Песента на Лия

                                            

                                              

       Една вечер обсипана в тишина и спокойствие Лия стоеше сама и наблюдаваше луната. Наслаждаваше се на момента в който се показваше от облаците и осветяваше хоризонта. Мислеше си, колко мъничка изглежда отдалече, но в действителност колко ли е голяма! Ако можеше да я види отблизо. Затвори очи и си я представи огромна, прелестна и красива, каквато никога не беше я виждала. Знаеше, че не само с луната, а и с хората е така. Отдалече изглеждат едни, а отблизо са други, но важното е да виждаме доброто във всеки един човек.

Днешния ден за Лия беше тежък и изискваше много сили да прости на тези, които постоянно я нараняваха. Въпреки всичко, тя можеше да го прави.

Обичаше да пее когато е сама. Често се затваряше в стаята си и много дълго пееше. Не искаше да я чува никой, защото се опасяваше, че ще я помислят за луда. Затваряше очи и пееше с часове.

Гласът и беше тих, мелодичен, нежен и изпълнен с любов към песента. Не усещаше времето, а песента сама идваше. Не се замисляше какво да изпее песента идваше сама и тя просто пееше.

Лия не знаеше, че в този момент никога не беше сама! Още когато започваше песента и стаята се изпълваше с хиляди небесни светила. Те идваха,  за да я слушат. Изпитваха огромно уважение, неземна любов и така й помагаха. Това и даваше сили да не спира да пее. Тя си представяше музиката, която звучеше не само в мислите, а сякаш в момента на изпълнение на всяка песен.

Това отново беше тяхно дело всичко правеха за нея, за да може да се чувства прекрасно и да не спира да пее. Обожаваха нейния глас и очакваха с нетърпение тези моменти. Зареждаха я с огромна енергия и се наслаждаваха на концерта, който неподозирайки тя им подаряваше.

Тази вечер Лия както пееше усети нещо различно. Сякаш зад нея стоеше някой и тя несъзнателно се обърна. Там не видя никой затвори очи и продължи песента си, но усещането си остана. Песента която изпълняваше беше за невероятната майчина любов към своите деца! Тогава сякаш пред нея се появи едно малко момиченце с дълга бяла рокличка и прекрасни къдрави коси украсени със свежи цветя. Стоеше на прага на вратата и я слушаше. Гледаше я с тъжните си очи, които търсеха обич и жадуваха за прегръдка. Лия видя в очите на това дете много любов и прекъсна песента си. Развълнува се, опита се да я заговори:

-         Как се казваш малко момиченце? Коя си ти?

Тогава детето се усмихна и каза:

-         Аз съм твоето малко цвете!

-         Не може да бъде, аз никога не съм имала деца...- учуди се Лия! – Ти си

прекрасна, не съм виждала по-красиво малко момиченце. Защо си тук?

-         Винаги идвам при теб, нали си ми майка? Ти си всичко което някога съм

имала и само така мога да бъда с теб. Това се случва когато пееш. С песента си ти ме викаш при себе си и аз идвам, за да бъдем заедно.

Лия остана без дъх, забрави за песента, не издържа и се разплака! Сълзите се стичаха по красивото и лице и тя не можеше да ги спре. Не разбираше какво означава това и защо се случва.

В този момент Лия усети любовта на това дете, усети и майчината обич в себе си! Сякаш една кристално чиста енергия с неземно красиви цветове се изсипваше като вода върху нея. Сега тя разбра какво е Любовта, Радостта, Щастието, Прегръдката, Усмивката и всички хубави чувства, които изпитваме в нашия свят, но не знаем как изглеждат. „Само ако можехме да виждаме тази  съвършена красота щяхме повече да ценим тези чувства!” – си помисли тя.

Протегна ръцете си към детето и го прегърна. Усещането беше прекрасно и много различно до сега! Тя го стискаше толкова силно, искаше го завинаги да остане при нея, не искаше да се разделят никога повече.

      – Моето дете, моето малко момиченце, обещай ми, че никога няма да си отидеш от мен! Обещай ми, моля те обещай ми! – обляна в сълзи, думите сами излизаха от устата и.

      - Аз винаги съм тук мамо, само трябва да запееш! – каза момиченцето, целуна я по бузата и изчезна.

