. Започнала да помага на много самотни хора, които имат нужда от различна помощ. Тя всеки ден помагала на хората според нуждите им. На този който не може да ходи тя почиствала къщата му, на друг който не вижда добре приготвяла храна. На трети отчаян от всичко лошо, което го е сполетяло тя помагала с думите си, за да се чувства спокоен и да продължи да живее нормално. Така и тя била доволна, защото хората винаги благодарили за помощта и се радвали да я видят отново. Всеки по своему усещал благородното и добро сърце, което носи Ела.

Така открила щастието в помощта си за другите хора.

Една нощ тя сънувала странен сън:

Разхождала се по една прекрасна поляна цялата обсипана с цветя. Всичко около нея излъчвало светлина, тревата, цветята били живи и се поклащали в ритъма на песента която се чувала от далече. Птиците летели около нея, животните подскачали радостни и доволни, че я виждат сред тях. Тя изпитвала любов към всичко заобикалящо я. Слънцето спускало лъчите си навсякъде, а светлината се отразявала като малки сапунени мехурчета, които имали лица и се усмихвали щастливо.  

Ела се разхождала спокойно и изведнъж чула детски глас.

- Мамо, мамо, погледни насам, ето тук.

Обърнала се тя и видяла едно малко момченце, красиво като нея с блестяща руса косичка и големи черни очи. Тръгнала към него и когато го доближила се появило още едно момченце досущ като първото. Разтворила ръцете си към тях и децата затичали с радостни викове към нея. Когато ги достигнала се оказало, че те не са две, не са и три, а четири малки момченца на една възраст еднакви като четири капки роса.

Тя била най-щастливата майка, най-грижовната, изцяло отдадена на децата си. Не можела да обясни чувството, което изпитвала в този миг, макар и само в съня си.

В този момент се появил Създателят  и казал:

- Ето ги твоите деца за които ме молеше. Те са винаги до теб, ти се грижиш за тях тук в този свят, защото те са нужни точно тук. А там в другия свят ти си нужна на другите хора много повече отколкото всеки друг. Ти ме молеше за това, което вече го имаш - четири прекрасни момченца. Те са навсякъде с теб, не те напускат нито за миг и ти ги обгрижваш много повече отколкото е възможно да го направиш в твоя свят. Не страдай излишно, не се измъчвай за това което си го имала, но не си го осъзнала. Те няма никога да те напуснат, няма да се променят така както се случва с хората във вашия свят. Винаги ще ти помагат и подкрепят независимо къде си ти, както във видимия така и в невидимия за хората свят. Радвай се, защото тук са истинските души чисти. А ти си избрана да бъдеш майка на четири съвършени и прекрасни ангелчета.

Тогава Създателя хванал ръката на Ела и поставил в нея четири детелини.

В този момент Ела се събудила, огледала се, съпругът й спокойно спял до нея.

Нямало ги децата от съня, но в ръката си тя стискала четири детелини сякаш току-що откъснати.  

Март 2013
автор:  Нели Пенева