Лия отвори очите си, още усещаше енергията, която и даде крила и успя да докосне душата и.

Сега тя беше различна! Вече знаеше, че това е промяната за която мечтае от години. Това дете беше промяната, която винаги е била до нея, но тя не е забелявала. Защото не е била готова!

Сега тя си обеща, че от този момент ще поеме много по-голяма отговорност към  себе си и никога няма да се предава. Вече разбираше, че е готова да даде живот и да бъде майка! 

Знаеше от какво няма да лишава деца си – от много радост, много прегръдки, много любов! 

Лия знаеше как ще ги направи щастливи!

И още нещо много ценно -  ще им покаже как да съхраняват своя дух с песента!

02.03.2014 г.
автор:  Нели Пенева

Приказка за желанието

    На върха на красива планина, покрита с прекрасна снежна покривка се намирал домът на дядо Коледа. Заедно със своето огромно семейство, през цялата година се подготвяли за Коледната нощ.
Винаги преди празника, Снежанка и джуджетата изпращали ята от бели гълъби.
Те събирали писмата, написани от децата и ги доставяли на дядо Коледа.
Когато се връщали с тях, той сядал и задълбочено прочитал всяко едно. След това всички желания предавал на своите помощници, които веднага се заемали с подготовката на подаръците.
И тази година както винаги отлетели гълъбите. Дядо Коледа очаквал завръщането им с огромна радост и нетърпение. Когато пристигали обратно, той денонощно оставал буден, за да прочете желанията на всички деца от цялата планета. 

Дядо Коледа обичал този момент и много се вълнувал при отварянето на всяко едно писмо, защото знаел с колко много обич и надежда е написано.
И тази година всички гълъбчета се върнали с милиони писма написани специално за този велик ден.
В работилницата за изпълнение на желанията започвала неуморна работа. 
Когато подготовката била към края си, дядо Коледа приготвил шейната с пълните чували с всякакви мечти и желания.
Изведнъж кацнало до него едно малко гълъбче. Той с изненада го попитал:
- Красавецо, ти защо закъсняваш? Носиш ли писмо за мен?
Гълъбчето мълчаливо навело главичка и се разплакало.
Той забелязал неговото притеснение, погалил го по главичката и го помолил да разкаже спокойно всичко. Тогава гълъбчето със сълзи на очи разказало:
- Както си летях насам, попаднах на една много голяма птица с огромни крила,
която издаваше страшни звуци. Изплаших се и изпуснах писмото. След това го търсих дни наред, разпитвах другите птици, обикалях навсякъде, но....никъде не го открих. Толкова се отчаях! Сега едно дете ще остане без подарък! Кажи ми дядо Коледа, как да поправя грешката която допуснах?
Дядо Коледа се замислил, трябвало бързо да вземе най-правилното решение. Оставали само минути до Коледната нощ!
Успокоил гълъбчето и го помолил, заедно да измислят какво да направят. След това, дядо Коледа разтворил най-голямата книга за желанията, която грижливо попълвал преди всяка Коледа, откакто свят съществува. Всяка страница съдържала писмото доставено от гълъбите. Тази година само една останала празна. Това била страничката на едно малко момиченце.
Дядо Коледа погледнал предишните й желания и много се изненадал:
– Я виж ти, това дете има едно и също желание вече няколко години подред!
Аз винаги съм го изпълнявал, но тя отново е искала същото! Дали и сега не си е пожелала отново това?

Поискал съвет от своите помощници. Всички заедно решили: дядо Коледа да се появи в съня на детето и да се опита да разбере причината. Това била единствената възможност! Той веднага легнал и се пренесъл в светът на сънищата. Посетил момиченцето и дълго разговарял с нея. Когато се събудил, усмивка грейнала на лицето му. Всички с нетърпение очаквали думите му. И дядо Коледа започнал много развълнуван да разказва:
- Това момиченце е изпратило празен плик. Тя не е написала желанието си!
- Какво ще правим сега? – изненадали се всички.
Дядо Коледа продължил:
- Всяка година тя е имала една единствена мечта – да се случи чудо! Това било нейното желание! Всяка Коледа то се е сбъдвало, тя получавала чудото за което е мечтаела. Сега иска нещо мааалко по-различно......но, не го е написала. Оставила е празен плик, за да може лично да ми предаде нейното съкровено желание.
А то е само това: всички хора да повярват в чудесата!
Ето защо гълъбче, ти си изгубил писмото! И да беше доставил празния плик, аз пак щях да я посетя в съня й!

Тогава часовникът ударил и всички заедно усетили настъпването на една различна Коледа.
Всички силно вярвали, че това е началото на един нов свят - светът на чудесата!


автор:  Нели Пенева
03.12.2013 г.
 

Малката елха

           В една вековна гора всички нейни обитатели си живеели задружно и щастливо.
Дърветата били огромни и короните им се извисявали високо над облаците.

Една малка елхичка се любувала на лъчите слънчева светлина, която се показвала между клоните на съседните до нея дървета. В този красив момент на върха кацнал един гълъб.
Тя за първи път виждала тази птица и много се зарадвала на появата и.

-         Здравей красива птицо! От къде идваш? – започнала разговор тя.

-         От съседната гора идвам. Аз живея там, но сега се налага да потърся друго място за
моето гнездо - отговорил гълъбът. 

-         Защо? Какво наложи това? – отново попитала елхичката.

-         Дълго е за разказване, сега трябва бързо да намеря своя нов дом!

-         Може би ще успея да ти помогна, но разкажи ми за твоята гора – помолила

елхичката.

-         Това е иглолистна гора с много малки елхи. Всички са млади и красиви и

са посадени само с една цел - да радват хората на Коледа!

-         Нищо не разбирам – учудила се елхичката – как така ще ги радват само на

Коледа? А през другото време никой ли не ги забелязва?

-         Няма друго време за тях, всички очакват момента когато ще бъдат отсечени и
продадени за празника. Всяка Коледа е така!

-         Мили Боже, цялата настръхвам от думите ти. Как е възможно, всички

дървета да бъдат отсечени, това не може да бъде вярно!
      -    Хората очакват Коледните празници с огромна радост и нетърпение.

В този ден всяка една елха ще бъде богато украсена във всеки дом! – казал гълъбът.

-         А какво се случва след празника с тези мои сестрички? – с тъга попитала

елхичката.

-         След това биват хвърляни и забравени! – отговорил гълъбът.

     Малката елхичка останала без дъх! Тя не искала да повярва на думите му. Как е възможно една цяла гора от елхи ще бъде унищожена и след това забравена завинаги! Знаела колко е полезно всяко едно дърво за живота на земята и колко е важно да се пази и отглежда. Не разбирала какво кара хората  да постъпват така! На този светъл празник е редно всички да бъдат щастливи. Нима дърветата не са им нужни живи завинаги? Нима те нямат право да се радват на живота? Разплакала се за съдбата на нейните малки сестрици.

Предложила на птицата да остане в тяхната гора и се замислила над думите й.

    

Още същия ден, елхичката разказала за този разговор на всички дървета около нея. Призовала ги, заедно да измислят план за спасение на горите, които предстои да бъдат отсечени от хората. Цялата гора решили да подкрепят елхичката. Всички мислили, умували, предлагали различни идеи. Знаели, че с човека е трудна борбата, но не е невъзможна, затова решението било да вземат крайни мерки.

Първо повикали гълъбът и го помолили да доведе всички птици, които познава. Той веднага изпълнил молбата им и след кратко време цялата гора се напълнила с всякакви птици.

Тогава елхичката им съобщила плана за спасение. Тяхната задача била да прелетят над всички вековни гори и да разкажат за този план. А той бил следният:

Един месец преди Коледа всички дървета да наклонят короните си до земята. Когато хората видят последиците от това ще осъзнаят колко е важно да се запазят горите живи.

И така, птиците веднага започнали тяхната мисия. Всичко било изпълнено!

Настъпил деня и короните на дърветата увиснали до земята. Не останало нито едно дърво да се извисява до облаците със своята красота и могъщество. И зачакали!

Изминали дни, седмици, никой не ги забелязвал.  Хората били много ангажирани със своите си всекидневни занимания. Започнали да опадват листата им, да съхнат клоните им, но те не преставали да вярват и да се надяват на чудо. Не спирали да се молят и да призовават Коледния дух да помогне на техния зов за спасение.

Една сутрин се оказала много различна от всички до сега. Хората се събудили от страшен вятър, не можели да дишат, въздухът бил толкова мръсен, че много от тях падали по улиците и се задушавали.

Тогава хората забелязали, че ги няма  вековните гори! Огромните дървета сякаш са се изпарили, а вместо тях имало облаци от дим и мъгла. Тогава разбрали, че няма време за отлагане, нужни са бързи мерки за спасение на живота на земята. Ако не измислят начин да спасят горите, всички ги очаквал края и това било неизбежно.

Всички хора се преместили в горите и денонощно отправели молби към небето, да се случи чудо и да се спаси целия свят от гибел! Но...въпреки това, дърветата вече нямали сили да извисят короните си нависоко и много от тях изсъхнали.

Хората не спирали да се молят, прегръщали дърветата и се надявали да се изправят и да покажат великолепието си. Убеждавали ги колко много са им нужни и без тях живота на Земята е невъзможен.

      

        Тогава дърветата разбрали, че човекът не е толкова лош и може да оцени това, което другия прави за него! Всички заедно с общи усилия се изправили!

Сега за първи път всички усетили силата си! Вече били убедени във вярата на хората към тяхното значение за живота на цялата планета.

В този момент радостта била огромна и за първи път хората и дърветата показали обичта помежду си. 

На тази Коледа  хората решили  да оставят елхите живи и всеки човек да украси по една от тях в гората.

А Коледният дух в Коледната нощ  изненадал всеки със своя подарък - една прекрасна изкуствена елха, която приличала досущ на истинската украсено от него.

Всички останали много доволни и щастливи! Тогава завалял Коледният сняг, който украсил празничната нощ със своята неземна украса.

 

20.11.2013
автор:  Нели Пенева

Човек се учи докато е жив

   

    Всички хора имат своите мечти, желания, стремежи към по-добър и смислен живот. Те са винаги уникални и се отнасят конкретно за самата личност макар че понякога намираме общи неща с другите. Доколко ще бъдат реализирани зависи само от самите нас. Ние изграждаме живота си, а когато го има желанието и сме на правия път нещата се нареждат сами.

Сега живеем в общество на огромен избор и неограничени възможности ако не ги използваме и не направим необходимото за това никога няма да осъзнаем какво пропускаме. Стремежът към усъвършенстване, както професионално така и духовно ни отваря вратата към бъдещето и дали ще я видим и преминем през нея с желание и очакване зависи от знанията, които имаме и как ги използваме.

Знанието е най-голямото богатство и никой не може да ни го отнеме. Колкото повече го търсим толкова по-лесно приемаме препятствията в живота през които всички преминаваме.

Знаем поговорката –  „Човек се учи докато е жив!”  и колкото повече знаеш, толкова по-доволен от себе си оставаш.  Много е важна информацията, тя ни прави полезни както на себе си, така и на другите. А в днешно време тя е достъпна до всички.

Има една притча, която е много показателна:

 „ Живяла някога една стара жаба, която прекарала целия си живот в един малък кладенец.

 Веднъж на гости и дошла една жаба от брега на океана.
– Добре дошла в моя кладенец - казала жабата от кладенеца. - Ти откъде идваш?
- От великия океан – отговорила океанската жаба.
- Никога не съм чувала за това място... - казала жабата от кладенеца. – Но съм сигурна, че ти си много впечатлена да видиш моя великолепен дом. Дали твоят океан е поне една четвърт толкова голям?
- О, той е по-голям от това! - казала жабата от океана.
- На половина тогава, нали? – попитала жабата от кладенеца.
- Не, не, много по-голям.
Жабата от кладенеца направо не можела да повярва на ушите си.
- Наистина ли? – продължила тя скептично. – Голям колкото моя кладенец....?
- Твоят кладенец не е дори колкото една капка от великия океан – казала гостенката.
- Това е невъзможно! - извикала жабата от кладенеца. – Трябва да дойда с теб и да видя колко е голям този твой океан.
И така двете жаби тръгнали на път. След дълго пътуване, те пристигнали. И когато жабата от кладенеца видяла безкрайността на океана била толкова потресена, че сърцето и не издържало.”

Много хора мислят като жабата в кладенеца. Живеят в своя малък свят, смятат че всичко знаят и няма какво повече да научат. Отказват да си отворят очите за новото, различното, което ги заобикаля да разширят светогледа си и да осъзнаят какво действително им е нужно.

Знанието може да се сравни с необятния океан само трябва да се гмурнем в това необятно пространство. Колкото повече трупаме знания, толкова повече се учим да приемаме спокойно бъдещето, да се справяме с трудностите и да се грижим за себе си по най-правилния начин.

Още от дълбока древност знанието е насочвало мисълта и е помагало на хората в тяхното развитие.

Според Кабала  (едно учение,  в което основната идея е, че всеки човек е свързан с Бог и че трябва да работи върху различни аспекти на своята душа за да постигне хармония ), на една от  лекциите в Шяуляйския университет казват:  ”В резултат на изследвания достигнахме до извода, че от стотици милиони хора, които през следващите години ще бъдат освободени от работа (за тях работа просто няма да има), е необходимо да направим огромен световен университет. Трябва да научим тези хора на интегрално отношение един към друг и към природата. Именно това интегрално, правилно отношение към взаимодействието, към равновесието ще освободи такива сили, че всичко ще е достатъчно за всички.

Следователно, ако вземем всички безработни и създадем от тях университети, класове, клубове, където хората ще се обучават в интегрално образование и възпитание, то ще създадем едно съвсем различно общество, което ще бъде доволно, балансирано, ще престане да се стреми към свръхпотребности, свръхнапълване и действително ще се чувства щастливо. Известно е, че последните няколко години се разработва така наречената икономика на щастието, която измерва всичко не с количество пари, а с това как човек усеща живота. 

По принцип към това трябва да вървим!”

Всички знаем стиховете на Стоян Михайловски – „Напред! Науката е слънце, което в душите грей!” Обществото се нуждае от знание толкова, колкото е нужно и слънцето. Нека никога не спираме да се учим и да търсим все нови източници на знание!

2013 г.
автор:  Нели Пенева

Ти решаваш!

        

   

         Един Човек се разболял много тежко. Легнал и дни наред не можел да се изправи от леглото.Така си минавали дните и даже години и човекът свикнал с това състояние. Близките му се опитвали да го накарат да се бори с болестта, но той не искал да го прави. За него не било нужно да има борба за да е здрав и приел това състояние, като негова съдба.

Един ден както си лежал в леглото и наблюдавал небето през отворения прозорец, в главата му нахлули страшни звуци. Сякаш цяло стадо коне преминавали и хиляди изплашени хора викали от страх. Толкова силни ставали тези викове, че това предизвиквало силни болки в главата му и Човекът не можел да ги изтърпи. Тогава и той се развикал, плакал, страдал и от умора заспал.

В момента в който се събудил и отворил очи, отново чувал виковете. Те се увеличавали, ставали все по-силни и непоносими. Затворил очи и се помолил, някой да му помогне, да се махне това ужасно състояние. Тогава забелязал, че когато е с отворени очи ги има, а когато е със затворени очи страшните викове ги няма.

Дълго време останал така, но не можел да издържа повече, постоянно да си държи очите затворени. 

Отчаял се много и не виждал начин как да се справи. Единственото, което било по силите му е да се моли на Всевишния. Сега за първи път той силно пожелал да си отиде от този свят.

Колко време е изминало така не знаел, но за него сякаш времето вече не съществувало.

В един момент той чул глас:

      -    Отвори си очите и тогава ще умреш!

Човекът се разтреперил, не разбирал какво става, откъде идва този глас, кой му говори...

Събрал смелост и отговорил:

-         Не искам да ги отворя, виковете са непоносими.

-         Тогава ще останеш така завинаги! – отговорил гласът.

-         Не зная кой си ти, но моля те направи нещо, за да изчезнат от главата ми

тези ужасни викове – помолил Човекът.

-         Не мога! Ти пожела да умреш и аз дойдох да ти помогна да се изпълни

желанието ти!

Но това, както всичко друго не може да се случи ей така изведнъж! И затова трябва да се постараеш!

-         Не е възможно! Хората умират както спят, както си ходят по улиците, без да

изпитват болка – учудил се човекът.

-         Ти защо мислиш така, умирал ли си друг път? – попитал с любопитство

гласът.

-         Ако бях умрял нямаше сега да искам това! – ядосал се Човекът.

Гласът заговорил тихо и спокойно:

-         Да умреш е същото както да си жив! Да си на този или онзи свят за теб няма

голяма разлика! Тук си някой и знаеш много неща, можеш много грешки да поправиш, но там....не можеш! Няма кой да ти помогне, няма на кой да се молиш, там всичко правиш сам! Ако тук си живял доволен и щастлив значи и там ще бъдеш така, ако си бил недоволен от живота си, там още повече ще страдаш от това.

-         Какви се тези празни приказки, там никой не знае какво е, защото никой не

се е върнал. Сигурно там е Рая, а тук е Ада! Казват, че един ден се прераждаме така че и там не е вечно – казал Човекът.

-         Вечността е в теб, както и Рая и Ада. Ако не направиш необходимото, ако не

изминеш най-малките стъпки, няма да достигнеш пътя си. Ще увиснеш на едно и също място като ледена висулка, която никога няма да види слънцето. Ще изгубиш душата си и повече няма да усетиш топлината на чувствата.

Сега разбираш ли, избора е само твой! Ти решаваш как да продължиш – умираш и отиваш да търсиш другия непознат за теб свят или оставаш тук и продължаваш да живееш твоя живот изпълнен с много силна и всеотдайна Любов!

Човекът все още не разбирал чий е този глас, но в този момент сякаш за първи

път усетил собственото си тяло изпълнено с много сила, свобода, лекота, щастие и радост . Тогава разбрал, че всички тези гласове са неговите собствени страхове и не му е нужна помощ, за да ги премахне и да продължи да живее.

Но все пак любопитството не го напускало и развълнуван той казал:

-         Аз ти благодаря от цялото си сърце, радвам се, че направи за мен и

невъзможното, аз никога няма да го забравя. Моля те, кажи ми кой си ти?

С чувство за любов той очаквал отговора.

След кратко мълчание, гласът отговорил:

        -  Аз съм Смъртта!

Тогава Човекът отворил очите си, изправил се на краката си, погледнал навън и видял Слънцето с неговата прелест и светлина. Видял птиците и чул песента им, усетил аромата на тревата и цветята, който нахлувал от прозореца. Всичко било прекрасно, навсякъде се усещала любовта онази различната, истинската,

вечната Любов.

Започнал да скача и да крещи от удоволствие и радост, че е жив тук на този свят и точно в този момент. Обърнал се назад, опитал се да си спомни какво се е случило с него, защо е бил там, но....не си спомнил нищо. Сякаш знаел, че това не е нужно и има много по-важни неща които му предстои да изживее.

Само едно никога не забравил и винаги с гордост казвал:

“Аз съм жив, благодарение на смъртта”!

14.10.2013 г.
автор:  Нели Пенева

Вяра, Надежда и Любов

      

     Някога живяли три сестри - Вяра, Надежда и Любов. Един ден тръгнали да търсят своето щастие. Вървели дълго време заедно и стигнали на кръстопът. Тук трябвало да се разделят и всяка да поеме по своя път, който сама си избере.

Замислили се, какво да направят, за да не сгрешат в избора си.

За сбогуване те се прегърнали и заедно се помолили да получат знак от горе, който ще им помогне. Молбата им веднага била изпълнена!

В този момент, близо до тях долетели три бели гълъба. Трите сестри протегнали ръцете си и те кацнали на дланите им. Само трябвало да ги пуснат и да тръгнат след тях.

Вяра казала:

-         Аз вярвам, че по който път тръгна, той ще бъде най-правилния!

Надежда казала:

-         Аз се надявам, че всички пътища ще ме отведат където искам да бъда!

Любов казала:

-         Обичам пътищата, защото всеки от тях води до неизвестното. 

А когато свърши, тогава разбираме колко много любов е нужна, за да го извървим докрай!

15.08.2013
автор:  Нели Пенева

Жабчето и Луната

                                                  

                                     

     В едно блато за първи път се появиха жабите. Всяка вечер едно малко жабче
излизаше на открито, заставаше на най-високото място на блатото и наблюдаваше Луната.

Когато го попитат защо винаги ходи там то отговаряше, че се чувства много добре защото си говори с Луната. В началото никой не обръщаше внимание на думите му, но след време всички се притесниха сериозно за здравето му. Учудваха се - как е възможно да говори с Луната?

Жабчето не забелязваше това и продължаваше всяка вечер да гледа Луната и щастливо да си квака.  Затова всички решиха, тайно да го наблюдават и да намерят начин да го накарат да престане. Така и направиха.

Една вечер го хванаха и насила го прибраха в най-дълбокото място на блатото и му забраниха изобщо да излиза от там. Това много натъжи жабчето и то започна непрекъснато да плаче. Толкова много плака, че блатото се превърна в река и се наложи всички жаби да си търсят друго място за живеене. Тогава излезе най-възрастната жаба и помоли жабчето да разкаже пред всички какво точно се случва с него, когато погледне Луната.

Жабчето в този момент промени лицето си и очите му светнаха от щастие и радост.

И започна да разказва:

-         Една вечер се разхождах наоколо и наблюдавах небето. Имаше облаци и луната се криеше в тях. Аз с любопитство изчаквах да се появи и да огрее, за да мога да виждам пътя. По едно време, когато тя се показа – беше вълшебна, огромна, прелестна, имаше красиво лице, прекрасни големи очи и пееше. Песента и беше много нежна, звуците се сливаха и разпръскваха сякаш хиляди цветове се събираха и разделяха и образуваха нови и нови окраски. Върху тях танцуваха ангели хванати за ръце, които чрез движенията си образуваха красиви фигури в тон с песента.
Това не може да се опише с думи, аз стоях и наблюдавах без да отделям поглед и не можех да се нарадвам на това, което се случваше пред мен. Доставяше ми радост, спокойствие, лекота, сякаш имах крила, можех да излетя и да ги докосна само трябваше да го поискам силно. А тя не спираше да ме гледа с красивите си очи и да ми се усмихва доволна и щастлива. Това беше концерт на небесата на който имах щастието да присъствам и аз.Усетих, че мога да си поговоря с Луната и да науча това, което никой друг не можеше да ми каже. Погледнах я в очите и  попитах за живота си, защо съм дошъл на този свят...

В този момент всички жаби се развикаха: „Искаме и ние, хайде да отиваме всички и да видим този небесен концерт. Води ни!”

Жабчето се съгласи и с удоволствие им показа пътя. Когато пристигнаха, всички с вълнение очакваха появата на Луната. Малко след това те останаха удивени от красотата, която им показваше небето.

Накрая попитаха Луната, помолиха я да им каже нещо за общото бъдеще на всички от блатото.
 Тя се зарадва, заблестя още повече и каза:

-         Вие жабите сте много благородни същества. Бог не ви е дарил с физическа

красота, но ви е подарил това, което е повече нужно – красота на душата. Вие ще живеете вечно и никога няма да изчезнете от земята, но само ако спазвате определи правила.

-         Кои са те? – попитаха с любопитство жабите.

-         Ще ви кажа – това ще ви доставя неописуемо удоволствие. Вечер, когато аз се показвам
на небето вие ще пеете вашата песен. Това ще започва на пролет и така до есента. 
Вашата песен ще достига до всяко кътче и ще показва колко сте важни както за небето, 
така и на земята. Небето ще се любува на песента ви, а за земята вие ще бъдете 
показателите на всичко предстоящо. Хората ще се научат да разпознават и да тълкуват 
предстоящите си действия спрямо песента ви. Това е вашата мисия на тази земя - 
да бъдете близко до хората и да си помагате взаимно.

Жабите останаха много доволни, защото вече знаеха колко полезни могат да бъдат.

От следващия ден до ден днешен те не спират да пеят своите песни всяка вечер, както
Луната им беше казала.

А жабчето – то си продължаваше да говори с Луната и да води другите жаби на концерта, предназначен за всички обитатели на блатата от цялата планета.

28.06.2013
автор:  Нели Пенева